Обичате ли стихове?

това е песен която съм слушала край Дунава изпълнена на китари- незнам кой я е писъл, но е страхотна...

Лека нощ

С теб стоим на дълъг кръстопът,
бързаш ти колите отминават,
летен прах – косите ти блестят,
залезът към всяка вечер наближава
                                          - лека нощ
Лека нощ край топлото море,
с теб навярно пак ще спим на плажа,
може би в хотела са добре,
но морето няма да им каже
                                         - лека нощ за лека нощ
Лека нощ – отлитат часовете,
на безкрайното небе към безкрая ни зове
в своя жизнен път,
целувана с любов прегърни съня
                                       -лека нощ
Ново утро на голия плаж
всеки гларус се прави на важен ,
а закуската ни е мираж-
две цигари на гладно.

Ти се смееш в ранния час ,
аз усмихнат “хайде” ще кажа,
а морето- зеления валс,
вече топло е даже
                                 -за добър ден
Добър ден отлитат часовете,
на безкрайното море, към безкрая ни зове
в своя жизнен път
целувана с любов прегърни съня
                                  -лека нощ за лека нощ.

Ето и моето най-любимо стихотворение. Повтаряла съм си го в много трудни ситуации и винаги ме кара да се почувствам по-добре.


И ПАК ТРЪГНИ
Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез!

Когато от безпътища премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни!

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи!

Трънлив и сляп е на живота ребуса,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си,
единствено така ще го решиш!

На английски е, но мисля, че дори и така мястото му е тук, защото е прекрасно:

If
 
If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you;
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or, being lied about, don't deal in lies,
Or, being hated, don't give way to hating,
And yet don't look too good, nor talk too wise;

If you can dream - and not make dreams your master;
If you can think - and not make thoughts your aim;
If you can meet with triumph and disaster
And treat those two imposters just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to broken,
And stoop and build 'em up with wornout tools;

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breath a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: "Hold on";

If you can talk with crowds and keep your virtue,
Or walk with kings - nor lose the common touch;
If neither foes nor loving friends can hurt you;
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run -
Yours is the Earth and everything that's in it,
And - which is more - you'll be a Man my son!

Че стихът е на Пл. Дойнов - спор няма. А че човекът си е жив и здрав - и в това, смятам, че не бива да има съмнение.
/Пламен Дойнов е роден на 10.04.1969 г. в Разград. Завършва история и културология в СУ "Св. Кл. Охридски". Автор на книгите с поезия "Вик на мълнии" (1991), "Post festum" (1992), "Любовникът и Маестрото" (1993), "Висящите градини на България" (1997) и на литературнокритическата "Литература в междувековието" (2004). Един от авторите-съставители на "Българска христоматия" (1995) и "Българска антология" (1998). Основател на авторския литературен театър (АЛТ); по-важни спектакли: "Тела и текстове" (1992), "Смъртта на кръга "Мисъл" (1994), "Живи и мъртви в българската поезия" (1996), "Резерватът Висящите градини на България" (1997), "Как ехото заглъхва" (1998). Автор на пиеси. И на историографски и литературоведски текстове в периодичния печат. Редактор във в. "Литературен вестник". /

А сега - и от мен - любими стихове:

НА Д. ДРАГОСТИНОВ:

ЕЛА ПРИ МЕН в безсънния ми час -
добра, и ласкава, и звездолика!
Стопли ме с дъх! Че в лято мръзна аз
и в будни нощи името ти викам.
Отново с тебе двама сме на път.
И пак звънят далечни коловози.
Реки-морета все така текат.
Все тъй задъхан автобус ни вози!...

И най-накрая всеки, уморен,
дома приспива трудния си ден -
до болка сам сред толкоз близки хора.

Ела за миг! Повярвай ми! - Сега,
когато в мен се буди пак тъга,
не ме оставяй тя да ме пребори!
..........................................................
ОБИЧАЙ МЕ! - Напук на злост и горест!
Обичай ме! - Добър да бъда пак!
Обичай ме! - Жестоко-светла орис,
в която от любов изгарям чак.
В суровия ми друм върви до мене!
Окриляй ме по пътя ми нелек!
Приведен цял под непосилно бреме,
човекът има нужда от човек.

Сгуши ръчица в топлите ми длани!
И нека, разцъфтяла, любовта ни
надмогне злия студ на този свят.

Заклевам те! . Все тъй бъди до мене!
Че с теб в това така жестоко време
съм тъй щастлив. И тъй съм днес богат!
..................................................................
НА Н. ЙОРДАНОВ:

АНГЕЛ МОЙ
Не си отивай, ангел мой, все тъй бъди до мен -
несменна сянка от крило по моето чело.
Ти - черен, верен, ангел мой, бъди благословен
за туй, което предстои и вече е било.
Проклех те нявга, ангел мой, наказах те с любов
и ти послушно и докрай повярва на това
и само чакаш примирен нехайния ми зов,
за да ме слееш с твойта плът, душа и сетива.

