Били ли са ви като деца?

Т.е. мислиш едно казваш друго? Защото иначе няма да можеш да практикуваш...

А "изпуснатите" деца шамарите точно няма да ги вкарат в "правия" път.

Не знам какво мисли, и какво казва Victori, но в учебник от 2000 г. откривам следното:
    "Чудесно би било да се спрем изцяло на естествените последици от поведението, за да дисциплинираме детето. За съжаление те не винаги са достатъчни. Понякога се налага да създадем изкуствени, за да санкционираме постъпките му. За тази цел съществуват три основни метода /Ф. Додсън. 1999г. 207-209/
     1. Можем да лишим детето от нещо, на което държи.
     2. Можем да изолираме детето, като го откъснем от социалната му група или го изпратим в стаята му.
     3. Можем да Напляскаме детето. Уместното пляскане е положителен акт. То прочиства атмосферата и е далеч за предпочитане от обвинителното четене на морал.

          Ха, така...


          ПП "Проблеми на Семейната педагогика" - Университетско издателсто "Св.св. Кирил и Методий", Велико Търново, 2000.

          

    

Бийте, не говорете.

Къде ли съм го чувала това?

Опс, преувеличавам...


Бийте Пошляпвайте, не говорете.


Имам предложение - да се организира курс, за да се научим на "Уместното пляскане".

Добра идея, поздравления!
Непременно е да има такъв курс, задължително е.
Особено след прочитане на последните страници.
Бях се оттеглила от темата, но уви се забих пак в
нея.

Уф, разбирам, че е казано саркастично за курса,
не е като да не разбирам. Но е казана самата ис-
тина!

Victory е единствената активно участваща в тази тема, която изобщо мисли. Жалко, че безименното мнозинство не влага и грам усилие поне за секунда да натовари мозъка си с една различна гледна точка, а цикли в скудоумното си русло. Това, разбира се, не е учудваща тенденция - малко български деца с поведение в нормите, респективно малко родители с мислещи глави. Има куп литература по въпроса /за тези, които гледат децата си по книги/, има и трилион живи доказателства /за тези, които предпочитат реалността/ за това, че липсата на баланс между положителните и негативните физически послания на родителя е вредна, както впрочем и необяснимия родителски страх да не причиниш стрес на детето си или то да не те намрази /btw също психологически проблем/... Ако някой е решил обаче, че Истината е в Спок, в собственото му семейство и в три-четири форумски статии, спасение няма. Колкото до психолозите, ако някога посетя такъв, което е малко вероятно, с положителност ще подбера категорична личност с функциониращ интелект от типа на Victory, отколкото книжен неграмотен плъх, каквито са повечето набедени психолози тук и извън тук.  


P.S. В крайна сметка намериха ли се хора, несистемно пляскани в ранното си детство, които сега страдат психически и мразят родителите си? Не говоря за малтретираните, скубаните, извежданите голи навън и битите с метални тръби до 16-тата си година, а за тези, които въпреки спорадичните шамари, се радват и до днес на сплотено семейство?

Аз съм от несистемно плясканите/т.е едно плясване/, мисля че психически съм добре, и не мразя родителите си. Детето ми е от неплясканите /ама въобще/, значи и то би трябвало да е психически добре.../разбира се, че е добре/, просто двете сме различни характери и темпераменти.

    ПП От няколко дена, цитирането на това какви са изискванията на съвременните психолози, просто не ми даваше мира. Е, поразрових се из университетските учебници... значи има и други теории. И не всичко е черно и бяло, и еднакво...

    И още едно ПП - на Victory, чета не думата "пляскане", а другите думи /които за съжаление сякаш нарочно, не искаме да разберем/.

Аз мисля, че цитираното от Инна е точно същото, което казва и Виктори. Умереното пошляпване е крайна мярка за крайни постъпки. Разбира се, че преди това има личен пример, обяснения, разговори и наказания от типа - "в стаята" и "в къщи". Не става въпрос, че всички трябва да бъдат бити, наказвани или малтретирани. Когато детето възприема обяснението или разговорите, защо да го шляпват родителите? Само защото при друго не е сработил този механизъм ли? И в повечето случаи, родителите са тези, които не са успели да определят границите и да ги отстояват, независимо от провокациите и несъгласието от страна на детето. И когато изтърват нещата на малка възраст, на 5 години стигат до психолог и се чудят защо детето им ги докарва до лудост.

А по темата - не, не съм бита, но съм наказвана. В ъгъла, с гръб към всички. Питайте ме дали съм си наказала децата...
И веднъж като казах на баба ми гъска, тя не искаше да говори с мен. Може би е било за 10 мин., но тогава си мислех, че един месец не ми е продумала. И много ми беше мъчно. Никога повече не съм употребила обидна дума към никого - съученици, колеги, съпруг, деца.

