Териториалността?

... има дами, които доста буквално приемат нещата, та май прихванах и аз

Не мацка, нямам. Просто наминавам. Аз не съм от ревнивите, тея терзания са ми малко чужди...толкова съм отвеяна, че нещо трябва да ми извади очите, за да му обърна внимание. Ходя си и изобщо не обръщам внимание кой къде гледа и защо гледа и заглежда ли се. А пък кучета, котки, рибки - това пък изобщо не е предмет за обсъждане...

Сега... понеже заговорихте за психолози...  според теорията (доказана с бая изследвания, нали, не е изсмукано от пръстите), хората, които не ревнуват, ревнуват най-много. Просто тая емоция толкова ги травмира, че я "отцепват" - т.е., никак не успяват да се справят с нея, затова предпочитат да не я съзнават и да не й обръщат внимание, да не й дават израз. Личният ми опит е нещо много в този дух - пълните "неревнивци" и най-страшните ревнивци са като двата полюса на магнита - практически едно и също зло. Аз лично с годините преминах през пълен игнор (кой? аз? ревност? никога, много съм готина, гледаме си жените заедно), до пълната противоположност. Сега съм развила здраво отношение и реагирам само с основание. Кога имам основание? Не се съмнявам в инстинкта си, работи добре, няма начин някой да ме хързулне, че си въобразявам и всичко е в моята глава. Не, не ми харесват тези ситуации, но не си ги трупам на моя гръб, в стил "нещо не ми достига и той затова се държи така". Просто се отдръпвам и не ме боли особено. Ако някой иска да ме поставя в конкурентна среда, сбъркал е човека.     

Това е много интересно, не го знаех. Не е лишено от логика, вероятно е възможно да е истина. Но, ако всичко това се случва на подсъзнателно ниво, човек няма как да го знае, нали? Чудя се аз защо не съм ревнива, пък то излиза че всъщност съм, а не го знам 

Абе рядкост са тия да ти кажа

Бебе, и така да е - ако не ти пречи, какво от това 

Мдааа, точно това е и моето рабиране, когато пуснах темата, но исках да чуя различните перспективи тук.
Та така, доколко неревнивите хора са искрени, че не ревнуват? Искрената липса на ревност не се ли нарича безразличие?


Ами заглежда ли се изобщо човек, ако няма интерес? Обича ли някой наистина, ако има нужда да се заглежда? Не казват ли, че любовта е сляпа? И не е ли въпрос само на време, обстоятелства и шанс заглеждането да стане фустогонство? Не е ли заглеждането предпоставка и признак, че връзката е краткотрайно явление? Това питах по заобиколен начин.



Какво правите в този случай? Как тълкувате поведението му? Мислите ли, че подобно нещо е показателно за отношението на някой към вас? С право ли си вадите обидни заключения?

И последно, бихте ли продължили да обичате някой, който ви следи всяка крачка, компютъра, телефона и т.н. и показва липса на скрупули да навлиза както си иска в личното ви пространство без да има поводи за това, всичко през призмата на твърдението, че не ви ревнува изобщо. А в същото време ви води при бившите си гаджета на вечери и очаква от вас пълно рабиране; заглежда се по жени 30 мин след секс с вас; отнема му 5 мин да помисли преди да прецени вас или кучето ще спаси първи; говори за всичките си бивши с умиление, че са били нещо изключително, но ревнува вас за това, че изобщо сте имали бивши. Бихте ли живели с подобно поведение? Какво би ви задържало до някого в тази ситуация? Нормално ли е една жена да се почувства отблъсната, макар и иначе да има много причини да харесва мъжа?

Много плитко разбиране имаш за хората, и много буквално приемаш клишета като "любовта е сляпа". Заглеждането изобщо не е гаранция, че любов няма, и обратното - липсата на заглеждане не значи, че те обича. Нещата не са черно-бели, а има мноооого оттенъци на сиво помежду. Има различни видове заглеждане, различни човешки характери, различни степени на отдаденост, и т.н. Няма пряк отговор на твойте въпроси. Затова и отговорите тук не могат да се обобщят, колкото и да се опитваш да го направиш - всяка си споделя как стоят нещата в нейната връзка, което е различно от мойта или твойта. Ако търсиш мнение или опит, хубаво, но ти май продължаваш да настояваш за конкретен отговор, което е доста нереалистично.

Ако е въпрос на живот и смърт, бих се засегнала дори и на непознат ако ми каже че би спасил куче вместо мен. Много обичам животните, но... съжалявам ама те идват след хората, без значение познавате ли човекът в горящата къща или не. Аз лично не бих си простила никога ако спася куче а оставя човек да изгори жив.
Ако въпросът не е на живот и смърт, обаче, а на делене на внимание, там нещата стават по-мъгляви. Много зависи от това откога сте гаджета, колко държи той на теб, и какви планове има за бъдещето. Ако си му ново гадже от два месеца, а кучето му е било верен другар 10 години, ами разбирам го ако му обръща много внимание и държи на него. Също и ако връзката не е особено сериозна. Но, ако този човек държи на мен и има сериозни намерения, кучето просто трябва да отстъпи. Да не говорим пък ако тръгнем да се женим/съжителстваме/правим деца. Не мисля, че заключенията ми са обидни. Просто ако човек с претенции към мен държи повече на животно отколкото на самата мен, това говори повече за неговите ценности и характер, не за моите. Това е сериозно разминаване в мирогледа, което не е за подценяване. С мъжа ми имаме котка, която обичаме от сърце, но и двамата сме съгласни че ако останем на самотен остров и няма храна, котката става на чеверме  (това в кръга на шегата де, да не ме погнете сега за котката)

