Били ли са ви като деца?

Богиньо, забрави.   

Може; макар че понякога по-добрият вкус повелява- да се подмине.
Което въобще не е по темата, знам.
И спирам.

Така е. Може да са били три пъти в живота ми, но още помня злобата, с която бях бита от майка си. Първият път, когато ме би с хилката за федербал, бях в една приятелка и гледахме филм, в съседния блок. Обадих се на татко, че ще закъснея, но той забравил да й каже. Прибрах се с 20 минути по късно и такъв бой ми тегли, че през цялото време, само си спомням, как виках: "Няма вече, мамо, няма вече!" За едно закъснение. То вярно, че е хубаво да си възпитаваш децата в точност, ама чак пък толкова...
Вторият път с дряновата сурвакница ме би, защото беше ми казала да я изхвърля, а аз забравих и тя ме наби.
Третият не помня за какво беше, само помня, че до такава степех бях изпаднала в истерия и хълцах от рев истрах, че бях се свила в ъгъла зад вратата на моята стая, бях гушнала един голям плюшен мечок и той беше станал целият мокър от сълзичките ми, а тя ми крещеше над мен, като обезумяла. Накрая явно се опомни и взе да ми се извинява...Ама файда..
Шамарите бяха, защото ме хвана да пуша, обаче после с цялата си наглост ме муфтеше постоянно.
Тези случаи с боя са от доста ранната ми възраст, може би съм била около 10-12 годишна, но още ги помня, като вчера. Не мога да простя, нито за боя, нито за психическия тормоз, нито за обидните думи, с които ме е наричала цял живот. Не мисля, че съм ги заслужавала.
Татко беше друг човек, даже понякога съм се чудила как живее с жена като майка ми.
Питала съм го защо никога не ме е бил и даже шамар не ми е удрял, а той ми казваше, че дядо ми много го е бил с кожен колан за щяло и нещяло. Е, значи татко не оправдава теорията, че ако момченцата растат в насилие, стават насилници, защото беше най-добрият човек, когото познавам.

Хе-хе, все едно чувам баща си. Това е най-унизителното, което съм преживяла.

    Да, били са ме. Майка ми се беше назначила на тази "длъжност". Аз пък я "уволних", като избягах от нас. Бях на около 7 години. Изобщо не знаех точно къде ще отида. Скитах се из едни нивя около час-два. Харесах си една колибка на пазач, да живея в нея. Но трябваше да се върна за дрехи, че любимата ми рокля бе останала в къщи. Детски му истории. Баща ми ме посрещна на вратата. Майка ми се върна след час, по-късно, кълнейки се, че няма с пръст да ме докосне вече.
    Наказваше ме, но наказанията се състояха в стоене в стаята, а аз ги превръщах в приятно изкарване като свирех до захлас с акордеона. Та не ги възприемах толкова като наказания.

Абсолютно в същата ситуация съм и аз. Малкия си е още бебе, но каката е нещо ужасно! Не козирог, ама жив козел си е - ината, вреслива, упорита до посиняване! Какво ли не съм пробвала - приказки, убеждаване, де що съм чела за психологически похвати - не и не!

Майка ми ме е пошляпвала, баща ми - никога не ме е удрял, той крещеше.
На майка ми съм й простила, на баща ми не.
Майка ми ми дърпаше ушите, шамареше ми задника и ме е удряла през устата.
Винаги шамарите са имали повод - когато псувах. когато изкарвах акъла на родителите ми (не се прибирах) или когато се инатях като магаре.
Явно шамарите са ми подействали добре, защото не псувам, не изкарвам ничеи акъл, само ината ми остана...

Никога не са ме били, нито мен, нито сестрите ми. И шамар никога не са ми удряли. Дори не си спомням да са ме плясвали по дупето, а аз моите съм ги плясвала в крайни случаи. Вероятно и те няма да си спомнят, надявам се,   защото това е било във времето, в което дупето е било добре подплатено.

Веднъж една роднина такъв шамар изплющя на дъщеря си, че си изкарах акъла. Просто не знаех, че може да се бият деца.
П.п. И майка ми, и баща ми не са били бити от родителите си. Дори с шамари.

Боже мили! Какво ли ще кажат моите деца след време...

