Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Leosof, искаш да кажеш, че този мъж е починал от рак, който е отключил след смъртта на съпругата му ли? Ужас просто! Милите дечица, дано има кой да се грижи истински за тях. Прав си, трябва да оцеляваме заради децата, но как да се опази човек?

Благодаря ви, мили хора, за съчувствието. Все по-често се замислям над темата, която Leosof засегна. След толкова много мъка и стрес дали няма и на мен да ми се случи нещо подобно... Опитвам се упорито да прогоня тази мисъл от главата си, но не е лесно. Моля се само да съм жива и здрава, да отгледам детето си поне докато стане на 18. Зная, че ще прозвучи някак особено и черногледо, но искам да попитам тези от вас, които са с малки деца дали сте се замисляли над въпроса, кой би ги отгледал, ако и с вас се случи най-лошото?
insane, когато ми се плаче, го правя и пред детето дори, мъчно ми е и си поревавам, а тя го приема много стоически; знае че тати вече го няма, че е на небето, станал е звездичка и ни гледа и пази оттам и винаги, винаги където и да сме ще остане в сърцата ни. Това и казвам винаги.
Кураж и много сили на всички ви!

Добро утро, на всички Ви! Вярвам, че вие и децата сте здрави(предвид поредният "локдаун").Как се справяте с по-малките деца, които все още не могат да се справят сами вкъщи, отцелявате ли в лудницата: дистанционното обучение, работа, домашни задължения...Моят "дребен" е на 15г и освен да яде и да мърмори, че искал да ходи на училище (благодаря ти Боже) за друго не излиза от леговището си. А, мен на моменти ежедневието ме смазва: вкъщи-офиса-вкъщи...и вкъщи празнота, на моменти го търся с поглед , за да споделя нещичко...и замлъквам! А, за съжаление и в офиса се появиха проблеми...работя в сфера където преобладават мъжете (от 40 човека сме само 3 жени), няколко колеги ми намекнахме, че ако имам нужда от задоволяване на някои мои потребности те са насреща абсолютно неангажиращо...онемях. Незнам дали някои от Вас се е сблъсквал с подобен проблем, но аз не го очаквах признавам си. Време е да се заемам със заявката на "дребният"  готвя по заявка-казва какво иска и го правя, спестява ми много нерви(за закуска искал баница)...и после към офиса. Бъдете здрави ...и се обличайте топло, че "зимата пак ни изненада".

Аз останах сама, защото детето ми вече на 9 няма кой да го гледа и го пратих при баба му.  Ще го прибера след 2 седмици.Вчера си поревах на воля, че отдавна не ми се беше случвало. За готвенето- почти не готвя. Преди явно моят мъж си е хапвал доволно, сега остава всичко. Днес всъщност стават 4 месеца, откакто почина. Времето лети. Не ми е станало по- леко, но започнах да свиквам с ежедневните задачи и да се справям. Шофирането остава най- голямата мъка. Голям страх, голямо чудо. Тия колеги виж ги ти какви самариани, ужас. При мен никой не ми намеква, ама и ние сме повече жени. Работата ме е погълнала до някаква степен и ми помага. Ако я нямаше, освен, че финансово щях да затъна, така и психически. Това е то. Оставам отворена за срещи, след като се постопли и успокоят нещата. Бъдете здрави и се пазете!

Децата ми на 17 и на 13 год.сами се справят с онлайн обучението.Готвя им по поръчка (каквото искат),но понякога голямата ми дъщеря ме отменя в готвенето.Малката ми дъщеря е в 7 клас,затова бяхме на пробни матури.
Ходя на работа и добре,че е тя ,за да не изпадам в депресии.Ни най- ми е трудно вечерта,когато оставям сама-тогава ми липсва страшно много,моят съпруг,днес стават 7 месеца,откакто го загубихме...Няма с кой да споделиш тревогите и радостите...Имам дни,в които съм добре,но има и такива,в които съм в дупка и не виждам светлинка..Сякаш душата ми я няма,така се чувствам.Правя всичко само в името на децата,макар и да ми коства много усилие.Обмислям април месец да си взема отпуска,за да бъда с децата,покрай ваканцията.
Трудно е един човек да мисли за всичко- възпитание,средства,коли,домакинство.

Нас ни натръшка коронавирусът - целокупно цялата фамилия барабар с бабите и дядото. Тъща ми си замина да се лекува в родния си град, майка ми и баща ми се карантинираха, ние също. Преди, поне ме отменяха в домакинството но сега съм всичко - готвач, учител, чистачка, психотерапевт и даже поработвам за фирмата, че трябва да се плащат сметки. Карантината свърши преди 2 дни, но имам остатъчни ефекти и сега минах в режим прегледи. Само за Март имам две рентгенографии и безброй часове (основно чакане) за прегледи при личния лекар, кардиолог, пулмолог, 2 пъти детайлни кръвни тестове а днес за капак водих кучето на ветеринар, че нещо повръща. Снощи пък водих баща ми в спешното на Токуда, че се оплака от задух (сатурация 83). Първо звъннахме на 112 - трагедия, можели да дойдат след 12 часа. Но най-много ме изненада тона на жената отсреща - някакво озлобление без да познаваш човека с който говориш, готова да скочи на скандал дори без да си провокирал с реплика. Явно са супер изнервени и на края на силите си.

Леле! Бърза помощ след 12 часа! Ужас...
Дано се оправите и без тях...
И аз съм сама удома с децата и работя от къщи. Нямам избор, нали затвориха яслите. Баткото също е 7 клас и май добре, че повече съм у нас, та се занимавам и с него и подготовката за НВО.
Yogito, не знам какво да кажа за услужливите ти колеги... Не ми се е случвало. Не знам как бих реагирала, вероятно зависи кой ще го каже, може да съм учтива, а може и не...
Бъдете здрави!

