ДО КОГА?

ЗА ПРЕДСТАВИТЕЛНОТО И ЗНАЧИМОТО
Вера Младенова
София, 2001 (аз лично изпаднах в потрес, когато видях датата)

Когато една малка, току-що създадена организация започне своята работа, естествено е тя да се огледа за съюзници - ако може големи и влиятелни. Които да имат същата сфера на дейност и същите цели като нея. По-голямото е винаги по-представително, прави впечатление - ненапразно всички партии, проф- и всякакви други съюзи публикуват и се гордеят със своите стохилядни членски маси. А прави впечатление, защото се предполага, че колкото повече членове има дадена организация, толкова повече човешки воли стоят зад нея, толкова повече влияние тя сред хората... и толкова по-силна е в отстояване нуждите на онези, които са избрали именно тя да представлява интересите им.

"Модерната концепция за гражданството възниква в края на XX век като част от новите концепции за устойчиво развитие и добро управление. Под добро управление най-често се разбира съвкупността от "механизми, процеси и институции, чрез които отделните граждани и групи граждани могат да изразяват интересите си, да упражняват законните си права, да изпълняват задълженията и да намират посредник за уреждане на разногласията си". В този смисъл гражданското участие е един от непосредствените механизми за добро управление. Демокрацията в своята най-непосредствена форма е състоянието, при което гражданите могат да влияят върху управляващите, които упражняват властта от тяхно име, а гражданското общество предоставя механизмите и пространството за ефективното упражняване на това влияние."

(Из Национален доклад за развитието на човека 2001 "Гражданското участие в управлението - от индивиди към граждани", издание на Програма на ООН за развитие)

Когато една малка, току-що създадена неправителствена организация на хора с увреждания се появи и понечи да се огледа, ще трябва дълго да се върти и да проточва шия ту насам, ту натам, та да успее да открие някакво свободно пространство за надзъртане към широкия свят - така монументално, национално представено и затулвайки хоризонта, пред взора й са се изпъчили бившите държавни, а сега вече също неправителствени съюзи на инвалидите. И те си имат стохилядни членски маси, и те лобират пред правителството за интересите на своите членове, и те критикуват същото това правителство, ако се отнеме някаква привилегия например - безплатната телевизионна такса или безплатните карти за градски транспорт... или не знам си още какво, все безплатно.

Няма да мога дълго време да се удържа в добрия тон на уж безстрастното и възпитано отношение към тези съюзи. Защото наистина страхотен вой се вдига при отнемането на някоя привилегийка -а дълго и подтискащо, и вечно мълчание цари по въпроса защо е толкова "жизнено" важно да не се отнеме привилегийката. Годишната такса за телевизията се плаща еднократно и е 5 лв. И аз веднага си представям дълбокия смисъл на съществуването на стохилядниците, въплътен в отстояването на тези 5 лв по-малко в годишния бюджет на инвалидите. И немея пред тази изключително представителна цел на съществуването им, която включва още - гета за инвалиди, домове за инвалиди, училища за инвалиди, предприятия за инвалиди... всичко за инвалиди и всичко в рамките на онзи персонален инвалидски бюджет, който рухва и застрашава житейското оцеляване на собственика си при разход на година 5 лв повече.

Едва ли това би спомогнало за израстването на хората с увреждания като граждани. Със сигурност, обаче, това не е начинът, по който тези граждани ще бъдат в състояние да (ре)формират държавата. Защото гражданите не могат да я (ре)формират, когато са толкова силно икономически зависими от нея. А хората с увреждания наистина са зависими, но. държавата не прави нищо, за да промени това, защото няма интерес да го прави. И тук големите национално представени съюзи имат наистина сбъркана представа за огражданяването на своите членове - тя не е мръднала от преди онзи буреносен вятър на промяната, когато всякаквите съюзи се разпарчетосаха. А когато се "съюзиха" наново, си станаха не партийни ръководства за контрол на масите, а най-различни сдружения, организации, гилдии... които - смислено или не - започнаха своето истинско съществуване.

