Обичате ли стихове? - 4

Думите са бавни.
Черно-бели.
Спрели.
После тръгнали
в погрешната посока.

***


Времето, в което я забравяш
е времето, в което
някой друг си я спомня.

***

зеленото, което...
което очите ти...
очите ти не поискаха...
по-искаха да видят друго...
другото лице на жената...
жената скри в зениците си...
зениците й се разшириха...
широкото поле,което погълна...
погълна времето...
времето, в което ти...
ти бягаше...
бягаше по брега...
брегът се сливаше с другия бряг и се получаваше...
получи се най-сетне писмото...
писмото, заради което птицата...
птицата не можа да спре...
спря я стената...
стената с твърде тясната пролука...
пролуката, която сложи точка...
точката на края на гората...
гората бе зеленото...
зеленото, което ти...



sifon4o

Пращам един ирландски лимерик в превод на Цветан Пеевски:

Епитафия

Тук почива Джон,
дето го прегази кон.
Той не се казваше Джон,
а Мич,
но Джон се римува с кон,
а Мич - хич.

Споделям напълно мнението. Но и аз като Естер чета избирателно. Към списъка ти бих добавила Шехина и Теа. Последната много рядко поства тук и изобщо в Клюкарника, но благодарение на нея са много от стиховете, които аз споделям напоследък.

  

добавям ellyst  и Verdad 

И едно настроение от мен: малка нощна доза Миряна Башева 

***

Ще се стъмни, скоро ще се стъмни...
Ту неясна птица прехвърчи
и въртоп по улици бездънни
се разпенва в птичите очи,
ту грамадни лъскави дървета
метнат сянка, дълга като нощ,
и прерязва пъпа на небето
облак тесен и червенокож.
И се ражда - тъмното я ражда -
кротка и подпряна на юмрук,
пишеща до мене - нощна жажда
някому да кажеш: Аз съм тук.

И аз имам твоите наблюдения в последно време, Kremi Което ми напомня, че някъде бях прочела нещо много умно - за Бога, студенти, не пишете стихове...Този умен човек е знаел, че не е достатъчно в сърцето ти да има огън, за да пишеш стихове все пак.

Искам да ви благодаря и аз момичета - тези, които Креми изброи и изброените по-долу за това, че с постовете си периодично вълнувате сърцето ми 

Аз влизам във форума заради тази тема. Бях приятно изненадана, когато установих, че любимата ми поетеса Маргарита Петкова си има и други фенове. Чета нейните стихове от толкова много години, но винаги съм имала усещането, че тя не е много популярна. В този форум разбрах, че стиховете й докосват така красиво не само мен. А едно от момичетата, които четат Маргарита и нейният "Бермудски триъгълник" (алманах на любовта, както тя го нарича), пишат също толкова прекрасни стихове като нея. Повечето от стиховете й съм си ги запазила в компютъра си - а дори не знам как се казва.  Благодаря й.


***
Маргарита Петкова

Небето плачеше -
есенно, сиво -
безнадеждно крещеше дъждът.
Ние с теб си отивахме.
Ние с теб си отивахме.
Без посока.
Без цел.
И без път.
Един влак мина
с вик през ръцете ми.
Болка падна като гръм -
изведнъж.
(Ах, защо ли изобщо се раждат поетите)
Между нас само дъжд.
Само дъжд...



***
Маргарита Петкова

Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката
или само с поглед ме издърпай
нанякъде.
Скрий ме в шумните улици
на града милионен
или в моите спомени,
или в нашите спомени.
Отведи ме оттук.
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща.
Навън под звездите.
В едно нощно такси.
На ръба на вселената.
На ръба на сълзата,
избликнала в мене.
Отведи ме оттук.
Под втрещените погледи,
под усмивките зейнали -
иронични и строги,
под просъскани думи
за благоприличие.
Под небесната арка на твойто "Обичам те".
Отведи ме оттук.
Накъдето ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си,
в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход.
В телефонна кабина.
Отведи ме оттук.
Отведи ме, за Бога,
по дяволите.
Трябва някъде място
да има за двама ни.
Все едно е къде
и каква е цената.
Отведи ме оттук.
С чиста съвест
продавам душата си.

Маxi68, 
Ако не си я слушала, потърси "Отведи ме оттук" като песен, изпълняват я Милица Божинова и Асен Масларски. Чудна песен!

maxi68, разпознах се като момичето, което чете Маргарита Петкова и което наистина нарича книгата й алманах на любовта, защото според мен си е точно това. Няма друга книга с толкова много хубави, истински и докосващи стихове събрани на едно място.
Благодаря ти много за милите думи, трогна ме много. Повече за мен и как се казвам мога да ти пиша на лични. 

А сега нека да подарим на остналите още нещо на Маргарита:

***

Господи, чудо ли някакво чакаме
в тия минути внезапни?
Ти имаш ужасно улегнал характер,
а аз още гоня вятъра.
Времето даже не ни прощава
тая нелепа привързаност:
твоят часовник все изостава,
моят - напук избързва.
Смешно е просто да си помислим,
че утре пак ще сме заедно.
Ти си във възраст, наречена рискова,
аз съм скандално млада.
Нямаме време нито да почнем,
нито да свършим навреме.
И посребрените ти слепоочия
неистово светят над мене!
Всичко до ужас е несъвместимо -
като насрещни влакове.
А продължаваме да стоим
на ъгъла.
И чакаме.

