Забременяване след мъртво раждане

Пинко, съжалявам и за твоите загуби...Жестоко е...Много ти е прясно всичко все още, боли...боли...боли....
Аз също съм в чужбина и все още не съм взела от болницата всички спомени от моето момченце. Всички снимки, отпечатъци и даже не знам още какво пазят там. Не намирам сили, въпреки че са минали повече от 8 години вече. При мен нещастието  също се случи с третото ни дете, но пък после щастието ни се усмихна отново и се радваме на четвърто. Не се притеснявай за възрастта ти, по- скоро си дай време от психическата травма, да ти се възстановят хормоните и всички останали неразположения. Бъдете си взаимна опора с твоя мъж, споделяйте, плачете, излизайте навън, бъдете с децата си. Бъди ти неговия психолог и той твоят! Това ни спаси нас - да бъдем рамо до рамо във всичко! Желая ти много здраве!

Здравейте, толкова много мъка има в тази тема. Толкова много жени сме изгубили детето си..
Да разкажа своята история и аз.
На 25 септември се роди моето момиченце, което за съжаление дори не ми показаха. Терминът ми беше 26. На 24 сутринта получих кървене и отидох веднага в родилното, тъй като трябваше да ми направят и тонове.  Казах че искам да ме прегледа лекар заради кървенето. Не ми бяха изтекли водите, само менструални болки и кървене като все едно ти идва. Казаха ми че имам 1 пръст разкритие, че кървенето е нормално и че е много рано все още. Акушерката каза за тоновете на доктора, че на монитора е гледала и че са малко ниски, а той каза - ,, ми тва може да е тахикардично бебе,, каквото и да значи това. Казаха ми да си ходя и да се върна когато болките зачестят. Прибрах се, а болките ми бяха на около 5 минути. Издържах до обяд, обадих се на следящата ме АГ, каза че кървенето е нормално, значи разкритието се е увеличило и че скоро ще родя. Да изчакам още час и да отида в болницата. Така и направих. Отидох пак в болницата, защото болките бяха много силни и на 4 минути. Прие ме същата акушерка, като каза че рано отивам. А аз наистина не издържах на болките. Прегледа ме на тонове, уж бебето спи, побутваше ми корема, но проблеми няма. Прегледа ме и за разкритие, то обаче беше все още като сутринта. Каза че раждането няма да е скоро, да се подготвя за следващия ден. Към 8 вечерта дойде лекарка, която ме прегледа, но разкритие все още никакво. Каза че тоновете не са хубави, да направят нови. Акушерката направи, но пак каза че бебето спи. Викна и докторката. Тя видя на монитора, но каза-  ми бебето спи, няма да го събуждам. Оставиха ме. Акушерката ми каза да си поспя за да имам сили на следващия ден за раждането, защото няма да е скоро. Първо раждане ми е и щом така казват и вярвам. Не съм спала за миг. Контракциите ми бяха на 4 минути, много силни. Не знам как издържах.
В 5 дойде акушерката пусна ми тонове, вече каза че бебето започва да страда от контракциите. Прегледа ме за разкритие, вече беше 5 см. Каза ми че докторката идва и да се подготвям за спешно секцио, защото бебето страда. В 5 и 30 докторката беше там. Пак лоши тонове, вече притеснени. Чакаха да дойдат всички от екипа, анестезиологът обаче никой не го беше викнал. Слушах ги как се разправят. Докато дойде той всички бяха там. В 6,40 влязох в операционната. Не усетих кога извадиха бебето. То не изплака. Чувах как казват, че бебето няма почти никаква сърдечна дейност, че много страдало. Защо чак сега отивам. А аз бях там почти 24 часа..
Питах има ли проблем с бебето, те ми казаха само спокойно. И въпреки че не изплака изобщо не мислех че лошото вече ме е сполетяло.
Изместиха ме и ми казаха че бебето не е оцеляло, тъй като много отдавна страдало в мен. Аз ходех на прегледи на 2 седмици.
При различни доктори. На частната докторка съм хиляда процента сигурна, че бебето беше добре. Тя толкова много се радваше всеки път. Казваше какво хубаво бебе. А то..
Опитаха се да ми кажат, че е преносено повече от месец. А аз знам със сигурност кога забременях.
Толкова се обвинявам, че не разбрах че бебето ми страда. Обвинявам се че отидох в тази болница, въпреки че няма добри специалисти. Обвинявам се за всичко.
Моята малка принцеса я няма. Беше 3270, 53 см и я нарекох Ния. Не ми я показаха обаче. Докторката държеше да я видят близките ми, за да не кажат че те лъжат или са виновни. Казаха ми че е била много хубаво бебе, със светла коса.  Толкова много обичах и все още обичам това бебе. Толкова много ме боли душата.
Толкова се обвинявам. Имах лека бременност, но загубих майка си внезапно и неочаквано през април. Само мисълта за бебето ни даваше сили. Обаче Господ ми я взе.
С бащата ѝ също много се разправяхме през бременността. Много лоши думи си казахме, но толкова много си я обичах и чаках да прегърна. Всичко у дома беше готово. А се прибрах в една пуста и тъжна къща. Животът ми се срути. Нищо вече не е същото..
Искам си щастието, искам си бебето моята малка Ния.
Но нищо няма да ми я върне.
Все още чакаме резултатите от аутопсията. Казват че е някаква инфекция, но каква е причината не се знае.

