Една приятелка ме провокира доста днес. И се появи тази приказка.
Посвещавам я на всички нас.
Древната Жена
Имаше едно момиче. Със светнали сини очи. С дълга коса, която често се развяваше усмихнато около нея. Особено когато тичаше. Смеха и огласяше поляната, гората и стигаше до селото, в което живееше.
Имаше едно момиче. Като всички останали. Което танцуваше на изгрев. С танца си тя поздравяваше всички твари на земята. Поздравяваше слънцето, което идваше. Поздравяваше луната, която се прозяваше уморено и отиваше да спи. Поздравяваше игривите облачета и сърдития вятър. Поздравяваше дърветата, тревичките и всички цветя.
Имаше едно момиче. Като всички останали. Което чакаше с нетърпение да поязди своето кафяво пони. Нямаше нищо по-хубаво от това да язди заедно със своите приятелки. От развятите от сърдития вятър коси. Който тайно се усмихваше тогава. От звънкият им смях, по който се обръщаха дърветата и всички горски животни.
Имаше едно момиче. Като всички останали. Което имаше най-добра приятелка. С която правеха всичко заедно.И толкова си липсваха, че ставаха сутрин още преди първи лъчи. За да посрещнат заедно с танци новия ден.
Но случи се нещастие. Един ден както си яздеха с развяти коси и смеха им огласяше гората, понито на нейната приятелка прескочи една сива змия на тъмни петна, изплаши се много и побягна през глава. Тогава приятелката и падна и се удари лошо в един голям кръгъл камък.
Минаваше време и тя не се оправяше. Въпреки билките, които и носеше всеки ден, въпреки компресите. Въпреки танците ,в които влагаше най-голямата си любов и желание.
Тогава родителите на нейната приятелка решиха да я пратят при един чичо, който живееше в града далеч от тук. Там имало доктор, който можел да и помогне.
Имаше едно момиче. Почти като всички останали. Което посрещаше деня с танци. Което яздеше пони със развяти коси. Което се смееше звънко и огласяше всичко. Но когато се прибираше вкъщи усмивката и угасваше. Сякаш устните и се пречупваха. Като крилете на малка лястовичка, която никога не успява да полети.
Защото утре сутрин нямаше да я види... Нейната най-добра приятелка.
Тогава това момиче сънува странен сън. Една възрастна жена, дойде до нея в леглото. Хвана ръката и. Сложи другата отгоре. И започна нежно да и говори.
- Избрахме теб да поверим дара на Древната жена – казала старицата. – Това е рядка чест. Ето сега ще го положа до сърцето ти – старицата протегнала ръката си и я сложила на гърдите на момичето.
- Ще бъде винаги в теб, с теб. Ще ти помага и ще те води. Денят ще стане по-дълъг. Слънцето ще свети по-силно. Цветята ще са по омайни. Ще забравиш болките и тъгата си – продължила старицата.
- Но запомни момиче. Ще мине време и ти ще трябва да споделиш този дар. Ако започнеш да закъсняваш тялото ти ще започне да натежава. Натежава и втърдява. И един ден ако не си успяла да го направиш навреме ще се превърнеш в камък.
Времето си минаваше. Тя все така танцуваше и пееше. Развяваше прекрасните си коси. Даже лекуваше с тях малките лястовички паднали от гнездото. Яздеше кафявото си пони като никое друго момиче. Смеха и стана толкова заразяващ, че даже пчелите, които никога не спираха да жужат и събират мед кацаха и слушаха в захлас.
Но сънят не излизаше от главата и. И затова помагаше леката тежест, която изпитваше до сърцето си. Там където старицата беше положила ръка. Там където постави дара на Древната жена.
Тогава тя реши да потърси някой,с който да сподели този дар. Беше огледала всички в селото и нямаше никой достоен. Превърза красивите си коси с кърпа, сложи си малко храна, сбогува се с майка си и баща си и тръгна да потърси из света, някой с когото да го сподели.
Ходи дълго. Из сняг и пек. Понякога и се налагаше да нощува навън. Тогава лягаше на някой мъх в гората, сваляше кърпата от главата си и дълго решеше хубавата си коса. После дълго слушаше воя на вълците преди да заспи. Премина през много села. Преброди много градове. Скъса много обувки. Понякога и се струваше, че е намерила достоен. Тогава спираше и оставаше. Понякога оставаше седмица. Друг път месец. А веднъж остана даже година и половина.
Но винаги тръгваше отново. Да търси. Достойният за този дар.
