Приемното семейство-удачен модел за временна грижа или.....?

Тези редове ме съкрушиха. Нямам право да причиня това на децата си. Ще потисна своята потребност да гушна едно необичано досега детенце и ще се опитам да спра да чета и гледам каквото и да било за тях. Благодаря на всички.

Темида, не се отказвай. Нека децата поотраснат малко.
Много важен фактор е възрастта на приемното и на биологичните деца. С приемно бебе не би имало голяма част от проблемите, както и ако биологичните деца са на възраст 12-15, години, например когато нямат толкова голяма потребност от родителите си и са достатъчно устоичиви и самоопределени...

Lindt ,
  може ли информация по този въпрос за Аза и съвестта , или линкове?

Линдт, сега те прочетох... направила си корекцията заедно с мен и не съм видяла повечето от написаното, исках само да ти дам 

Линдт,

За голямо съжаление, си много права и точна.

"Има невероятна способност да се приспособява и точно знае кое поведение е силно желателно в каква ситуация. Така че когато иска е прекрасна.
Но това поведение е по-скоро заучено, отколкото нейна потребност или устойчива част от това което е, от личността и." - няма единна личност, няма ядро,
а от:
"Биологичното ми дете страда и от факта, че често е директна  жертва на огромния потенциал и потребност на приемното ми дете да доминира и контролира хора и ситуации.

Биологичното ми дете порасна с години за тези  7 месеца. По-голяма част от това порастване не е нещо положително. То лишава от детство, от безгрижие и товари с отговорност детските плещи, които но са в състояние да носят този товар. "

на приемното дете нито му става много по-добре в емоционален план, нито пораства духовно.

Явно времето не се връща или компенсира с нищо.
Приемното дете няма как да си върне загубеното детство каквото и да правиш, а биологичното губи своето неоправдано рано.

Много те 


 

Танюшка, линк не мога да дам, не е нещо директно прочетено в нета. Но в нета има много информация за етапите на детското развитие, в коя фаза какво се формира. Пионери в областта са Пиаже, Ериксон. Теорията за Свръх Аза е на Фройд, но много учени и течения в тази област наричат едно и също нещо с различни имена.

Всички знаем, че ценностната система не е вродена, тя се формира от родителите през първите години, по всякакви начини, често непреднамерено, т.е не е поставено като цел. Детето възприема нашите виждания и правила през връзката която има с нас. Следейки нашите реакции на одобрение/неодобрение, в жестовете ни, мимиките ни. Вербалните забрани, казваме Не, на нещата, които считаме за нередни, наказваме, натъжаваме се или се разстройваме от дадено поведение. Или хвалим, награждаваме, разцъфваме в усмивка, когато детето постъпва по начин, който намираме за правилен. И това се повтаря ежедневно в годините, докато постепенно нашето редно/нередно, правилно/грешно стане част от детето ни. Толкова голяма част, че дори и в моментите на протест и опитите му да се отдели и стане самостоятелна личност, когато то целенасочено ще нарушава нашите правила, това ще е съпроводено с вътрешен конфликт, с чувство за вина, с вътрешен глас, който ще му досажда и „чете конско”.

И най-важния момент от всичко това е способността за емпатия. Нещо което  се формира най-интензивно през първите 6 месеца от раждането. Тогава когато детето се възприема като неделима част от майката. Знаеш малките деца колко точно разпознават и попиват емоциите на майките си. Та емпатията започва от  способността да се слееш с друго човешко същество, да усещаш (не просто да разпознаваш интелектуално) чуждите емоции, да можеш да се поставиш „на мястото на”. Способността за емпатия е осноната ни спирачка, да нарушаваме чуждите граници, правила и да нараняваме другите. Една от причините да не можем да ударим някой е факта, че можем да се поставим на негово място, да си представим болката която ще изпита. Не крадем от другите защото можем да си представим болката, разочарованието от загубения предмет...
Можеш да си представиш, че при част от изоставените деца, особено ако са прекарали години без истинска връзка с друго човешко същество, тези процеси са нарушени, прекъснати, тръгнали в друга посока...

Момичета, благодаря ви за подкрепата  
През много труден период минаваме.

Това, което ме крепи е надеждата, че тези неща са променими. От време на време, виждам малки знаци, които ми говорят за поява на вътрешен конфликт при малката, когато е постъпила зле. Това се случва в периодите ни на близост, когато наистина я е грижа за това как се чувствам аз или някой от семейството. Когато успее да влезе в „ние” ситуацията. Когато има нужда от близостта ни, когато повярва в това което се опитваме (къде умишлено, къде не) да формираме като убеждение – че света извън нея, не е непременно враждебен (и по-тази причина трябва да бъде използван).
За съжаление обаче тя е много амбивалентна по отношение на близостта и дистанцията, доверието/недоверието. Периодите на близост и разбирателство биват винаги заменени от такива на дистанция, вражда... и тогава постигнатото преди това сякаш изчезва.