desi_099 много, много съжалявам за загубата ти! Знам, че в момента няма думи, които да те утешат, които да ти дадат мир и покой. Надявам се да намериш с кого да споделяш, да говориш, да поплачеш, когато и ако ти се плаче, да тенподкрепи, за да ти олекне с времето и да приемеш. Знам, че в момента всичко се е срутило като в миг, сега плача и аз за моето бебе, въпреки че като цяло се бях стегнала, успокоила, отърсиа, но винаги е така, клавиатурата се размазва..
Все си казвам, че няма да чета тук, за да забравя, за да не си спомням, но темата много ми помогна, беше ми като терапия в първите седмици, да изчета, да видя колко много жени са минали по този тежък път, и въпреки това са оцеляли, справили са се, справили сме се, и продължаваме напред. Бъди слаба, когато имаш нужда, и с времето ще се върне силата, вярата в доброто, в хората, в живота. Силни прегръдки!

Моите съболезнования, Деси ;-( Много съжалявам за това, през което си преминала ;-(

Не мога да повярвам, че безхаберието все още обикаля из медицинските среди! Един истински специалист ще се притесни веднага за тоновете. Разбира се, че първо ще обвиниш себе си. И аз така правих, докато не преосмислих ситуацията още поне 1000 пъти. И колкото и да не  и се вярваше, истината беше, че е лекарска грешка. Първото, което казват е - бебето е имало проблем. На мен ми казаха, че имало сърдечен проблем и за това не изплакало. Което беше пълна глупост. Вмениха ми вина още на следващия ден и после тази мисъл не можеше с месеци да ме остави на мира.
Дай си време да тъжиш, разбирай се с половинката си, защото той може да то даде най-много подкрепа в такъв момент. Не се обвинявай, не си виновна от медицинското безхаберие. Знам как се чувстваш, аз също съжалявах за избора си на болница, за това че не си взех детето, за всичко. Но сега знам, след много време го разбрах, че не аз бях виновна, че направих всичко възможно, че детето беше здраво и пораснало и че едни хора искаха да изкупят вината си, като я прехвърлят на мен. Съжалявам, че все още такива неща се случват по болниците и изгарям от яд и ярост, като прочета поредната такава трагедия

Деси, прегръщам ге виртуално! Поплачи си, сподели мъката си, говори!!! Само това на мен ми помогна да продължа напред. Никога няма да я забравиш, а и не трябва. Просто ще се научиш да живееш с празнотата! Нея никой няма да я запълни. На мен ми казваха, че като забременея пак ще се оправя. Е, забременях година и 3 месеца след раждането. В момента съм в четвърти месец, но продължавам да си мисля за него всеки ден. Просто сега мисля за две, а не за едно. Ще се оправиш, доколкото е възможно, просто си дай време. Време, сълзи и много споделяне. ❤

