Подсъзнанието може всичко 27 /Линкове за всички техники има на първа стр./

Аз предупредих, че не съм чела нищо за кармата   , но я разбирам като някаква предопределеност на база на извършеното през минали животи...или бъркам

ne saмо извършенето, а дори и мислите ни определят бъдещето ни, както и това на децата и вниците ни,. Затова понякога проблемите с децата ни се коренят в отношенията на нашите родители, техните действия, мисли  и так дале.
А също така тези изпитания могат да не са кармично разплащане( което ние сами сме си поискали много често), а може да са само изпитание,проверка за това докъде сме стигнали. И ако реагираме с печал , униние или агресия, подскачане, емоции.... това ще ни върне същото изпитание отново и отново, докато не го приемем с любов и благодарност.
Да, трудно е, но никой не е казал,че пътят е лесен и всички трябва да са щастливи по наччина, по който е общопроето да се приема щастието.

Gery Moore, има много видове карма. Някоя се проявява още в същия живот, друга си я носим за следващи (дори през няколко), някоя се носи в рода, в който се ражда душата, говорят за карма дори на цели народи.

Съветвам те да простиш всичко на майка ти. Поне при мен колкото повече го мисля, толкова повече виждам как моите думи, по моята глава се връщат. Лично изпробвам всичките си съвети и изживявам отговорите на всичките си възмутени въпроси. На предишните страници и други момичета споделиха същото впечатление - че каквито съвети раздават на другите, после сами им се налага да ги проверят в собствения си живот. Сещам се за Библията, където се казва: "Не съди, за да не бъдеш съден" - ако критикуваме другите, много скоро ще ни се наложи да изтърпим ние критика за същото...

В момента единствената ми останала жива баба оказва невероятен тормоз над майка ми. Другата, германката, си отиде мирно и кротко преди около два месеца, останала почти само на грижите на една жена от социалните. Но тази е страшилище. Майка ми безропотно търпи всичките й мизерии, не съди и не обвинява. Искрено се надявам, че нито на нея ще се случи да изпадне в подобно състояние в старостта, нито на някой от нас. Приеми, че каквото и да ти причинява майка ти, винаги има и по-зле. Не искам да описвам в нета мизериите, които прави баба ми, но сигурно си виждала на какво са способни някои стари хора, като ги налегнат склерози, Алцхаймер и какво ли не. Просто прости и приеми, че е стара, болна и не знае какво прави.

Никога не се заричай! Практиката показва, че за каквото кажеш "Аз никога....", рано или късно ти се налага да го направиш точно това, дето си се зарекла да не го правиш.... По-добре кажи "разбирам, човешко е, случва се..."

Lilibon, исках да ти пиша на лични, но ти е препълнена пощата. Не ми се пишеше дълъг пост с лични неща в темата, а се оказа, че написах доооста. Ако ти се чете, ми пиши на лични. Ако не, краткият отговор е на предната страница....

Никога отстрани не можем да оценим кое е ужасно и кое не толкова, както и кой точно е добър човек. Просто не можем, защото гледаме от ниското, от дребното, от ежедневното, от земята, от интереса, от въвличането ни в събитията, от личното ни отношение, от историческия ни опит. Отгоре някъде картинката най-вероятно е съвсем различна.......

В моя живот няколко пъти се случваха неща, които в съответния момент само ме караха да дишам дълбоко, да стискам зъби и да се моля за насока, за сила, за опит, за наставници, за добро, за развитие, за напредък. И всеки път, когато приемам, че съм имала смелостта и съм направила крачка, молбите ми са чути. Отначало затварях очи и се молех. Впусках се в допълнителни физически тренировки (защото те ми формитират диска в главата) и правех всичко, което е по силите ми, за да се откъсна от мислите си. С времето се научих да правя това с отворени очи (и реално, и образно) и тогава животът ми се промени. Тогава получих дар. Получих треньори, получих уроци, получих подкрепа, похвали, укори, получих мълчание, споделяне, критика, наказание, прегръдка, топла ръка, допълнителна задача.

Понастоящем помолих да имам честта да се реализират 3 мои желания. Първото аз асоциирам с гъвкавостта (моята, със смелостта ми да съм различна, да се приемам, да обичам по моя начин, да давам без очаквания, без искане, без претенции) и да го постигна зависи от мен самата. Второто и третото свързвам с доверието към мен и реализацията ми, с любовта и близостта, с напредъка и баланса, с търсенето и намирането, с проглеждането. Всеки ден благодаря за възможността да работя за моите желания. Аз виждам живота си от моята камбанария, но някъде отгоре някой вижда, дали моите желаиня са добри и полезни и вярвам, че ми дава насока как да вървя към тях, така че да си струва да се постигнат.