Крейзи, не видях аз такива, а мисля, че вися повече от теб в темата и със сигурност
чета внимателно. Най-честото е: "Удряли са ме няколко пъти, помня за какво и съм
напълно приемаща, че е било правилно". Това е вариантът. И това е вариантът,
впрочем, който се очерта за мен, с най-добър резултат.

Ааа не, моля ти се, те тия имат Стокхолмски синдром, остави ги 

Добре де, ти питаш - аз отговарям. Ако си забелязала, склонността към
последователност и изчерпателност е характерна за определена група
списвателки по темата. Познай за кои .

Впрочем, отде дойде това увлечение по синдроми разни? Някакво обяс-
нение да имате?

Чета с интерес такива теми- ще ми се да почерпя опит, но за съжаление винаги  се изписват един тон едни и същи безмислици, които няма как да ме научат на нещо. Оставам с впечатление, че тези, които удрят, го прявят точно когато са безсилни. Виктори и някокото и фенки говорят с такъв хъс и гордост за възпитателните шамаросвания, че от време на време ми се ще да помоля за по-рано предлаганите пликчета, а не съм краен противник на шамарите, най-малкот, защото не знам какво ме чака. Създава се усещане, че се оправдавате пред самите себе си, защото в крайна сметка на кой тук в темата му пука за това дали вашите деца след малко има възможност да изядат някой друг шамар. И съм сигурна, че никой не мисли, че може да ви накара да не удряте.
Би било полезно да кажете как се справяте със ситуации, които не са свързани със скачания под коли и подобни животозастрашаващи начинания, но все пак са не по-малко свързани с възпитанието. Ако не пляскате системно, а на три-четири месеца няма как да не използвате и друг метод за възпитание, нали?  Щото толкова време 2-3 годишните един шамар не ги грее.

Ах, горката Geraldine, тц-тц-тц.. седнала да прочете нещо интересно, видиш ли, пък никой не писал по вкуса й   Освен как се справям с децата си в разни ситуации, как се справям с мъжа си или свекърва си искаш ли да знаеш? Обедното ми меню? Само кажи и почвам - каква друга работа имат потребителите тук, освен да забавляват Geraldine и да отговарят тутакси на взискателните й въпроси?


P.S. Асса, за стотен път се убеждавам, че против шамарите са задължително един специфичен и лесно разпознаваем тип маминки на единствено дете в рамките 1-3.5 години, както и пребиваните до полуда деца на откачени родители. Това е. Останалите имат Стокхолмски синдром. Не знам за теб, но на мен темата ми каза всичко, което е необходимо.

Крейзи От няколко шамара за цялото детство никое дете не е травмирано жестоко, съгласна съм, дори го казах по- рано няколко пъти. Но децата не се травмират, защото това е изолирано явление на фона на цялото отношение на родителите към детето, цялото дългогодишно възпитание и отглеждане. Е, кажи ми, какъв е смисълът на тези шамари, които на този сериозен фон не биха има никаква тежест? Всъщност имат тежест само за родителите, които както се вижда и тук години наред преживяват тези шамари с чувство за вина, чувстват се гадно и им се ще всички да ударят по- един шамар на децата си, за да могат поне за миг да намерят извинение и успокоение. И това е несъзнателно, та не казвай, че не ти пука. Има неща, които е по- добре да не се правят, защото в несъзнаваното предизвикват неизбежни последствия, вина и наказание за вината. Едно от тези неща е да нараниш детето си. И не ми вади сега игли и спринцовки за ваксинация като сравнение, защото това нараняване действително е нужно, но дори и него много майки трудно понасят. За колективното несъзнавано на всички ни родителят е длъжен да пази и защитава детето, а дори идеята да го нарани противоречи на това. Каквито и съзнателни оправдания да си измисля човек на несъзнаваното не му дреме и произвежда вина и наказание. Ненужно и пак ненужно.

ПП Ако някога решиш да посетиш психолог гледай освен да е умен и мислещ да е провел качествена лична терапия, защото иначе с наученото ще обслужва само психопатологията си, ще проектира проблемите си върху теб и е твърде вероятно много да ти навреди.

Трогателно, Бояна, но граничи с художествената измислица. Уверявам те, че картината далеч не е така драматична. Само край мен /колкото и да е непоказателно/ има дузина възрастни успешни и уравновесени люде, които са яли шамари като малки, но които нямат травми, нито синдроми, и чиито родители не изпитват грам тежест и вина към момента. Дори напротив. Ей онзи ден вечерях с едни такива пораснали деца и с родителите им. Да им завидиш.

Крейзи, засегнах ли те някъде? Защо остана с впечатление, че темата ми е забавна? Иначе благодаря за останалите неща, с които така държиш да се похвалиш, ще ги пропусна. Аз теб съм престанала да те чета от последният път когато се изкаваше по въпроса за шамаросването, та не се хаби. Не видях да си отговорила по темата на въпроса така както е зададен в началото. Може да напишеш нещо в тази насока все пак преди да лепваш диагнози насам-натам.