Благодаря ви момичета. Само човек, който е преминал през това ни разбира. В болницата казваха, че това бебе е било на Господ, не било за нас.. неща, които са уж за утеха. Обаче на тях не им е празна къщата и душата. Толкова го обичах това бебе. И винаги ще го обичам. На последния преглед при частната АГ бебчето се показва и се усмихваше. Толкова ми беше хубава, с едни големи очи и бузи. Само това ще ми остане от нея. Няколко дни след раждането я сънувах. Сънувах баща ѝ как спи на леглото, а тя до него. Аз я търсех и като я видях толкова се зарадвах. Беше толкова хубава, гледаше ме. Само цвета на косата не видях, защото имаше шапка. Гушнах си я и бях толкова щастлива. Все едно е истина. Може би съдбата ми даде този сън за да знам поне как е изглеждала. След това обаче болката е още по - голяма, защото не е истина, а само сън.
Относно баща ѝ, дадох още един шанс на отношенията между нас, понеже тази липса и болка ме убиваха и все още е така. А една жена има нужда от подкрепа, за да не чувства че е сама. Поне така го чувствам. Той има много кусури, но това, което ни се случи явно е знак от съдбата. Или не трябва да сме заедно, или за да имаме семейство не трябва да се държим както до преди раждането. Не знам какво е писано. Искам само да имам живо и здраво дете. Макар че моята Ния никой няма да ми я върне.

Много съжалявам desi! Не знам какво сме направили да ходим цял живот празни и тъжни заради псевдолекари и толкова изгубени дечица. И моето загубих заради лекарско безхаберие. Надявам се да намериш сили да вървиш напред и да се бориш за твоето щастие, а Ния ще ти помага отгоре.

Деси, сега ще станете по-сплотени от преди. Ние никога не сме имали проблеми, но откакто ние се случи това, нещата много се промениха. Станахме още по-близки и още по-сплотени. Аз го чувствам като част от мен и той мен като част от себе си. Дребните глупости изчезнаха от ежедневието ни. Много неща, които преди това са те ядосвали, сега няма да ти правят впечатление. Мисля, че и с мъжът си ще се оправиш, защото тя винаги щемви свързва и загубата е и за двамата. Подкрепяйте се!

Здравейте, много съжалявам за загубите на всички момичета тук. Пиша, защото преди година и три месеца тази тема ми даваше надежда че след моето мъртво раждане в 38г.с. и аз ще мога да имам живо и здраво детенце. Няма да навлизам в подробности, защото не ми се връща към онези спомени. Искам да ви дам надежда да вярвате, защото точно година и една седмица след загубата се появи дъщеричката ми жива и здрава, за което всеки ден благодаря на Господ. Тя е най-хубавото нещо което ми се е случвало и всеки ден вече 3 месеца и се радвам, но нито за миг не забравям братчето и, което вярвам че я пази отгоре. Вярвайте и се борете! Не спирайте! Знам че е трудно, но си заслужава, защото няма нищо по-хубаво от това да прегърнеш детенцето си. Аз забременях 5 месеца след загубата с разрешението на лекаря ми, като за щастие се получи още от първия месец. Имах много притеснения и проблеми през бременността, но знаех че ако не премина през това, няма как да имам детенце. През цялото време бях на инжекции за разреждане на кръвта и аспирин протект, защото причината за смъртта на първото ми бебенце беше инфаркт на плацентата. Съвета ми е правете изследвания, намерете лекар, който да е адекватен и да проследява бременността както трябва и да обръща внимание и на най-малкото нещо, намерете лекар, на който имате доверие и вярвайте, че чудото ще се случи и на вас. Един ден всички ще се съберем с нашите малки ангелчета, но дотогава трябва да се борим за децата си тук и да не се предаваме на болката и мъката, за да имат те една щастлива мама, която им дава цялата си любов. Колкото и да е трудно, не се предавайте 🙏🏻