При всички приказки за любов в литературата, някак не мога да възприема кармата като НАКАЗАНИЕ за всичко, че дори и за мислите. В моята вселена Бог не е този, който се чуди как да те накаже дори и само за това, което си си помислил. А може би просто никога не съм се възприемала като жертва. Цялата идея за кармата само те поставя на тръни да не би случайно в нещо да прегрешиш, а човек, който се чувства под лупа и потенциален грешник ще сгреши непременно. Най-малкото ще хване невроза. Не виждам особена разлика с християнската идея, че грешниците ще горят в ада, а страдащите ще имат живот в рая.

За мен кармата е начин да изживееш всички страни на дадено нещо - ако си бил многодетен в предишен живот, може да решиш този път за разнообразие да изживееш живот  без деца. Ако си бил беден, може да решиш за разнообразие да си богат, или умерено осигурен. Ако си пътувал много, може да решиш да живееш на едно-единствено място. И това не е наказание. Това е твой избор. Начин да обхванеш много аспекти на едно нещо. Да видиш плюсовете и минусите на всяко състояние.

Abies, съжалявам, че и ти минаваш през същото като майка ти. А не допусна ли, че си се родила в това семейство, точно за да имаш пред себе си опита на текущите ти родители и да пробваш ти какво би направила в такава ситуация? Дали би измислила друго решение, след като си попила при израстването си техния модел на живот? Защото каквото и да правим, начина по който родителстваме се определя до голяма степен от начина по който са ни гледали нас - това е автоматична програма на подсъзнателно ниво, която просвирваме отново и отново, въпреки, че като деца сме се заричали, че няма да го повторим.
За хубаво или за лошо, като деца попиваме всичко директно на подсъзнателно ниво и то става наша стандартна автоматична реакция.

Аз пък съветвам, преди да тръгнете да прощавате на майките си (колко гадно - отдаваш толкова сили да отгледаш едно дете по най-добрия ти познат начин, а после то години наред се мъчи да ти прости за това), да ги разберете. И когато ги разберете, няма да има какво да им прощавате, а ще установите, че си ги обичате за това, което им се е наложило да изживеят. Като видите какво се е случвало в тяхното детство, в техния живот, ще видите какво са попили и защо реагират така. И ако вие успеете да си преодолеете подсъзнателните програми, тогава може снизходително да им "простите", че са били толкова несъвършени и недоразвити да пропаднат там, където вие сте успели.

Чели ли сте за семейни констелации? Там има неща, които напомнят за "кармата", но е е съвсем същото и най-вече - подлежи на промяна.

Lilibon, благо-даря!


За отношенията в семейството винаги намирам нещо подходящо в книгата "Селестинското пророчество" - властните драми, техните прояви и преодоляване. За семейните констелации - за първи път чувам, но вече ме заинтригуваха.   

Това, което се е случвало на "майките" и ги е направило, каквито са, е техният живот. Това, което се е случило в моя живот и в което майка ми има участие, е единственото, което засяга мен. И за да променя някои неща, е необходимо да ги приема и да простя на себе си, че съм допуснала те да се случат или че съм разрешила това. Както и да простя на хората, които са направили или не са направили определени неща. Включително майка ми. Причината за нейното поведение не ме интересува, защото тя е в нейния живот, не в моя. Изборите й са нейни лични и аз не нося отговорност за тях.

Факт е, че генът може да се изменя, ефектът на миналото върху настоящето също може да се изменя. Програмата може да се изменя. Това зависи от мен самата в моя живот, но трябва да се разбера с майка ми вътре в мене за нещата, които са ми се случили и в които тя има определено участие. Няма значение, дали я разбирам или приемам, въпросът е да приема себе си. Има достатъчно техники за препрограмиране, но тях мога в моя живот да приложа единствено върху самата мен.

Аз на моята майка се сърдех и я обвинявах в какво ли не в пубертета и първите години след това. После едно по едно нещата започнаха да се подреждат така, че да изживея всичко, което тя е изживяла. И установих, че не само няма за какво да я упреквам, ами има да й се извинявам, благодаря и искам прошка докато съм жива. И сега понякога й се дразня, когато се суети и нервничи за дреболии, но разбирам, че животът й е бил и все още е прекалено тежък и затова толкова се вглежда в незначителни неща и изживява такива драми по съвсем дребни поводи. Опитвам се да й помогна и да я успокоя, че всичко, което се случва е поправимо и незначително на фона на останалите неща в живота. Уж й минава, до следващата дреболия, която поради някаква причина не е както тя очаква....