Не ми се пише в такива теми.
Не ми се мисли за това.
Не съм простила определено.
Не оправдавам боя в никакъв случай.
Не ми се говори и за психическия тормоз.

С Габи се старая да говоря, въпреки че тя е тежък характер. Кой каза козирог...
И като не и угодя нещо, започва да ги ръси едни:"Ще те пребия, ще те смачкам и пр."
Ужас!
А не съм я удряла от три години сигурно. Преди това някое шамарче по дупето, като ме ухапе.

Да, били са ме, и то много-майка ми, баща ми веднъж само ми удари шамар, и ми счупи пръста, защото ръката му е огромна и се опитах да се предпазя. Още помня сконфузената му стойка в Бърза помощ. Повече не ми посегна никога. Майка ми  ме е удряла безброй пъти-за оценки, защото "не млъквам", което означаваше "отговарям се", за дрехи, за неподържан ред у дома, за петици и четворки в бележника...Резултат-до около десетата си година бях развила такъв инат, че правех каквото си искам и си мислех "какво толкова ще направи-ще ме набие и толкова". Имах и доста тежък пуберитет. Мисля ,че И олекна ,като се омъжих на 20г. Последно ме шамароса в деня преди сватбата.
 Няма какво да прощавам.Сега ми е смешно дори. Но децата си НЕ шамаросвам, а да ги ударя с предмет-пръчка, точилка-абсурд.Предупредила съм и нея. И наистина ми е смешно, когато гледам отстрани как изпитва трудности, когато децата ми не правят нещо според правилата И-всичкия И подход се ограничава в рязко повишаване на тон, и безсилие, защото не може да удари.Тя други идеи няма, и много И е трудно в такива ситуации.
Не знам как ми се е отразило-не съм жесток и злобен човек, но болката не ме плаши изобщо. Преди години минах няколко злъчни кризи ,без никой да разбере, потърсих лекар след поредната...което не е за пример

 Удрянето с предмет,с юмрук,с ръка с пръстени,ритане-това е побой направо!!! Аз съм удряла голямата дъщеря Не е нещо с което се гордея. Признавам си,че го правя от безсилие. Понякога ми е много трудно,тя също е много,много,много труден хараткер. Убедена съм,че аз имам голям пръст в оформянето на характера й. Сега се опитвам да разбера защо и как.
Но да ударя детето си с предмет Никога. И шамар не трябва да й удрям,тя е на почти 5 вече и със сигурност може да се справим с думи.Търпение трябва,а аз понякога нямам в излишък.
Единствените пъти,когато съм я удряла и не съм се чувствала ужасно е,е когато съм го правила съвсем умишлено и спокойно. Тогава съм я плясвала леко и тя е разбирала идеята. В другитр случаи...стигала съм до там,че тайно да се самоударя по крака от вина Така де,щом съм наранила нея...
Притеснявам се много,защото като се ядоса започва да скърца със зъби и цялата да се стяга,ужасно е.

Крайно съм против боя на деца като възпитателно средство и не считам, че е такова.
Обикновено, в децата пораждат две неща с течение на времето или свикват с боя и го приемат като мярка за налагане на воля, когато по друг начин неможе/най-малкото/ или им създаваш комплекси за малоценност и, че правото е на по-силния.
Родителите бият децата си от безсилие /изключвам случаите, когато си изкарваш на децата неуредиците в личния ти живот/, а да се стигне до там винаги има причина или нещо което си пропуснал.
Всяко дете си има характер, но и подходите към всяко са различни.
Баща ми не ни е бил, но майка ми да и ни наказваше твърде жестоко.
Резултатите и при двете ни са твърде различни, но и за двете ни съм убедена, че са отрицателни.

  Точно така е.

Удрянето с предмет наистина е ужасно. Това е  , дори не знам как да го окачествя.

Майка ми ме е шляпала, дори много ме е била по дупето /по нейни думи/, аз нямам никакви, абсолютно никакви спомени за това. Не си спомням баща ми да ме е удрял. Мен лично. Брат ми е обаче е ял два шамара, които и тогава и сега ми се струва, че са абсолютно заслужени.

Понякога наистина това е единственият начин да възпреш дадено дете. Около мен наблюдавам изключително много разглезени, истерични и невъзпитани деца, които с пръст не са пипани. Да се чудиш защо ли? И дали това е най-добрият начин на възпитание.