Обичате ли стихове? - 4

И мен 

Както и това:

УАУ

Ако не те бях срещнала,
сигурно нямаше да бъда същата.
Нямаше да усетя вкуса на жаждата,
заседнала като пясък в гърлото ми.
Нямаше да извъвря пътя до извора
и да се напия с живот ...

Божана Апостолова

Понякога…

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докога ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб

Христо Фотев

***

Утро

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,

в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

Пабло Неруда

***

Любовниците

Докато вървиш
из паркове и градини
само за да целува ходилата ти
есента съблича своите дървета
само за да целува ходилата ти.

Есента те обича като мен
с безброй очи
и като мен
копнее да те
разсъблече като дърветата.

Артуро Коркуера

***

Миг

Беше толкова тъмно, че вятърът
се препъна по тесните стълби.
Тичах сляпа… но знаех, че чакаш -
без цветя и без клетви за бъдеще.
Не валяха звезди. Не блестеше
на луната фенерчето светло.
Бяхме сигурно толкова грешни,
че на мрак ни осъди небето.
Тичах, сляпа от страх.
И внезапно
като дъжд, от столетия чакан,
като белия изгрев на лятото
ослепително блесна
ръката ти.

Таня Пенчева


***

След лятото

Забравям те - кълна ти се.
Завинаги!
Изтичаш като вятър от косите ми.
След теб - останала без минало,
пред огледалото разресвам дните си.
Изтупвам бавно розовата рокля
от август, от ръцете ти щастливи,
но името - най-страшната отрова,
за черни дни в якичката зашивам.
Забравям те - видя ли колко лесно…
Но вечер, цяла зъзнеща, се моля
снегът и студовете да са вечни
и никога да не избухва пролет,
след нея лято, стенещо от жажда,
да няма нощи с тротоари топли,
да няма юли,
божичко!
да няма август,
да не обличам розовата рокля.

Таня Пенчева

Fam, благодаря ти, че откриваш преди мен любимите ми стихове

Double with cream, стихчетата на Артуро Коркуера са вълшебни. Поне за мен 

Verdad, Fam, every me и Креми, благодаря ви, момичета!    
Върнахте ми тези дни, особено с последните си публикации уюта на темичката. Ако може да продължавате все в тоя дух...

Още от Марица Колчева:

ПЕПЕЛЯШКА

Влиза в стаята
прави любов с него на леглото
телата им стрелки
на часовник ударил полунощ
няма рокля по нищо
не й личи
бели си ябълка
в кухнята
пие
кафе
Накрая разбирам -
всичките ми обувки
й стават

***
Брасаи е бил приятел на Милър...

Брасаи е бил приятел на Милър,
знаеш ли? - казва го за да намери
пресечна точка между снимките си
и моите стихове. Неуспешно.
Милър не пише стихове а той
поднася към устата си парченце мургав
малцов хляб
и разговорът спира.
Всички следващи опити
се пръсват по пода като скъп
строшен съд

следобед
гледаме неми филми той
се смее приобщаващо а аз съм тиха
кара ме да говоря като разтваря
устните ми със език

Невероятно......... и също така страхотна песен...



*     *     *

Между мен и Луната

След полунощ ми се спи...
... ама страшно,
и трудно успявам
да контролирам
съня,
а отвън Луната
ме вика
да играем отново -
на криеница...
И нацупена хич не приема
моето извинение,
че деня бил е дълъг...
Тя току що дошла е
и от снощи е чакала
да ме види отново.
Упорита е...
Вика ме...
Няма как -
милостив съм.
С вода наплисквам
очите си
и излизам.
Тя се смее...
Щастлива е.
 