Тук доста можем да поспорим. Не ревнувам не защото съм патологично ревнива, та чак не се осъзнавам, според тази теория, а защото:
1. имам доверие в мъжа си
2. ясно ми е, че ако е решил да прави нещо, ще намери начин и няма смисъл да ровя, подпитвам, тормозя и т.н. По-голяма е вероятността точно с такава ревност да го подтикна.
3. имам си достатъчно самочувствие и не се плаша от това, че имало и по-красиви от мен
4. не се смятам за ничия собственост, нито пък смятам мъжа си за моя собственост
5. последно, но не по значение - била съм обект на патологична ревност, знам какво е, напатих се достатъчно и тогава си обещах, че никога вече няма да допусна такъв тормоз над себе си, нито пък аз ще тормозя така човека до мен. Това предопредели отношението ми към ревността. Могат да го разберат само жени, които са го изживели.

Авторката говори за чувства, а не за действия и постъпки. Поне до колкото аз схващам. Аз съм ревнива много, но никога не преглеждам телефона на мъжа си или пък да го следя обърнал ли се е след някое маце или не. Но това някой или нещо да бъде по важен/о от мен в даден момент - чувствам се обидена и ревнувам. Какво значение дали е човек, животно, хоби или работа? Щом отнема от "моето време" с любимия човек, просто няма начин да не изпитвам някакви негативни чувства. Това да съм безразлична ми е непознато.

La Sombra, права си, че само, който не е изпитал тормоз от проявен патологичен ревнивец в действие, той не знае какво е... И далеч не говорим само за емоционален тормоз... Дано при теб да се е разминало с по-мекия вариант!

Другите аргументи, които изтъкваш обаче, са много в подкрепа на теорията. Намерила си рационални причини (рационализации) да не се товариш с ревност. И това е много разбираемо, защото тя всъщност е доста мъчително чувство   Ние сме възрастни хора, знаем, че нищо не е сигурно и в кърпа вързано, естествено е, ако обичаш мъжа ти, ситуации, които ти напомнят, че е възможно да го загубиш, да те напрягат. Ако не изпитваш такова напрежение понякога, най-вероятно наистина преживяването ревност е блокирано. Ревността по същество е страх да не загубиш любим човек, нищо повече. Колкото е естествено да ревнуваш, толкова - и да се тревожиш, че нещо може да се случи на скъпите ти хора - все чувства от един и същи клас. 

Да се каже, че съзнателно съм избрала да не ревнувам, е по-приемливо. Но не смятам, че това е дълбоко скрита и неосъзната ревност. В крайна сметка всичко потискано, съзнателно или не, в един момент се проявява. При мен не се е проявявала ревност, докато при въпросния, за когото споменах по-горе, в началото беше наистина скрита, и в един момент се прояви без никакъв повод или нещо различно, което да съм направила. И не във всички случаи ревността е страх да не загубиш човека до себе си. В доста голям процент тя е и контрол върху него, в повечето случаи налаган с всевъзможни средства. Страхувала съм се понякога да не загубя мъжа си, но не мога да опиша това чувство като ревност. Не е задължително човекът до теб да те остави заради друг. Възможно е просто да се изпари обичта, да настане някаква непоносимост, желание за промяна. В такъв случай как да се прояви ревност, като няма към кого или какво да е насочена? Мъка, тъга, болка - да, но ревност - не мисля.

Пълен абсурд , и 5 минути няма да го изтрая тоя!   

Заобикалянето хич не ти се отдава..
Не виждам връзка между това да си влюбен и да не се заглеждаш.
Под заглеждане аз имам предвид - седим си на кафе напр., минава готина мацка и той (а и аз) я поглежда.
Няма проблем.
Моят даже сериозно си практикува спорта гледане на хора. Може да откара с часове и да зяпа преминаващите люде.
Не е хукнал след никоя още..

Ти на какво му викаш заглеждане?

А другият описан слуачай - без коментар.

Ей това последното и аз го правя - мога да седна някъде и да зяпам хора с часове - мъже, жени, хубави, грозни няма значение... даже май жените са ми по-интересни... Моя човек поглежда, но не се заглежда... или поне не пред мен. Питала съм го и ми е казвал, че в мъжка компания като са, повече гледа... Ми да си гледа.   Досега в изневяра не съм го дори подозирала. Не се товаря с излишни размисли по въпроса. Даже нямам ясно изградено мнение какво бих правила, ако ми се случи да го хвана. Не ровя в телефони, пощи и т.н. В моите също не се рови - или поне аз не знам за това. В същото време не се и крием - знаем си повечето пароли, телефоните се оставят без надзор - който иска да гледа.

Обаче как ревнувам приятелите си - не е истина.   И него съм го ревнувала само от приятелки... просто повечето ми приятели са мъже, движа се в мъжка компания и ако някоя нова мацка се опита да влезе в нея ми става много криво... всичко е подсъзнателно, но аз си се усещам и гледам да се контролирам - поне не го показвам.

Относно бившите - да интересувам се какво става с тях (все пак са само двама)... и ме жегва мисълта и вида на новите им. Не са ме зарязвали те, разделиха ни обстоятелствата. Радвам се за тях, знам, че всичко между нас е в миналото и не бих го възродила дори да можех... Но не мога да спра мисли от рода на "ами ако", нито пък да се чудя дали и в какво новите са по-добри от мен...