Съюзите на слепите, глухите и инвалидите обаче останаха все тъй монументално да стърчат... монументално и някак глупаво. Няма го вече братския СИВ с огромните си пазари за кронки и хартиени папки, няма я осигуреността на ъгълчето на клетката... сега има само гета, в които се рони мазилката и човешката душа се лута и плаче, има специализирани предприятия с работници на по 70 или по 7 лв месечна надница... има социални домове, чиито покриви може и да се рушат, но по-страшното е, че под тях се рушат човешки животи и никой не се сеща за това. Нито държавата, нито големите, стохилядно-членни и национално-представени съюзи...

Какво се случи? Как стана така, че се възродиха организационни структури, които не само приемат, но и поддържат обезправеното съществуване на своите членове и които и хабер си нямат как се отстояват ценности като достойнство, възможности, уважение и право на избор. Как стана така, че подобни структури продължават да стърчат пред погледа и да закриват хоризонта...?

Причините са много. Причините са комплексни. Причините са незнание, инерция и неразвитост на гражданското съзнание на българите - ние искаме да сме демократи, но трудно минаваме отвъд декларациите за демокрация. Риба се лови най-лесно в мътна вода - а мътилката на социалната проблематика у нас все още е плътна и непроницаема. И всеки се възползва от нея, както може.

Обществото успява да улови в нея оправданието си, че има кой да се грижи за "нещастните инвалиди" - имат си съюзи, държавата им отпуска пенсии, безплатни придобивки и облекчения, а и благотворителни акции дал господ - храни, дрехи, все нещо им разпределят и им дават. И значи можем спокойно да не се занимаваме повече с тази тема и дано, дано на нас никога не ни се случва...

Държавата улавя в тази мътилка големия сом на илюзията, че се грижи за своите инвалидизирани граждани - и нейното толкова удобно доказателство са именно т. н. национално представени съюзи. Намерила е и формата - Национален съвет по рехабилитация и социална интеграция, в който министерски чиновници и одобрени по териториално-административни показатели организации на инвалиди заедно решават кое и какво е нужно на тези инвалиди (така му викат, когато чиновниците съобщават, а съюзните ръководства кимат). Държавата много умело е въвела тези показатели за национално представителство - изисквания за членска маса (ако може, стохилядна), изисквания за национал-но покритие (навсякъде да ги има, по градове, села и паланки) - та да не би в това представителство да се промъкне някоя малка, самоиздържаща се и затова непослушна организация. Сещате се кои послушни организации отговарят на тези изисквания, нали? И се сещате също така, че никой не смята за нужно да иска от тези организации истинско, реално доказателство за правото им да представляват около милион български граждани с увреждания. Защото" ако Националният съвет беше работещ орган, ако правителството имаше действаща социална политика и ако съюзите бяха и национално значими, освен представени - тогава отдавна нямаше да има нещастни инвалиди, а на тяхно място щяха да живеят, учат и работят, откривателстват и мечтаят хора - с компенсиран дефицит, с възможности за избор, с непокътнато човешко достойнство. През всичките - скоро ще станат 13 - години на демокрация, национално представените съюзи ги имаше - и продължава да ги има. И ще ги има дотогава, докато някой не смъкне маската и не разголи сделката, която продължава да държи в изолация българските граждани с увреждания. Защото основното, което правят ръководствата на въпросните съюзи за своите членове, е да ги броят - та като ги изкарат повече, да получат и повече пари за харч от държавния бюджет... тоест от джобовете на българските граждани, на всички нас. Никой не знае за какво се харчат тези пари, но е безпределно ясно за какво не се харчат - не се харчат в полза на хората с увреждания, на онези стохилядни членове на съюзите, които държавата купува на безценица. Но пък все не им стигат. На обществото обаче тази безценица излиза солено... а на самите хора с увреждания дава само и единствено перспективата за живот отстрани на живота, зад високи огради, под течащи покриви... и ужаса на съществуването ден за ден, без цел и без смисъл.

(За сведение - 6 България хората с увреждания са към 10-15% от цялото население. Това прави между 780 000 и 1 170 000 българи с увреждания. Пак в България има над 6 000 неправитествени организации. От тях няколкостотин са на и за хора с увреждания. Само четири са големите съюзи на инвалидизираните - Съюз на слепите в България, Съюз на глухите 6 България, Съюз на инвалидите в България, Българска асоциация на лицата с интелектуални затруднения. Най-раздутата цифра, която сме чували за членската маса на национално представените организации е 150 000 члена (умишлено не ползвам думата хора). При това положение непредставени остават интересите на някъде около 600 000 до 1 020 000 човека. Живи хора, българи. Пък било то и с увреждания. Излиза, че издигнатите формални критерии за национално представителство игнорират интересите на над половин или цял милион български граждани. Кой тогава е легитимният застъпник за правата и интересите им, щом като те по една или друга причина не са припознали "големите" като свои излъчени и облечени в доверието им застъпници???)