Венеца трънен, ангел мой, на тежкия ми грях,
като корона слагам днес на твоите коси,
защото ти си, ангел мой, това което бях,
а аз ще стана, ангел мой, това което си.

Не закъснявай, ангел мой, пристига вечерта
На масата да разделим откъснатия плод.
Защото с теб ще пресечем щастливата черта -
великолепния финал на нашия живот.
...................................................................................
СЛИВАHЕ

В прииждащата светлина
убит е всеки звук.
В невероятна тишина
мълчим един до друг.

Умората ни от нощта
по сивото стъкло
тече на златен водопад
над нашето легло...

Един във друг... Изгрява ден
с невидими черти.
Един във друг -- аз в теб, ти в мен.
Таванът се върти.

Hе, невъзможна е сега
във тази тишина
до мене другата жена
със други рамена.

Светът учетворен мълчи
със четири ръце
със четири уши, очи
и със едно сърце.
.............................................................

Мои:
Изплъзнах се от паметта ти
и хукнах лудо - да догоня
най-първата смутена истина.
Когато се препънах, тръпнейки,
в умората, загубих стъпките,
в които трябваше да мина.
И сякаш си загубих болката,
с която все не бях привикнала
и все я търсех в понеделници.
А тя била във мен и викала,
и с болка драла тишината ми.
Но аз дори не бях усетила,
че болка има помежду ни...
На колела от грешни спомени
пак тръгнах, за да върна думите
на древната, най-проста истина,
с която истински обичаме.
............................................................
Простих ти,
че очите ми открадна...
Простих ти,
че в безвремие попаднах...
И волята в безволие превърнах,
и, вече зряла, в детството се върнах...
Простих ти,
че на слънцето привета
не сещах, щом те нямаше до мене...
Простих ти,
че те чаках много време
и плаках, и болях
в разпнатия си петък...
Простих ти,
но на себе си простих ли,
че този стих на тебе посветих и
видях за прошка зримата причина,
а вече имах обичта незрима
на топлите очи, които нежно
ме давят във морето си безбрежно.
Прости ми,
че простих си без съмнения
да те обичам в синьото безвремие.
.............................................................

Обичта ми е тайна, мълчана вода,
в полунощ взета от самодивско езеро.
Тя е китка от омайни треви -
ще я забода
в косите си, от южняка разресани.
Ще разперя криле и ще литна -
оня момък да си открадна,
дето все ме ще и не ще.
И в очите му тъмни да падна.
Обещала съм, татко Перуне,
цяла вечност един да обичам.
А после - в най-дълбоката пропаст
нека твоите слуги ме завлекат.
Непокорната ми същност изпитал,
в своя кратък живот той ще ме чака
и към мене ще търси път.

Дано не натъжа някой с това стихотворение,за което се извинявам искренно.
 
               НА МАМА
През изминалите години пораснах,мамо.
Вече остарявам.
Да обичам хората и непознати и познати
от теб се учих.
Не знам дали успявам.
Прегърнала съм есенни цветя
До гроба ти ще коленича.
Да знаеш мамо малката ти дъщеря
за теб тъгува.
Много те обичам!
С цвете,чаша вино и погача
помен ще направя
тихичко за теб ще си поплача
няма никога да те забравя.
Човешката душа е сложна-
побира лоши и добри неща.
За моята оказа се невъзможна
забравата на майка и баща.
И ако има някъде отвъдно
аз зная-с татко чакате ме там.
Когато тук ми стане много трудно
при вас ще дойда-ПЪТЯ СИ ГО ЗНАМ..........

Подсети ме нещо, Буболина...

На мама

Колко бели истини събра,
докато ме чака в мрака, мамо?
Трудно е, но сигурно разбра -
всеки тръгва - късно или рано.
Но не си се примирила, знам,
още образа ми в огъня да дириш.
Казват, че е тежко да си сам...
В самотата огън ли намираш?
Чакай ме, защото само ти
можеш да ме съдиш строго, мамо.
Знай, че само огънят пламти
и разгаря старите си рани.
Ще се върна някога, а ти
пипнешком ще ме намериш в мрака,
ще ме топлиш дълго до гърдите си...
Не изтляват майките от чакане.

П. П. За щастие мама прочете този стих. Сигурна съм, че ме чака там - Горе.

Чакат ни Карима.......поне в това съм сигурна,все някога ще ги видим пак...............

Изчетох цялата тема и истински се развълнувах      И от мене няколко любими:

Приказка

Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...
 
Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?

Посвещение

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

Веселин Ханчев


Обичам ти тъжните песни...
"За тоз глас ми копней душата." Ботев

Обичам ти тъжните песни, Народе!
Запей ми пак тихо, на жал,
Как паднал прострелян в гората войвода
И как гурбетчия умрял;
Как онзи Стоян към бесилото слизал
С усмихната кротко уста,
Как Бойка му дала най-чистата риза,
Да бъде левент и в смъртта;
Как жадна жадняла жетварка в полето,
Как рана хайдушка кърви;
Как плакал дюлгерин и вдигал калето
Все от комитски глави...
Запей ми, Народе, пак с тихата милост,
Която в гласа ти звучи!
Запей ми, запей ми със тъжната сила
На своите сухи очи!
Не сухи! Ти плачеш, когато ги пееш.
От песните хваща те жал.
А нявга от песен по-страшно живееш,
Но малко сълзи си пролял.
Мигар животът ти беше тъй лесен?
Животът така те смрази,
Че само когато го чуеш на песен,
Се сещаш, че имаш сълзи!
Когато във песен скръбта си излееш,
Олеква събраната жал!
Народе, добре че умееш да пееш!
Как иначе би преживял?