Чудя се понякога има ли Господ, защо ни наказва така, какво сме направили или какво не сме.
Чаках моя ангел година и 3 месеца, опити, тревоги и мечти. Появи се и девет месец я носих под сърцето си, най-щастливите и смислени дни в живота ми.
Бременността ми мина изключително леко, все едно не бях бременна. Обожавам моята Христеа, всеки ден сгъвах дрехите й, чаках я с трепет, нямаше никакви индикации че най-големия ужас предстои.
На последния ми редовен преглед тоновете бяха добре, само пъпна връв увита веднъж, но никой не ми каза, че е опасно, попитах, говорих, но съм виновна, че като майка не настоявах да ходя всеки ден. Сполетя ме същата съдба на моята майка, преживях за втори път същия кошмар. В 36 та седмица моето дете си отиде...
Детенцето ми беше активно след прегледа, обожавах да виждам движенията й, до 8.11. неделя, видях ги за последно и..... спря, каъо че ли се сбогува с нас...
Чаках моята малка палечка да се размърда, защото винаги имаше по-дълги интервали на пауза. Чаках, чаках, чаках... накрая отидохме и ни казаха, че няма сърдечен ритъм.... Всичко в този момент приключи за мен.
На 9ти започнаха да предизвикват раждане, чудех се откъде ще намеря сили да родя моето мъртво дете... На 10ти, в 22.30 физически отделих моята Христеа от мен.... Боли ме всяка фибра, не искам да продължа, нямам сили. Успях леко само да я видя-дори не беше синя, с малка главичка, с права коса, същата като на баща й. Яд ме е на себе си, че не намерих сили да я поискам, поне за миг да я целуна и докосна.... но нямаше да ми я дадат.
Седмица по-късно моята агония продължава...
Искам час по-скоро да усетя живота в мен, само така бих могла да продължа.
Всичко в нас е Христеа

Здравейте, момичета.
Съжалявам за загубата на всички ви. Включвам се към вас. Моята загуба се случи на 26 октомври. Още докато бях в болницата започнах да чета тази тема и тя си остава единственото място, на което мисля, че ще срещна разбиране и хора които са преживяли същото, а не просто да предполагат какво ми е. Моята история е същата - в 38 г.с. след като цял ден не усещах движения на бебчето, отидох до спешния кабинет където ми казаха, че липсва сърдечен ритъм. По препоръка на следящия ме АГ, както и на лекаря при който щях да раждам, родих детенцето си нормално. Посъветваха ме така заради по-бързото възстановяване, както и това, че можем да започнем опити в скоро време. Държа се, въпреки, че всички настояваха да посетя психолог, терапия или някой който да ми помогне. Към момента не изпитвам нужда, тъй като имам много силна подкрепа от близките ми. Но бих искала да ви споделя, кое е нещото, което много ме натоварва и постоянно ме връща към случката.

На първо място, още докато бях в болницата си мислих, колко е важно да съм силна и да продължа напред. Най-вече заради това, че ако падна духом, това което най-много искам, а именно да стана майчица, няма да ми се случи. Освен това, изпадането в депресия, страх и каквато и да е промяна в поведението ми няма да се отрази добре на съпруга ми. Тази загуба е колкото моя, толкова и негова и той не страда по-малко от мен. На следващо място, започнах да мисля, че това са нещата от живота и те се случват - трябва да го приема. В живота си съм имала и други трудни моменти, но някак си успявах да се събера. И на трето място да съм силна заради близките си. Родителите ни също го приеха много трудно, а те вече са възрастни. Освен мъката от загубата е било голямо и притеснението за мен и моето здраве. И се опитвам да им покажа, че съм добре и се държа, за да могат да са спокойни и за да не стане някоя бела с тях.

Но...

Не знам как ще преживея въпроси от познати, близки и далечни, приятели, колеги ... "роди ли?", "има ли бебе вече?", "как е, имаме ли новина вече"?