С времето походката и се забавяше. Сякаш краката и натежаваха. Толкова трудно ги местеше. Трудно ставаше и вече не можеше да си връзва обуквите. Беше спряла и да се усмихва лъчезарно. Хората все по-малко я забелязваха и тя намираше все по-малко храна. Дрехите и се бяха захабили. А онази хубава кърпа за глава се беше скъсала и един непокорен кичур от красивата и коса се показваше от нея. Движеше се все по-бавно и често и се налагаше да нощува гладна навън.
Този ден тя беше стигнала до един малък град. В който имаше пазар точно зад градските порти. Беше гладна. Едвам местеше натежалите си крака. Толкова беше изнемощяла, че често залиташе. Ходеше бавно между сергиите. Умаляваше все повече и повече. Подариха и една ябълка, но тя не успя да я нахрани. Продължаваше да се тътрузи докато не се спъна в едно въже и политна да падне.
Тогава в главата и се върна старицата от съня. И си спомни какво и беше казала.
- Закъснях... – помислила си тя. –Сега вече съм се вкаменила. Ще падна и ще се разбия на хиляди камъчета. Ще загубя завинаги дара на Древната жена...
Със сетни сили протегна ръка да се подпре.
До нея се оказа едно детенце с усмихнати очи и къдрава руса коса, което държеше баща си за ръка. Отскубна се и се втурна да и помогне. Когато детето я хвана за протегната ръка се случи чудо.
Проблясна ярка светлина. Много по ярка от слънцето. Аромата на цъфнали цветя напълни въздуха. Пазара сякаш затанцува въртейки се, точко както тя и нейните приятелки правеха всяка сутрин като деца. Тежестта и отлиташе. Хвана и другата ръка на детето, което я гледаше с искрящи любопитни очи и се завъртяха вихрено в танц. В синхрон с пазара. В синхрон с града. В синхрон с целия свят.
Когато капнаха от умора седнаха заедно на земята смеейки се с пълен глас. И тогава полетяха всички птички със счупени крила.
Излекувани само с нейната усмивка.
Тогава тя разбра. Че го е намерила. В тези детски очи. В това детско лице. В тази детска усмивка. В тази къдрава руса коса.
Станаха държейки се за ръце. Детето подаде ръка на баща си и тръгнаха. С усмивка на лицата.
Всички се обръщаха след тях. Нещо беше странно. Толкова леко и ефирно ходеха. Сякаш не докосваха земята...
Посвещавам я на всички нас.
Древната Жена
Имаше едно момиче. Със светнали сини очи. С дълга коса, която често се развяваше усмихнато около нея. Особено когато тичаше. Смеха и огласяше поляната, гората и стигаше до селото, в което живееше.
Имаше едно момиче. Като всички останали. Което танцуваше на изгрев. С танца си тя поздравяваше всички твари на земята. Поздравяваше слънцето, което идваше. Поздравяваше луната, която се прозяваше уморено и отиваше да спи. Поздравяваше игривите облачета и сърдития вятър. Поздравяваше дърветата, тревичките и всички цветя.
Имаше едно момиче. Като всички останали. Което чакаше с нетърпение да поязди своето кафяво пони. Нямаше нищо по-хубаво от това да язди заедно със своите приятелки. От развятите от сърдития вятър коси. Който тайно се усмихваше тогава. От звънкият им смях, по който се обръщаха дърветата и всички горски животни.
Имаше едно момиче. Като всички останали. Което имаше най-добра приятелка. С която правеха всичко заедно.И толкова си липсваха, че ставаха сутрин още преди първи лъчи. За да посрещнат заедно с танци новия ден.
Но случи се нещастие. Един ден както си яздеха с развяти коси и смеха им огласяше гората, понито на нейната приятелка прескочи една сива змия на тъмни петна, изплаши се много и побягна през глава. Тогава приятелката и падна и се удари лошо в един голям кръгъл камък.
Минаваше време и тя не се оправяше. Въпреки билките, които и носеше всеки ден, въпреки компресите. Въпреки танците ,в които влагаше най-голямата си любов и желание.
Тогава родителите на нейната приятелка решиха да я пратят при един чичо, който живееше в града далеч от тук. Там имало доктор, който можел да и помогне.
Имаше едно момиче. Почти като всички останали. Което посрещаше деня с танци. Което яздеше пони със развяти коси. Което се смееше звънко и огласяше всичко. Но когато се прибираше вкъщи усмивката и угасваше. Сякаш устните и се пречупваха. Като крилете на малка лястовичка, която никога не успява да полети.
Защото утре сутрин нямаше да я види... Нейната най-добра приятелка.
