Здравеите !!!Аз сам майка на 2 вече голями деца.Много пъти си задавам въпроса-колко грешки сам направила относно тях?За съжаление те са много-умишлено или неумишлено,все едно са грешки,които не мога да ги върна назад за да ги поправя.И всеки ден се мъчя да не ги повтарям.Много ште се радвам ако някои деца споделят тяхното мнение за грешките на родителите си,и обратно-мнението на родителите за грешките на децата си!!! Незнам дали има бесгрешни хора,но с удоволствие ще прима и тяхното мнение.Приатен ден на всички!!!
- Публикувана: 28 апр. 2010, 14:35 ч.
- Последно мнение: 1 май 2010, 23:10 ч.
Грешките на родителите спрямо децата си и укорите на децата към родителите си
Здравеите !!!Аз сам майка на 2 вече голями деца.Много пъти си задавам въпроса-колко грешки сам направила относно тях?За съжаление те са много-умишлено или неумишлено,все едно са грешки,които не мога да ги върна назад за да ги поправя.И всеки ден се мъчя да не ги повтарям.Много ште се радвам ако някои деца споделят тяхното мнение за грешките на родителите си,и обратно-мнението на родителите за грешките на децата си!!! Незнам дали има бесгрешни хора,но с удоволствие ще прима и тяхното мнение.Приатен ден на всички!!!
Не се заяждам, но моля те редактирай си поста, ако искаш да те приемат сериозно.
Написано по този начин изглежда като шега на неграмотен хлапак.
И на теб, приятен ден!
Добър вечер на всички!!! Туко що прочетох отговорите на моята тема.Тъй като ми е омръзнало тук 15 год.да ме обиждат и да ме подценяват за това че съм чужденка,реших да споделя всичко което ме вълнува с хора от моята Страна-мислех си ,че те ще ме разберът.Обаче сгреших!! Указа се ,че съм един неграмотен хлапак.И тъй като обидите от Гарците ми стигат за цял живот ,други не ми трябват.Това е последното ми писане и споделяне с когото,и закаквото и да било.Успех на всички !!! От неграмотният хлапак!
Успех, хлапак!Дано попаднеш в твоята среда!
Сега видях това
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=493657.0 
Сега видях това
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=493657.0
Хайде да побутна малко темата, защото написана или не от хлапак, на мен ми се струва полезна.
Веднага ще посоча моята грешка във възпитанието и отношението ми спрямо дъщеря ми, която поне открих навреме. Очаквах от нея да мисли и действа като голям човек, да не се цапа и да пази вещите си както трябва, да се съгласява с моето мнение и да разбира какво имам предвид във всеки един момент и т.н. Е, ами не мога да изисквам това от едно три годишно дете. Вече не правя забележки за дребните грешки, които допуска, обяснявам внимателно и търпеливо, вместо да се ядосвам и да влизаме в буен конфликт.
Като се сетя за друго пак ще пиша...
Веднага ще посоча моята грешка във възпитанието и отношението ми спрямо дъщеря ми, която поне открих навреме. Очаквах от нея да мисли и действа като голям човек, да не се цапа и да пази вещите си както трябва, да се съгласява с моето мнение и да разбира какво имам предвид във всеки един момент и т.н. Е, ами не мога да изисквам това от едно три годишно дете. Вече не правя забележки за дребните грешки, които допуска, обяснявам внимателно и търпеливо, вместо да се ядосвам и да влизаме в буен конфликт.
Като се сетя за друго пак ще пиша...
Сравняването с други деца. „Я виж Иванчо как слуша, учи и т.н., а пък ти....”
Дори и по-милото отношение към друго дете, отколкото към собственото наранява. Често от чиста куртоазия се държим супер мило или започваме да ахкаме пред способностите на други деца, а собствените ни минават с някоя вяла похвала.
Децата и за миг не трябва да се чувстват недостойни за своите родителите или да си мислят, че ако беше възможно с радост биха избрали Иванчо вместо тях. А точно това се случва в малките мозъчета в подобни ситуации.
Дори не забелязваме как ощетяваме своето дете за сметка на друго. Да речем ако не иска да почерпи от солетките си ние ще настояваме до последно и накрая ще бръкнем в пакетчето му, за да дадем на другото дете. Няма да задълбавам с още примери. Всъщност незачитането във всичките му форми, от директно противопоставяне до безмълвно игнориране наранява.
Мисълта ми беше, че възпитанието не трябва да е за сметка на усещането за безусловна любов от страна на родителя. Както и, че независимо дали е умно, красиво и надарено или не, детето винаги ще бъде обичано и зачитано от мама и тати.