 

Страшно много обичам поезията,не всичко естествено...само неща,които ме целят.Запомнила съм малко откъсче от един сонет на Шекспир,дори не помня кой точно но думите са адски силни и право в целта:
"Не е любов онази,що мени се при промяна
или пък свършва се щом другия го няма."
А иначе любимка ми е Станка Пенчева.Видях доста нейни неща тук,но мисля че тези ги нямаше:

Искам да те имам целия:
да са мои
всичките двадесет и четири часа
в твоето денонощие;
Аз да срещам първия ти поглед
сутринта;
Мен да парят със възторг и страх
мислите, пред друга неизречени;
Да въставам срещу твойта упоритост –
и като след бой да се предам
на победителя.
Искам да те имам целия:
все едно
дали си винаги със мене,
все едно дали се срещаме набързо, в кратък миг
(като облаци в безкрайното небе,
от чието срещане светкавица се ражда),
все едно –
стига, като се погледнем,
да се видим чак до дън душа;
и като сме така далече,
че съм цялата тъга и пустота –
да те нося в себе си
като сърце туптящо
и да знам,
че си изпълнен с мен
като със слънце;
и когато ме целунеш
с устни сухи и горещи –
да се завърти вселената
и да изгоря на пепел.
Много ли те искам?
По-малко не мога!
     ****
Остави ме най-после сама!

Цял ден вървиш след мене –
когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
от мига на събуждането
до мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама –
Без твоите ръце в ръцете ми,
без твоите очи в очите ми,
без твоята душа – в моята;
Тогава ще си поема дъх,
ще спусна клепачи –
да си почина най-сетне от теб,
дето цял ден вървиш по петите ми…

А когато отворя очи,
най-напред ще попитам:
“Къде си?
Не ме оставяй сама!”
      ****
Зная, че чувството не е вечно.
Но паметта е по-дълга от чувството.
Твоето бягство ще е напусто –
аз съм в теб като в камък изсечена.

Където и да идеш, с когото и да бъдеш –
ще те ударят нечакано, като мълнии,
минали мигове, с мене препълнени.
Да ме помниш ти си осъден.
Смешен жест, дума, цвете, извивка на устни –
Ти не знаеш с колко нишки си вързан.
Аз не моля.
Нито пък бързам.
Нежно плета свойта мрежа изкусна.

***
Обичам дъжда.
И той ме обича....
... и нахално
се целува
с очите ми.

***
С неизплакани сълзи
напоявам
пресъхналото ти
от неказани думи
гърло.

***
Точно, когато през зъби
ти казвам, че съм добре
и съм силна ...
точно тогава
най-много
се нуждая от
подслона на
твоето рамо.

Приставам ...


Зове ме дълъг, дълго чакан път.
И вика ме едно небе огромно.
Широки улици опъват прашен гръб.
Предсказват моите следи бездомни.

Едно море за мене се прелива.
Миди ми изпраща – послания и сол.
Чужди стъпки безжалостно отмива.
И чака ме като моряк до кръста гол. 

Ливади и поля разнасят клюки.
Шумят по глъчно и от патешки ята.
Интригите си жънат, веднага сеят други.
Щурмуват ме и през деня и през нощта.

Планините се навеждат ниско.
Протягат склон към моята ръка.
Не ги познавам, а ги помня близки.
Приставам бяла - на снега сестра.

Тя

Таня Пенчева

Отива си. Отива си и плаче.
Прегръща те, но все пак си отива.
До прага има още седем крачки -
оттатък е земята на щастливите,
които населяват своя остров
и даже не усещат, че те има,
не те сънуват в юлските си нощи
и нямат кръв по устните от името ти.
Не я целувай - тя ще си отиде,
макар че седем крачки са безкрайност.
На твоя материк е само миналото,
отвъд е все пак някакво начало.
Ключът ще се стопи върху дланта й.
Остава миг - сега ако извикаш,
преди да е прекрачила през прага,
тя няма да си тръгне вече никога…
…със глас на нощна птица е вратата.
Две токчета през улиците пусти
заглъхват. И заплака тишината.
От името й свети кръв по устните ти.

Неделя


В неделя сутринта (не много рано),

все още топла, сънена и истинска,

се мъча да завия с одеялото

щастливите си сънища и мисли.

Повтарям ги наум като молитви,

на възел ги завързвам във косата си -

хиляда пъти все ми се измъкваха,

но, господи, днес само да останат,

днес, само днес - в проклетата неделя -

в деня на най-грижовните съпруги

и предани мъже, които нервно

преглъщат с хляба името на другата...

Днес, само днес да знам, че не сънувам,

че си до мен - завинаги и целият,

макар да съм наясно, че не струват

сънуваните приказки

срещу неделя.