Тогава това момиче сънува странен сън. Една възрастна жена, дойде до нея в леглото. Хвана ръката и. Сложи другата отгоре. И започна нежно да и говори.
- Избрахме теб да поверим дара на Древната жена – казала старицата. – Това е рядка чест. Ето сега ще го положа до сърцето ти – старицата протегнала ръката си и я сложила на гърдите на момичето.
- Ще бъде винаги в теб, с теб. Ще ти помага и ще те води. Денят ще стане по-дълъг. Слънцето ще свети по-силно. Цветята ще са по омайни. Ще забравиш болките и тъгата си – продължила старицата.
- Но запомни момиче. Ще мине време и ти ще трябва да споделиш този дар. Ако започнеш да закъсняваш тялото ти ще започне да натежава. Натежава и втърдява. И един ден ако не си успяла да го направиш навреме ще се превърнеш в камък.
Времето си минаваше. Тя все така танцуваше и пееше. Развяваше прекрасните си коси. Даже лекуваше с тях малките лястовички паднали от гнездото. Яздеше кафявото си пони като никое друго момиче. Смеха и стана толкова заразяващ, че даже пчелите, които никога не спираха да жужат и събират мед кацаха и слушаха в захлас.
Но сънят не излизаше от главата и. И затова помагаше леката тежест, която изпитваше до сърцето си. Там където старицата беше положила ръка. Там където постави дара на Древната жена.
Тогава тя реши да потърси някой,с който да сподели този дар. Беше огледала всички в селото и нямаше никой достоен. Превърза красивите си коси с кърпа, сложи си малко храна, сбогува се с майка си и баща си и тръгна да потърси из света, някой с когото да го сподели.
Ходи дълго. Из сняг и пек. Понякога и се налагаше да нощува навън. Тогава лягаше на някой мъх в гората, сваляше кърпата от главата си и дълго решеше хубавата си коса. После дълго слушаше воя на вълците преди да заспи. Премина през много села. Преброди много градове. Скъса много обувки. Понякога и се струваше, че е намерила достоен. Тогава спираше и оставаше. Понякога оставаше седмица. Друг път месец. А веднъж остана даже година и половина.
Но винаги тръгваше отново. Да търси. Достойният за този дар.
С времето походката и се забавяше. Сякаш краката и натежаваха. Толкова трудно ги местеше. Трудно ставаше и вече не можеше да си връзва обуквите. Беше спряла и да се усмихва лъчезарно. Хората все по-малко я забелязваха и тя намираше все по-малко храна. Дрехите и се бяха захабили. А онази хубава кърпа за глава се беше скъсала и един непокорен кичур от красивата и коса се показваше от нея. Движеше се все по-бавно и често и се налагаше да нощува гладна навън.
Този ден тя беше стигнала до един малък град. В който имаше пазар точно зад градските порти. Беше гладна. Едвам местеше натежалите си крака. Толкова беше изнемощяла, че често залиташе. Ходеше бавно между сергиите. Умаляваше все повече и повече. Подариха и една ябълка, но тя не успя да я нахрани. Продължаваше да се тътрузи докато не се спъна в едно въже и политна да падне.
Тогава в главата и се върна старицата от съня. И си спомни какво и беше казала.
- Закъснях... – помислила си тя. –Сега вече съм се вкаменила. Ще падна и ще се разбия на хиляди камъчета. Ще загубя завинаги дара на Древната жена...
Със сетни сили протегна ръка да се подпре.
До нея се оказа едно детенце с усмихнати очи и къдрава руса коса, което държеше баща си за ръка. Отскубна се и се втурна да и помогне. Когато детето я хвана за протегната ръка се случи чудо.
Проблясна ярка светлина. Много по ярка от слънцето. Аромата на цъфнали цветя напълни въздуха. Пазара сякаш затанцува въртейки се, точко както тя и нейните приятелки правеха всяка сутрин като деца. Тежестта и отлиташе. Хвана и другата ръка на детето, което я гледаше с искрящи любопитни очи и се завъртяха вихрено в танц. В синхрон с пазара. В синхрон с града. В синхрон с целия свят.
Когато капнаха от умора седнаха заедно на земята смеейки се с пълен глас. И тогава полетяха всички птички със счупени крила.
Излекувани само с нейната усмивка.
Тогава тя разбра. Че го е намерила. В тези детски очи. В това детско лице. В тази детска усмивка. В тази къдрава руса коса.
Станаха държейки се за ръце. Детето подаде ръка на баща си и тръгнаха. С усмивка на лицата.
Всички се обръщаха след тях. Нещо беше странно. Толкова леко и ефирно ходеха. Сякаш не докосваха земята...