Дори и по-милото отношение към друго дете, отколкото към собственото наранява. Често от чиста куртоазия се държим супер мило или започваме да ахкаме пред способностите на други деца, а собствените ни минават с някоя вяла похвала.
Децата и за миг не трябва да се чувстват недостойни за своите родителите или да си мислят, че ако беше възможно с радост биха избрали Иванчо вместо тях. А точно това се случва в малките мозъчета в подобни ситуации.
Дори не забелязваме как ощетяваме своето дете за сметка на друго. Да речем ако не иска да почерпи от солетките си ние ще настояваме до последно и накрая ще бръкнем в пакетчето му, за да дадем на другото дете. Няма да задълбавам с още примери. Всъщност незачитането във всичките му форми, от директно противопоставяне до безмълвно игнориране наранява.
Мисълта ми беше, че възпитанието не трябва да е за сметка на усещането за безусловна любов от страна на родителя. Както и, че независимо дали е умно, красиво и надарено или не, детето винаги ще бъде обичано и зачитано от мама и тати.
Човешките отношения са се основават на субективните ни възприятия.
Изхождам от собствен опит. Когато бях дете, отчитах разни постъпки на майка ми като грешка. Сега, от позицията на майка, виждам, че по същество е била права. Но в същото време помня много добре начина, по който съм се чувствала ... Получава се един затворен кръг - да, майка ми е била права, но заради начина, по който съм се чувствала - е било грешка...
Сега се опитвам да постъпвам със сина ми по начина, който считам за най-добър спрямо неговата личност и неговото светоусещане... В същото време сме различни личности, и аз няма как да знам дали невинно мое изречение няма да му нанесе жестока обида (или травма, както е модерно да се казва), защото колкото и да се опитвам да се поставя на негово място, всъщност аз съм си аз, а той - той.
Естествено, никой родител не си казва - я чакай сега да направя една грешка спрямо детето си... Всеки си мисли, че дава най-доброто. А дали е така - ще видим след години.
Изхождам от собствен опит. Когато бях дете, отчитах разни постъпки на майка ми като грешка. Сега, от позицията на майка, виждам, че по същество е била права. Но в същото време помня много добре начина, по който съм се чувствала ... Получава се един затворен кръг - да, майка ми е била права, но заради начина, по който съм се чувствала - е било грешка...
Сега се опитвам да постъпвам със сина ми по начина, който считам за най-добър спрямо неговата личност и неговото светоусещане... В същото време сме различни личности, и аз няма как да знам дали невинно мое изречение няма да му нанесе жестока обида (или травма, както е модерно да се казва), защото колкото и да се опитвам да се поставя на негово място, всъщност аз съм си аз, а той - той.
Естествено, никой родител не си казва - я чакай сега да направя една грешка спрямо детето си... Всеки си мисли, че дава най-доброто. А дали е така - ще видим след години.
Аз пък се притеснявам, че явно със собствения си авторитарен пример създавам същото авторитарно създание. Пример. Отивам да го взема от градина и чувам от вратата на тяхната група един детски гласец нарежда-
"Ти! Остави това камионче тук! Ти! Защо не си си прибрал кубчетата в кофичката?Хайде бързо! Всичко по местата, че да излезем по-бързо навън!"
Надниквам и, ха ...моичкия командори наред, другите изпълняват чинно.
Няма да си кривя душата- тона ми го докара перфектно, за тънкото "изнудване" да не говорим.
"Ти! Остави това камионче тук! Ти! Защо не си си прибрал кубчетата в кофичката?Хайде бързо! Всичко по местата, че да излезем по-бързо навън!"
Надниквам и, ха ...моичкия командори наред, другите изпълняват чинно.
Няма да си кривя душата- тона ми го докара перфектно, за тънкото "изнудване" да не говорим.
Сетих се и друго. Пясъчникът. Когато беше малка и някое друго дете пожелаеше играчката, с която тя играеше, съм я взимала от ръцете й, за да не се изпокарат с другото малко човече. Толкова ми е мъчно сега като си помисля колко ли наранена се е чувствала при това "изтръгване" на играчаката. Вече е на три и половина. Смятам, че сама може да прецени с какво и кой иска да играе. Когато някое дете поиска точно играчката, с която играе в момента не настоявам. Ако видя, че нещата загрубяват, отивам и спокойно обяснявам, че когато си напълни кофичката (примерно), ще отстъпи лопатката. Не искам да наранявам собственото си дете, за да не нараня чуждото.