Кой съм аз?

Дани Аврамова,изобщо...ама изобщо не търси причината на раздразнението в себе си....различието ни довежда до тези чувства!Според мен,щом се дразни човек значи се развива, израства ,преоткрива....мен и непознатото може да ме издразни, именно ,защото е непознато...
не се чуди влюбвай се ,бързо и страстно в себе си!!!!

Това, смятам, хич не е необходимо да бъде достижимо и търсено.   Да, бъдещето е непредвидимо, непредопределимо и аз също. Не изпитвам нужда да знам отговори на бъдещи въпроси.Това ми прилича в и звестна степен на моделиране на моето Аз.    За останалото в цитата не съм твърде положителна и категорична.  Влюбването в моята собствена персона, вътрешна/ външна го свързвам най-вече с приемането на всичкото ми Аз   и неприемането /твърде общо казано - но някой друг може и по-точно да го обясни.../ на проявите на чуждите Аз, когато се стремят да ме променят за тяхна угода.  

Прошка!? Опитвам се да си искам такава, когато усещам, че съм сбъркала пътя, но за мен това се изразява единствено в опит да огледам и приема хладнокръвно "грешката" и да направя завой към по-слънчева пътека. Засега не ми се получава изцяло. Не успявам да неутрализирам и чуждото влияние, и то на това до мен. Не спирам да опитвам, защото усещам, че ми влияе силно и на физическо ниво.
Риби съм, ако има някакво значение.

September,точно това имам впредвид,че трудностите са за всеки различни,не бихме могли да съдим  другите по себе си.И тези трудности или уроци естествено ни дават понякога,но и ни отнемат много неща.Хубаво е,че си имала човекът до себе си,но промята според мен идва от вътре навън,а не обратното.Може би съм наистина проклета,та дори себе си не искам да слушам,а какво остава околните

Една позната казваше така-има хора родени само да дават,има и хора родени само да получават.Различията са тези,които ни събират и разделят,важното е човек да намери себе си в тълпата от хора.

...... а аз не диря прошка нито на себе си ,нито на другите ....нещо съм се изказала объркващо ...но нормално Водолей съм,с асцендент Водолей и Венера във ВОДОЛЕЙ ...за мен бъдещето е желано,защото е непредвидимо...и всичко ,което е непознато и неконтролируемо е мое его.И толкова изтайфунясвам из дебрите ма душевната ми аула вмомента,че необходимостта да бъда разбрана изобщо не ме нагнетява..... и знаете ли какво открих,че единствено когато съм сред стадото и тълпата оставам на насаме със себе си

Има нещо такова.  Не знам, как се получава, но тогава най-често ми се случва да потъна в себе си и да не чувам и да не виждам другите.

..... и на мен това ми е (понякога) странно,като обхождам гори или летя сякаш се загубвам в необятното някъде или просмуквам онова там

Аз се "потапям" най-лесно в своя свят когато съм сред хора, които не харесвам. Сякаш изключвам и ме няма. Не винаги, обаче, ми се получава.
И знаете ли, всичко, прочетено тук, сякаш е точно за мен. И в много важен момент. Някъде бях чела, че когато имаш нужда от някоя книга тя ще те открие. Няколко страници назад ми беше като в тунел. А всъщност, просто има една сутрин, в която се събуждаш и чувстваш, че си свободен. Май това е моето Кой съм аз. Аз съм един свободен човек. И това ме прави щастлива. И съм безкрайно благодарна!

Калина, чудесно е това достигане до мисълта и усещането аз съм свободен или аз съм свобода!  Хмм, много примамливо звучи! 

Момичета, би ми се искало по-подробно да понапиша нещо, но тялото ми казва да му дам една нощ повече сън  Затова, само ще ви попитам нещо, което ми хрумна докато ви четях:

Какво според вас е прошката и до колко човек има нужда от нея?

В случая на raliko разбирам прошката като да престане да се самообвинява и обвинява за нещо. Има и други "определителни" за прошка. Но докато четях, си помислих... Всъщност прошката не е ли приемане - приемане на себе си и другите такива, каквито сме? Приемане на действията си такива, каквито са били на момента (а в последствие сме преценили, че са "грешни", наскоро писахме, че няма грешно и правилно)  Можем ли да забравим за свое добро - дума, действие или постъпка - без да преминаваме към дългия път на прошката?  До колко прошката изисква някакво пречупване в нас?

дали, ако не ми се спеше в момента щях да съм само на въпроси без отговори? 