Случилото се не е нещо от което да се срамувам или да крия, но с тези въпроси и хорските погледи ... постоянно ме връщат към най-големия ми кошмар, а аз се боря. Боря се с мъката, боря се със спомена, боря се да не рухна. Всичко е една борба. Натоварила съм мъжа ми с тежката задача да казва на познати, които питат и това което ми казва е, че всички се разплакват когато чуят, че им става мъчно. Това адски много ме натъжава. И не знам кога ще приключи всичко това. Не искам да се връщам назад, а да гледам напред с надежда.

Другото нещо за което си мисля е следваща бременност и живо и здраво бебе. Страх ме е да не се вкопча в тази мисъл и да не ми стане фикс идея. Няма да ви кажа разочарованието си след като чух от моя АГ, че мога да започна опити за бебе едва след 6 месеца. Струва ми се толкова далечно време.

Въпреки всичко, опитвам се да мисля позитивно, с надежда, с поглед напред. Обещавам ви, ако се случи така, да има щастлив край за мен, отново да дойда тук и да споделя щастливата новина с вас, давайки надежда и на други момичета.

Ако има някоя майчица, която е преживяла това и вече се радва на живо, здраво и пухкаво бебе - пишете ни, имаме нужда от такива истории, имаме нужда от надежда!

Ех момичета, толкова е тъжно че има още нови загуби
Направо не е истина. Какво да кажа не знам. Аз родих на термин напълно доносено бебе, безпроблемна бременност, а бебето ми го няма..
Тежи ми, че не ми я показаха да знам поне как изглежда, на кого прилича..
Не знам кой е виновен. Съдба ли е. Грешка на лекар ли е. Тя дори имаше сърдечен ритъм, но не ми я спасиха.
И на мен мисълта за близките ми ме крепеше докато бях в болницата. Заради баща ми и сестра ми. Особено баща ми, който имаше РД когато ме изписаха без бебе.. Загубихме мама през април и след това, което се случи с мен той стана половин човек. Казах си, че щом той живее заради нас и аз трябва да съм силна, за да не се разболее. Но е трудно. Много трудно. Все още не виждам смисъл в нищо. Искам бебе, но моето си, това, което беше с мен до 25 септември. Но никой няма да ми го върне. Страхувам се от всичко.
Напуснах работа, започвам нова,уж за да не се връщам назад. Може би и това е грешка, но засега нищо не ме интересува.
Прегръщам ви и се моля за всички, които имаме ангелчета, скоро време да имаме здрави и живи деца.
Когато ми е много тъжно си казвам, че моята Ния е ангелче и пази всички нуждаещи се малки деца. Надявам се наистина да е така. Иначе защо Господ ни ги взима при себе си..

Много съжалявам, че се включвате в тази тема, момичета. Най-ужасната тема.
Много сили и много търпение, не се отказвайте, не се отчайвайте, колкото и трудно да ви се вижда. Четете назад и знайте, че не сте сами. Пазете се и се грижете за себе си, вашите бебета ще дойдат, това е сигурно!

Ех...колко е тъжно да видиш, че някой е писал отново тук в тази тема. Но понякога се случват нещата така, както на никой не му се иска да са. За съжаление е факт. Така беше и с мен и с много пишещи тук...Перфектна бременност до последно и изведнъж няма сърдечна дейност. Да, аз също се сблъсках с това в 39 седмица. Хипотезата на докторите е, че най- вероятно бебето като си е разтягало ръчички или краченца е прекъснало по някакъв начин пъпната връв, откъдето то реално получава всичко и така е спряло да диша внезапно. Удар...тъга...самота...чернота...До момента, в който видях отново двете чертички. Не съм спазвала никакви месеци на пазене, моята докторка ми каза, че можем да започваме с опитите веднага след първия месец. Така и направихме, но друг е въпроса, че не се случи веднага, може би заради наместването на хормоните.
Но въпреки това се случи! Чудо! Така че трите ни деца ни усмихват, радват и запълват.
Така че вярвайте и ще стане! Много ви е прясно всичко все още, но ще дойде и деня, в който  отново ще започнете да се усмихвате, да споделяте приятни моменти, да желаете всичко, да се чувствате, че живеете!
 Желая ви много вяра, много надежда и много любов!