Тъй цял живот ще те очаквам аз.
Присъстваща,  отсъстваща  и тук,  и там,  и близка,  и далечна,
ще те изпросвам мълчаливо аз, и с думи
ще те изяждам като портокал.
Ще ти загубвам дирята през всички дни  и всички нощи,
ще ти изгубвам аз ръката в тъмнината уловена,
ръката ти чудесна на избягало дете.
Тъй цял живот ще те очаквам аз.

Тъй късно е да се надявам най-сетне да те стигна.
Не ще намеря думите, че всичко
ще ми се струва само шепот,  вик стаен.
От мен ще имаш само тази песен неуспешна.
Не ще си чула ти и никой друг не ще  е чул
размахът в мен на птицата голяма и червена.
И аз към теб ще бъда само безконечна фраза
тъй късно е и прочие.

Но дори, ако.., дори тогаз,  дори когато кучето, което
напразно търси своя господар и мъкне клето
синджир изтръгнат,
макар и без надежда,
до края на това пътуване поне пристигам цял,
понесъл винаги сърце подобно,   хълцане подобно,
зад себе си по свойте друми, чувам стъпките ти,   но без думи
все тоя шум ранен, шум бледосин, шум блед и бял.

Все тоя шум пресят от жито, шум удвоен открито,
от тебе шум, където бяхме двама,
и аз протягам пак ръце от дим към теб, а теб те няма.

Луи Арагон

Разплакващата Камелия Кондова

Мама

Тя стои на последния ред.
Тя на първия вече е била.
Пази снимка, сълза и букет.
И печат на челото:”Родила”.

Слуша как рецитирам на глас.
Чува как се страхувам безгласно.
Тя е виждала Оня Пегас -
ту е кранта, ту някакъв расов.

Тя разбира, че няма юзда.
И прехапва угрижени устни.
Тя сама се държи за ръка,
откогато ръката й пуснах.

Притеснена – поет до поет –
да потърси човека не смее.
И напуска последния ред -
миг преди да заплача за нея.

И нещо много емоционално и обичано от мен - специален неделен поздрав за вас, мили момичета - подарете го на любимия - или на себе си 

Начало

автор: Луи Арагон

Ще ти кажа една голяма тайна Времето това си ти
Времето е жена То иска
Да го ласкаеш да седнеш в нозете му
Времето е като една рокля за разпаряне
Времето е като коса безкрайно ресана
Огледало което дишането
Замъглява и отмъглява
Времето това си ти която спиш в зори когато аз се
будя
Ти като острие пресякло моето гърло
О защо не мога да изкажа мъчението на времето
което не отминава
Това мъчение като кръвта застинала в сините вени
о това е много по-зле от непрестанното
незадоволено желание
От тая жажда на взора когато ти ходиш из стаята
и аз зная не бива да се строши очарованието
Би било още по-зле отколкото да те чувствам
чужда
Неуловима
Умът ти - другаде и сърцето - вече в друг век
Господи колко тежко е словото става дума за това
Моя любима отвъд насладата отвъд обхвата на
днешна прегръдка
Ти която биеш в слепите ми очи като часовник
И ако не дишаш ти задушавам се и аз
И върху моята плът се слага твоята стъпка

Ще ти кажа една голяма тайна Всяка дума
На моите устни е беднячка която проси
И затова толкова често казвам че те обичам
Поради липсата на достатъчно бляскава фраза
Която ти ще сложиш на шията си като огърлица
Не се оскърбявай от моя прост говор той е
Като простата вода която припряно бъбри в огъня

Ще ти кажа една голяма тайна Аз не знам
Да говоря за времето което прилича на теб
Аз не знам да говоря за теб преструвам се само
Като тия които стоят дълго на кея на гарата
Махат с ръка след като влаковете са тръгнали
И китката чезне под тежесттта на сълзите

Ще ти кажа една голяма тайна Боя се от теб
Боя се от това което вечер те води към прозорците
Боя се от жестовете от думите които се премълчават
Боя се от времето бързо и бавно боя се от теб
Ще ти кажа една голяма тайна Затвори вратите
По-лесно е да умреш отколкото да обичаш
Затова аз си отреждам мъката да живея
Моя любов

Ester, аз за съжаление нямам таланта да пиша. Моят единствен талант е да оценявам и да се възхищавам на хора като теб, Еllyst и още няколко момичета от този форум.
В списание "Ева" преди време имаше страхотно интервю с Маргарита Петкова. Завършва така - "От мен мъж не си е тръгвал, напротив, все още се редят на опашка пред прага на сърцето ми." Пожелавам на теб и на всички, чиито сърца докосва поезията, вдъхновението ви да идва от споделена, а не от счупена любов. Макар че... всъщност най-хубавите стихове се раждат от болката.
За Маргарита Петкова мога да пиша до довечера, ама не знам дали му е тук мястото... Ще се радвам да ми пишеш на лични.

Шехина, аз по принцип съм ужасно ревнива към любимите си стихотворения и ме втриса, когато ги чуя бездарно скалъпени на песен. Но намерих тази на Милица и Асен и макар че бях резервирана, трябва да призная, че е много нежна песен. Хареса ми, наистина. Благодаря ти.


***
Маргарита Петкова

Старомодно ми се пише.
С молив. И на свещ.
Стих, над който да въздишаш,
даже да не щеш.

Да те заболи сърцето.
Да припалиш фас.
И да шепнеш редовете
цяла нощ на глас.

И щом висне на тополата
месец меднорус,
да те парне валидола
с остър ментов вкус.

Да поискаш да се скриеш
като в майчин скут.
Да изпиеш две ракии
и шише "Мавруд"...

Старомодно ми се плаче
с молив и на свещ
в стих, за който няма начин
да го прочетеш.