Мъчен човек

Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тъжен и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!

Също "Гост" и "Филм" на Дамян Дамянов, но не успях да ги намеря  

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?

Робърт Бърнс, превод: Владимир Свинтила

Много харесвам и Йосиф Бродски, особено Ниоткуда с любовью, надцатого мартобря и Большая элегия Джону Донну: http://lib.ru/BRODSKIJ/brodsky_poetry.txt, че е много дълго.

На Виктор  

От малко зрънце стана наше бебе,
от малко бебе – истинско дете.
Животът ни се промени със тебе
от просто наш живот
във истински потребен –
във наше битие.

Когато се усмихнеш – наше слънце,
когато плачеш – топъл летен дъжд...
Ти ни показваш как от малко зрънце
се става истински човек и мъж.

И всеки ден изпитваш безпощадно
ще имаме ли сили и любов,
за да те срещнем истински и жадни,
от твойта смелост
малко да откраднем
за нашия живот.

И в нас – едно момче, едно момиче –
събуждаш детска вяра във света.
За да ти кажем колко те обичаме,
в измислености разни
без да се заричаме,
а просто ей така.

iv100yanova, стихотворението, посветено на сина ти, го прочетох още преди да го дадеш тук - в сайта, който сте му направили и още тогава много ме впечатли, но явно сега и тук е моментът да ти кажа, че е наистина страхотно. Сигурна съм, че когато Вики порасне ще го оцени и то много Поздрави !

Истинско. Благодаря ти. Не приемайте думите ми за спам.

Обичам поезията, защото и като чета, и като пиша ми е като магия...
Ето нещо мое, което "роди" музата ми наскоро...

Добри или лоши

Добри или лоши - дните минават
Добри или лоши - спомените остават
Добри или лоши - нещата се случва
Добри или лоши моменти улучват

Добри или лоши - ние самите
Добри или лоши - сьрцата, душите
Добри или лоши - постьпките, умовете
Добри или лоши - приятелите, враговете

Добри или лоши - отговори, вьпроси
Добри или лоши - погледи коси
Добри или лоши - догадки, сьмнения
Добри или лоши - сьвети, откровения

Добри или лоши - секундите тракат
Добри или лоши - светлината и мракьт
Добри или лоши - човеци различни
Добри или лоши - думи невралгични

02.04. 2005г.

Момичета, сега ще ви предлложа едно стихотворение, което е на любимата ми поетеса - Блага Димитрова ! Тъй като аз все още не съм изпитала щастието да износя и родя детенце, това стихотворение ми въздейства много силно и винаги в трудни моменти ми помага да продължа напред, винаги някак си ме успокоява... Това беше лиричното отклонение, а ето сега и това прекрасно стихотворение :

Нероденият
            Блага Димитрова

Преди да е загатнат още,
откак се помня -
един живот във мене съществува.
И той избира моя път.
Той иска да обичам, за да се роди.
Когато губя любовта,
не аз, а той от мъка чезне,
не аз, а той загубва всичко.
Жадува той да види слънцето.

От първи поглед в миг
със слънчев удар
в сърцето  ми животът се заражда.
Не аз любимия харесвам,
а нероденият във мен.
Той - сляп, далечен още,
отваря мойте слепи сетива.
Как иска да прегърне слънцето !

Когато тръгвам аз за среща,
не аз, животът нероден във мене бърза,
не аз, животът е задъхан
и тласка ме нетърпелив,
и тръпне да не закъснея,
съперниците да не ме преварят,
посоките ни да не се разминат-
в мен тича нероденият към слънцето.

Един живот вибрира в мене,
взискателен, непримирим.
Упреква ме за мойте грешки
и ме заставя да съм храбра,
защото мойте стъпки му проправят път.
Мой съдник строг -
не ми прощава никога
пропуснатите битки.
Той трябва да достигне слънцето.

В самотните ми вечери
аз песен люлчина му пея
да го приспя, да ме не мъчи
със неродения си плач.
Но все не иска да заспи
и до зори упорно ме терзае
с неумолимия въпрос: - Защо ?
Той има право върху слънцето.

Откак се помня, все съм чакаща.
И нося капка вечност,
която трябва да опазя.
Живее нероденият във мен.
Додето той е нероден
не може да умре.
Чертите му са непознати,
но той диктува моите черти.
Люлея цели бъдни светове.
И нямам право на самоубийство.
Животът в мен принадлежи на слънцето.

Това е на Р. Киплинг . Моя приятелка има наистина талантлив превод, но не знам дали ще ми позволи да го пусна