Но нейната майка е кошмар. Като деца ни съсипа детството с бой и тормоз, като остаря, скъсява живота на майка ми с капризи и мизерии... Трудно се разбира, когато някой се изпикае на паркета и извади пепел от печката да го поръси, после с чехлите го разнесе по другите стаи.... Купени са памперси за възрастни, но отказва да ги сложи, да не говорим, че отказва да се къпе от години... и да не е само това... Така че разбирам, когато някой каже, че има основания да се сърди на майка си. Не е само дето го е отгледала. В случая баба ми е била и доста жестока майка, така че не е дала много на нейните си деца (те затова и другите две не я поглеждат). Но пък е "отгледала" нас, децата на дъщеря си, по същия жесток начин, така че може би и майка ми има основания да е благодарна и да търпи. Лично аз се молех да ме дадат в сиропиталище, за да не живея повече при тези условия. Проблемът не е, че майката го е родила и отгледала някакси, а как се намесва в зрелия му живот. Когато е пагубно, естествено е, да се потърси начин да се озапти, независимо, че е майка.

Но определено има неща, за които не съжалявам, че съм се родила в точно това семейство с точно тези гени и при точно тези условия.

През моя пубертет моята майка е имала НУЛА проблеми с мене. Нула! В никои години не е знаела нищо за нещата, които са ми създавали затруднения. Научих си урока, когато веднъж споделх нещо и от това се направи велик проблем. От този момент нататък се оправям сама. Спестила съм детайлите, за да е добре, за да не мисли за неща, чиято реализация или разрешаване не зависят от нея, за да е спокойна. Това не спести на мене нещо, което се случи миналото лято и което пречупи у мене нежността, стремежа и топлината, които изпитвах. Майка ми ме е родила и с това ми е дала най-големия дар на земята - живота. Нищо повече нямам право да искам от нея, да очаквам или да се надявам. За тази една година приех нещата, които са ми се случили преди въпросното събитие частично и поради нашите отношения с майка ми и продължих напред. И видях много - прозрях и прочувствах.

Сега съм себе си, независимо от приемането или неприемането, които получавам. Независимо от образа на мене самата, който видях в думите на майка ми преди една година. Това, което аз представлявам за моята майка, е резултат и от факта, че тя не знае през какво минах. Няма значение. Не е необходимо. Понякога (макар и рядко) все още ми се приисква за миг майка ми да погледне към мене с очите, с които дузина близки хора го правят, но тогава влизам под душа и пускам мислено водата през себе си и стихията отмива болката.

Знам, че тези скъпи мои хора ме познават, защото познаваха миговете на страданието, миговете на победите, миговете на безкористността, на триумфа ми, но всички тези емоции, които споделих с тях, им носеха и страх понякога, притеснение, болка. На майка ми спестих това. Няма нужда. Предпочитам да мисли за мене по нейния начин, дори и той да е доста далеч от реалността, но да не се занимавам да я успокоявам, защото нашите светове дори не се докосват. В деня, в който се откъснах, започнах да имам смелост да се изправя срещу най-ранното ми минало и така да приема майка ми и нейната роля в моя живот, за да остане накрая само благодарността, че ме е родила. Другото е прах и пепел. Простих. И на себе си, че всичко се е случило.

Семейните констелации са интересен поглед към проблемите в отношенията между поколенията, както и "вътре" в едно семейство- от там научих своя урок,че ние сме длъжници на родителите- не обратното, независимо от това какви са родителите и каква е нашата оценка за тях, и промених изцяло тази част от живота си...Всъщност, това е интересен подход и при търсене на който и да е въпрос "Защо това се случва на мен?" Много тежко за изживяване- виждаш драми на поне 15  човека за два дни, на живо, преживяваш всичко с всеки един от тях,но и имаш своите изводи от всеки един личен изход...

Абсолютно подкрепям мнението на Рози и рози!

Енита, разкажи малко повече. Не те ли притеснява да разказваш за лични неща пред толкова много хора? Видях в един въпросник за подготовка разни нека като аборти, смърт в семейството, предишни връзки на родители и прародители, разводи, осиновявания и изоставяния, насилие в семейството... Това не е ли прекалено лично, за да се обсъжда в група?! С един психолог как да е, въпреки че не всички предразполагат към подобно доверие, но пред група непознати хора, които нямат нищо общо с психологията?!

тоест, че ние сме им длъжни, а не те на нас, така ли? Обърках се, защото наскоро друго ми беше обяснено или азз не съм разбрала както трябва- че родителите ни са вече достатъчно "порастнали" и ние нишо не им дължим, освен уважение. Нещо такова