Това за нарцистичното влюбване и важното е човек да намери себе си в тълпата от хора.  много ми допаднаха, както и други, но няма да търся сега...

ЧОВЕК, тия дни май се чувстваш тибетски монах, щом се умълча толкова? 


Mariya_AN, с малко закъснение - здравей!

може през деня да се събудя с отговори... Лека на всички, нищо, че някои вече изсънуваха по няколко сънища...

  Да, мисля, че прошката е просто приемане, нищо повече. Но някой ни е научил на малко по-сложно разбиране на тази дума и това действие.А ако се пристъпи към приемане на себе си или друг човек, - крайният резултат е доста по-лесно постижим, отколкото, ако се подходи с мисълта за прошка... Да приема примерно, че в един момент преди 10 години в изблик на гняв съм казала обидни думи на някой - е много по-лесно, отколкото, ако пристъпя към някакъв вид опрощаване на поведението ми в същата ситуация. Поне за мен.

 

Добро утро! tonimar, и за мен прошката означава точно това - приемане.
Не я разбирам като разчленяване, характеризиране, мерене на добро, лошо, правилно или грешно. Нещо повече, този път ми се вижда да води до повече озлобление и неприемане. Иска ми се да достигна до момента, в който няма да сравнявам. Сега се улавям, че още го правя. Толкова дълбоко ми е насадено, предполагам, при всички е така.

 kalina@, този момент с книгата... наистина се случва.  Някъде по назад бях писала май. Дори да не съм осъзнала нуждата си от някой или нещо, като ми се стовари, го виждам, разбирам, усещам, припознавам. Един вид отговорите ми идват, преди да съм осъзнала въпросите още... Е, не винаги е така. Понякога трябва и да чакам, а може би просто не виждам.
Мисля, че това важи за всички хора. 

ЧУДОТО НА ПРОШКАТА
Грег Андерсън

Прошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.
Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.
Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.
Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.
Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.
Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило - изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.
Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.
Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.
Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.
Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.
Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.
Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.
Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: "Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата."
Първата ми реакция беше: "Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем." Грешах.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.
Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.
След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.
Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: "Трябва да простиш." Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.
Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.
http://zashto-kak.hit.bg/greg_chudoto.htm 

  За мен прошката е начин да се освободя от зависимостта си от хора и отношения, които ме блокират в някаква степен. Когато успея да извоювам незамисимостта си, автоматично прощавам.

    Прошката е любов...   

  За мен по-лесният път към това освобождение е приемането. Имам чувство, че някои започват вътре в себе си да търсят сили да изрекат "прощавам ти" в стил Господ...  Едва ли не "Виж ме колко съм добричка, успях да ти простя". "Прощавам ти грешката", а "грешка" няма. Ние не сме неизменност, напротив, постоянно се изменяме малко или много. Сутрин може да сме кисели, на обяд - весели, вечер - изморени. Може в един етап от живота да сме депресирани и песимистични, озлобени; в друг етап - весели, раздаващи любов... Да, някои през целия си живот завиждат и не успяват да преодолеят това; други злобеят срещу околните (имат си своите причини затова). Но по някакъв начин - всеки е вълна - нагоре-надолу, напред-назад, спокойна или разпенена...

Както е посочено в цитата - трябва само да се поставя на мястото на другия. И според мен не точно да се опитам да проумея неговата истина (това е доста трудно понякога), а да се съглася в себе си, че за момента това е била неговата реакция и че този човек е по-различен от мен. Ето го приемането - приемането на различието. Не можем да сме еднакви. Това, че аз съм такава не означава, че точно това е правилното (няма правилно-грешно); нито че всички трябва да са като мен. (Ако всички са като мен, ще вземе пък точно това да ме дразни - че не съм по-различна от другите - то его-то няма край!  ) По тази ми логика - хем искам да съм по-различна (и действително всеки е различен от останалите), хем различието да е на моя страна и да не ме накърнява по никакъв начин, ама това няма как да стане.  Освен, ако не го приема съвсем спокойно като различие.  Нищо повече. Нищо насочено срещу мен. Само - различно от мен.

И още нещо по повод сполетелите ме мисли за прошката: Убедена съм, че прошката си иска време. Времето, нужно да се излезе от емоцията. Защото приемането на различието може да стане само, когато сме вън от емоцията, в противен случай чувствата ни пречат.




  Това не знам. Не съм била поставена в някои ситуации, за които отстрани си мисля, че е трудно да има любов. Ако едно дете е било изнасилвано от баща си - дали ще може да го обикне след като прости? Това не знам... Но пък като цяло, приемането на различието пак е любов по някакъв начин...