Soyak бързо възстановяване на цялото ви семейство! Къде ги тези услужливи колеги бре

Мммм.. да и ние от дома. Много ми е натоварено.. Малката е в къщи на 7 стана, баткото на 20. Делят една стая ... ужас. Свекър ми получи инсулт, но пък е лек и се възстановява. Карам магистратура (и аз да съм на малък + от пандемията). Работя хоум офис. С една дума ЛУДНИЦА! За колегите .. точно колега не ми се е случвала, но виж съсед.. Бях в ступор, даже не можех да проумея какво ми се говори. За колегите бих посъветвала .. кажи им че държиш на ангажимента .. и да видиш обърнатата им физиономия. Тъпаци!

На 5 март си отиде моята любов. Само на 47, през април трябваше да празнуваме рождения му ден. Сега не знам на кой свят съм. Живея в паралелна действителност. Имам чувството, че спя и ще се събудя и всичко  ще е като преди. Не вярвам, не мога и  имам чувството, че  бавно полудавам.  Опитвам се да се държа заради детето. Толкова е малка, на границата между дете и девойка на 11. Една ограмна буца ми стои  на гърлото и не се маха. За момент забравям, и се обръщам да го търся. Друг път вия и плача и го обвиням, че ме остави. Много ме боли сърцето, душата, тялото. Нищо не ми е интересно, нищо не искам, толкова радост, обич и щастие се изпариха за една секунда. Сега не знам как да продължавам. Изчетох двете теми. Имам чувството, че само тук някои ще разбере истински за какво говоря за изгарящата болка, за мъката, за това как тъгата ме обгръща. Много ме боли, много.

Много, много съжалявам!
Разбирам те напълно. Все едно аз съм го писала. Абсолютно същото чувствах и аз преди почти 2 години. Моят съпруг също беше на 47 години.
Да, тук ще срещнеш истинско разбиране.
Не знам какво друго да кажа...
Кураж!

Познато, до болка познато. Защо, защо все млади хора на по 40-45-50 години си отиват нелепо, защоо? Съболезнования, моят съпруг пък си отиде на 44 години. Повече от три години вече как го няма, но болката седи! Насреща съм за каквото и да било.

Много съжалявам, миличка! Моят съпруг също си отиде на 47 години внезапно, един месец преди рождения си ден! Напълно разбирам болката ти. Тук е правилното място, защото установих, че хора, които не са преминали през това нещо, не знаят какво е усещането, та даже и не могат да си представят! Кураж ти желая.

Опитвам се да съм силна, да не плача пред детето, тя само ме пита мамо защо си тъжна. Опитвам се да вляза в ритъм, но и най-малкото нещо ми напомня за него.  Върнах се на работа от началото на седмицата. На работа всички ми съчустват Но аз  съм тук механично, не ми се говори с никой, нямам желание за нищо. Когато съм натоварена с работа като че ли забравям за момент. Докато отивам и се връщам на работа съм сама и крещя и плача в колата, защото не искам да разстройвам колегите и детето с непрестани ревове. Рева когато съм сама. Онова гадно чувство ме хваща за гушата и ме стиска и се обвинявам, защо не направихме това, защо не отидохме по рано на лекар, но нищо не се променя. Него го няма, няма го смеха ми, няма го щастието, нямо го усещането, че някой мисли за теб непрекъснато. Той изпитваше физическа болка ако не знае какво става с мен, ако не му се обадя на всеки два, три часа.  Постояно ми повтаряше "много те обичам, аз не мога без теб".   С него открих света, открих любовта, отрих споделената близост, открих най-добрия си приятел, открих спътника в живота. И само за един миг всичко си отиде. Отиде си  в ръцете ми. Не можах нищо да направя, не можах да му помогна.И се обвинявам и плача, обаче не минава. Така искам да си поговорим, да му кажа как е минал деня ми, да си седнем на дълга вечеря. Все ми повтаряше "аз живея заради вас, да си дойда в къщи, да сме си заедно, това винаги съм мечтал, само това ме радва" . И край. Не знам как ще изплувам. Страх ме е за детето, ще успея ли да се справя, ще съм жива ли да я изгледам поне докато стане самостоятелна. Дори накарх брат ми да ми обещае, че ще я гледа той, ако стане нещо с мен. Страх ме е за детото, защото тя не иска да говори за баща си, а бяха толкова близки, постояно ни целуваше и прегръщаше и двете. Сега не иска. Питам я мамо искаш ли да говорим за тати и тя казва не, много мъчно ми става и ти много страдаш. Страх ме, дори не знам как да продължа. В главата ми бушуват бури, ветрове, страх и мъка и гняв и вечния въпрос "Защо на мен?, Защо ми го взе? Защо ме остави само, когато бяхме най-щастливи."

Съболезнования! Тези въпроси и аз си ги задавам, защо точно той, защо толкова млад, ами детето как ще я караме. И аз съм заръчала всичко на роднините кое какво, ако стане нещо с мен. На мен след 4 месеца още ми е в сън. И си го сънувам почти всяка нощ, че се е прибрал и сме си заедно, а аз съм щастлива и спокойна, че всичко е завършило добре. После се събуждам и осъзнавам, че го няма.... Моето дете - сега стана на 9 години също не говори за това. Психоложкато, която ще посещава ме посъветва да говоря с него за баща му, да си спомняме разни неща и да казвам, когато ми е тъжно, за да не остане с впечатление, че е тема ,,табу’’.  Но не и да го карам да говори, а когато той сам реши. Насреща сме за всякакви въпроси. Знам, че звучи изтъркано, но ти желая много сили и кураж!