Вярвам, че в един момент, когато тя натрупа достатъчно от емоционалния опит, когато любовта и порасне, тя ще бъде изправена пред избор в какво да вярва, кого да слуша (нейната теория за дяволчето и ангелчето).
Надявам се че тогава ще има достатъчно смелост и ще съм успяла да я науча какво е отговорност за да направи правилния избор.
До тогава, се опитвам да не приемам лично (но не винаги успявам) войната която води и опитите и да наранява, доминира и контролира. Наложи ми се да сменя родителския стил, да се разделя с част от представата си за себе си като за спокоен, уравновесен, винаги постъпващ правилно родител  . Уча се на по-авторитарно родителство, защото само този е начина засега нещата да не излизат от контрол. Мъча се да ограничавам щетите. Много я мисля голямата, защото започва да влиза в ролята на идеалното дете, а това тежи. И съм доста уморена.

няма достатъчно голяма прегръдка за цялото ти семейство, за да ти я изпратя... в такива случаи все се сещам за Мираета с нейното дърво... излез на вън, прегърни едно дърво...

 Lindt  ,ние минахме по този трънлив път,и продължаваме да го вървим.На мен също ми се наложи да се науча да бъда по-строга,защото се беше качила на главата ми .Първите месеци като не можех да се справя ,четях,четях  и накрая плачех от безсилие.Малката ме виждаше и плачеше с мен.Така 2 пъти,на третия път я вземам от градината ,но не и говоря,обидена от държанието и тя ме пита-Мамо,ти кога ще плачеш,нали те ядосах много?!
Ей тогава ми светна отвсякъде,и си казах-или се вземаш в ръце,или какво...отказване,в никакъв слаучай!Трудно е ,определено ,особено като си живял почти 7 години,там където са те били,недохранвали,необичали и отхвърляли.Ще се справим,просто друг вариянт няма!

За мен момента на инсайт и вземане в ръце дойде, след като се разболях тежко от уж банална инфекция. Сринат имунитет следствие вероятно на стрес, каза лекаря. И наистина физическото ми състояние просто беше продължение на емоционалния срив, който преживявах. И тогава докато лежах, опитвах се да остана в съзнание и се чудех на къде да поема, ясно осъзнанах, че е почти въпрос на живот и смърт и още, че не мога да оставя едно 5 годишно дете да ме владее (а тя към този момент го правеше на 100 %), да ръководи живота ми и този на близките ми.
И от тогава се справям, с променлив успех, но се справям. Отнякъде някаква сила и увереност в допълнение дойде ...

Благодаря ти 

Аз ще засегна друг въпрос... вината - огромната поглъщаща вина, която изпитваш към другото си дете... още помня, че дъщеря ми нямаше бебешки период - всичко следваше брат й - ситата ядеше по градинките, спеше по градинките, живееше покрай истериите на брат си... добре, че беше бебе... наскоро ме попитаха, защо изпитвам вина към нея, бях забравила, не осъзнавах че още изпитвам вина... минаха две години от тогава, но тя явно ме гризе от вътре... колко нощи съм ревала, че съм провалила живота на всички... е, не съм, или поне в момента съм убедена, че не съм 

Линдт, това стихотворение  на Д.Дамянов ми е любимо в такива моменти си го припомням .Написано точно за да  вдъхне човек кураж и да продължи напред!
    КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

        Когато си на дъното на пъкъла
        Когато си най тъжен и злочест
        От парещите въглени на мъката
        Си направи сам стълба и излез
        Светът когато мръкне пред очите ти
        И притъмнява в тези две очи
        Сам слънце си създай и от лъчите
        Създай си стълба и по нея се качи
        Когато от безпътица премазан си
        И си зазидан в четири стени
        От всички свои пътища премазани
        Нов път си направи и сам тръгни
        Трънлив и зъл е на живота ребуса
        На кръст разпъва нашите души
        Загубил всичко, не загубвай себе си
        Единствено така ще го решиш

Да, смазваща е вината.
Знам как се чувства голямото ми момиче, защото аз чувствам същото - гнева, който неминуемо агресията предизвиква, чувството за безсилие ...
"Мамо, една топка ми е заседнала тук ( показва гърдите си) и не се маха и не се маха. Понякога когато не ме виждаш се качвам в стаята си и удрям възглавницата и плача и пак не се маха"
Така ме заболя от това, не че не можех да го предположа, но изречено... защото имам няколко ясни сценария какво може да причини тази топка в гърдите.

Тя е добро и отговорно дете, никога не е можела да се защитава от словесна или физическа агресия, от манипулации - не и се е налагало.

Изглежда съсипана понякога, има уморен вид, често е тъжна, плачлива е. Натоварила се е с отговорност дето въобще не е нейна. Споделила е с татко си, че много се притеснява за мен (а аз уж гледам да не се показвам слаба), мисли, че може да допринесе за добруването ни, като не ни занимава със себе си. Каза ми веднъж "Мамо кажи ми честно, натоварвам ли те с грижи за себе си, освен че трябва да ме храниш!?
Друг път, когато ме помоли да поиграем с един балон и аз се поразтичах из къщи и беше весело, ми каза "Мамо толкова ти благодаря, че се занимаваш с мен!"


Няма как да не ме смазва всичко това. Още повече че промяната е видима за всички, които познават голямата отдавна и не са я виждали за известен период от време.
Не си измислям нито драматизирам.

.

...