Предлагам тук чистосърдечно /и без да се обиждаме и нараняваме - има кой друг да го прави/ да споделим - гневни ли сме, защо, кое е негова , а кое наша грешка, дали гнева е добър съветник и кога е градивен, дали злобата ни към мъжете рикошира и се връща като резултат - нашата самота....
Абе едни такива мисли и чувства да обменим.
Аз сега не съм сама. Но... не мога и да искам да забравя, как първия ден когато ме приеха в болницата с проблеми, мъжа ми заяви, че нямало да мине тогава, а по-късно, за да се наспял преди нощна А искаше детето и мен покрай него. Не мога да забравя как няколкото пъти когато го молех да ми донесе нещо го забравял щото бързал да хване такси /а аз може и пеш да вървя/. Че не се сещаше да ми купи нещо /за кво ли нали си изкарвам парите/...
Уф аз по определени причини спирам тук щото пак се ядосах. Опитвам се да забравя тези неприятни и тежки за мен моменти. Тогава не ми пукаше, защото не ми пукаше за него... Но сега когато се опитваме да направим нещо заедно се опитвам да не мисля за тях.
Но тези спомени са като тиня - утаяват се в сегашния ни бистър семеен живот и само чакат някой да нагази в тях, за да изплуват на повърхността и да размътят водата...
Гняв има, но аз съм го подтиснала и мисля да го държа под контрол, ако може и да го премахна - и повярвайте не е защото сме заедно. От съвместния ни живот разбрах едно - няма полза от гнева. Разрушава те от вътре и ти пречи да видиш реално нещата. Наистина е лош съветник. ДА не говорим, че нищо няма да спечелиш ако действаш под негово влияние и действаш шмпулсивно и необмислено. Излиза, че гнева е като бумеранга - насочваш го към друг, но удара се връща и рикошира върху теб.
Но има и редки случаи когато е хубаво да си гневен и гнева ти помага да преодолееш някаква своя слабост - дълги години харесвах напразно човек, който най-малкото е неподходящ за мене /да не говорим, че не бих била в сегашното положение ако не бях толкова слаба толкова години/, и ако имах сили да се ядосам когато трябва... Може би и за двама ни нещата биха били по-различни.
Но понякога нещата стават така както си се случват и ако и да имаме вина, то поне ни остава утешението, че всичко се случва за наше добро, дори и когато това добро не може да го видим! Остава да почакаме и да го дочакаме! Без да отричаме своите грешки, без да си затварямеу очите за чуждите пропуски, но и без да таим омраза или гняв, защото живота е кратък и без това и днешните ни преживелици ни носят болка и гняв - нужно ли е да се товарим и с вчерашните, отминали неща?!