Грозно е да го кажа, но за щастие хората вече го разбират - така наречените национално представени съюзи улавят в мътната вода озъбената щука на оправданията за собственото си добруване - и то за сметка на мъката на своите членове, за сметка на нещастието и отхвърлеността на всички онези, които очакват от тях надежда, подкрепа, национално представена отговорност. Не само грозно е, но е и мъчително за казване и все пак то трябва да бъде казано - на безценица, на калпак, на душа и сърце по стотинки... това е цената, на която българската държава поддържа имиджа си на социална и правова... а цената, на която национално-представените организации участват в сделката, е да ги има... да получават жълтите стотинки, които, събрани накуп, са ужасно много. Какво правят с тези пари никой не знае... а и никой няма да узнае, докато тече сделката. Най-малко пък многохилядната членска маса, "в името и за благото" на които се извършва тази подмяна... тази национално безотговорна лъжа.

Това е. Съжалявам, но такава е истината - ако махнем благовидните физиономии на загриженост и умилителните хлипания от жалост. Именно големите, национално представените съюзи поддържат статуквото "инвалид"... именно те, предоставяйки параван на държавата за нейната безхаберна социална политика, предават интересите на своите членове, осигурявайки си по този начин възможността да съществуват - и да харчат нашите пари. От което мизерията на членовете на тези съюзи не намалява, а се запазва, утвърждава, циментира... но все пак -както веднъж се изрази един от председателите на тези съюзи - може да гладуват, но поне няма да умират от глад...

Така че наистина има нещо сбъркано в тезата и хипотезата за национално представителство. В нея отсъства значимостта -на идеите, на резултатите, на ефекта! В нея отсъства съдържанието - онези неща, които правят смисъла, които са важни. И идеята за това национално представителство като постигане на гражданско участие - реално, пълноценно, смислено. И щом като е така, то очевидно човешкото развитие не е цел на това "гражданско" представителство. Според Организацията на обединените нации човешкото развитие е процес на увеличаване на възможностите за избор на всички хора в обществото. Дали обаче национално представителните съюзи на инвалидизираните схващат по този начин развитието? И ако да - как работят за създаването на среда, която позволява на всички хора, включително и на хората с увреждания, да "водят дълъг, здравословен, независим и изпълнен с творчество живот"?

Съмнявам се, че мисълта им тече в такава посока. Налице е обаче, и продължава да бъде, опаковката - лъскава и привлекателна - за хората (незнайно защо), за национално представителните (знайно защо), за държавата (още по-знайно защо). Въпросът е докога ще продължи това?

И другият, не по-малко важен въпрос е, кога хората с увреждания, които не желаят национално представените организации да представляват техните интереси, ще получат достъп до държавните ресурси, за да успеят да докажат ефективността на истинските, водещи до реална социална интеграция дейности, услуги и подкрепа.

Защото всеки висок вопъл към държавата да се грижи за своите граждани с увреждания, разбирано като раздаване на все повече пари и безплатни придобивки по признак увреждане, не произвежда социална интеграция. Тя се постига със съвършено различни подходи, приоритети и дейности.

"...Израстването на индивида в гражданин наподобява порастването на детето и превръщането му в зряла личност. Така както детето престава да делегира индивидуалните си потребности на своите родители и поема съдбата си в собствени ръце, така и индивидът става гражданин като участва в управлението, поема своята отговорност и става съпричастен със значимите проблеми на обществото. ... множество неправителствени организации, не представляват гражданите и не насърчават ефективно тяхното участие."

(Из Национален доклад за развитието на човека 2001 "Гражданското участие 6 управлението - от индивиди към граждани", издание на Програма на ООН за развитие)

Никой ли няма мнение?

Аз имам, но ако го изкажа, ще засмърди, а в момента нямам сили...