Никога не е късно човек да се изложи

 

Оф, Бронте, добре че си добре! 
С тези бързосъхнещи лепила голяма беля можеш да направиш. Преди няколко месеца успях да си залепя заедно три пръста, ама целите, пък и в странна поза беше ръката ми. Киснене във вода, в спирт, в тоалетно мляко  . Накрая си разрязах слепената кожа по протежение на пръстите сама с нож. Егати тъпото и смотано китайско лепило - няма отлепване. А за око - 

Ахахахахаха, това с дядото и бабата е жестоко
Сетих се за разказа на една съфорумка, да ме прощава, не помня коя беше, но историята кърти мивки, така 4е я пльосвам тук.
Племенникът й се напреварва във фукня с колегите си по градина Главните герои са на 4-5 годинки Едно казва - пък тати си има...плазма/примерно/. Второто - пък мама си има...мерцедес.
Нашето мислило, мислило, пък рекло - Пък мойта леля си има мустаци!
 

А случва ли ви се да сте толкова отнесени, че да не знаете къде и за какво сте на улицата, примерно?
Преди време имам среща с една приятелка. Стигам като по чудо на мястото на срещата първа, а нея я няма.   Звъня, вдига ми и ми се пунди, че закъснявам. "Къде си, тука съм, не не си, аз съм тука. " Напрежението се покачва, е как пък може да е толкова проста, че да не улучи кьошето, дето имаме среща.   В този момент едно момче я тупа по рамото - "Може би търсите ей онова момиче, на два метра от вас (аз, с телефона в ръка, видимо изнервена и оглеждаща се)". Двете патки сме били с гръб една към друга, и сме се въртели по този начин известно време, за забавление на момчето, което все пак накрая се е смилило над нас горканите.  
Втори случай - среща с друга приятелка, на ъгъла пред работата й да се видим за пет минути. Бодро крача по центъра към нея, наближавам въпросната пряка и изведнъж се сепвам - та тя е на предишната улица.   Врътвам се и се връщам, стигам до предишната пряка - непознато ми е някак си, къде пък изчезна сега сградата, където тя работи. Светвам се, че все пак тя работи на първата пряка, до която почти бях стигнала (върнах се пет метра преди нея). Отново се връщам и гледам приятелката ми как седи и ми се хили от ъгъла как се лутам. Мани това, ами и охраната на близкия банков клон ми се радваше.  
Това да се опитвам да влизам в чужди коли ми е редовен номер. Пък и се сърдя на мъжа ми като ми се смее.  

Аз помня една своя изцепка в спешното, когато ме ухапа куче. Отивам там, почистват, превързват раната и накрая ми бият ваксина против тетанус. Аз обаче знам, че трябва и за бяс да ми бият и съответно задавам въпроса. Отговаря ми се "Утрепахте ли кучето?"  Казвам "Не, от какъв зор?" "Ми значи ще чакате 10 дни и ако е умряло, ще дойдете да сложим ваксина против бяс". На което аз без да се усетя, изстрелвам "Е що да е умряло, бе, да не съм го ухапала аз?!"  Цялото спешно падна под масите ... 

Преди няколко години моя милост тръгва за работа, без чадър, макар че прогнозата е много категорична за мощна пролетна буря ("но аз да не съм от захар!"). Слизам на СУ, тръгвам към Шишман, но докато пресичам площад Народно събрание извендъж се чува гръм и за секунди се изспива нечовешки силен дъжд, до степен буквално да не виждаш нищо пред очите си. Аз паля от място с 200 към най-близкия подслон, който е навесът пред парадния вход на Радисън, а там  се е събрало доволно количество представители на хайлайфа и си чакат такситата... Набрала вече добро ускорение се врязвам в тълпата, подхлъзвам се и след няколко метра неконтролируемо пързаляне се вкопчвам по инстинкт за някакъв костюмиран чичо, който на свой ред почти губи равновесие и пред погледа на всички останали известно време правим елегантни пируети, като дори съборихме един от големите вуншни пепелници. В момента, в който успяхме да се закрепим, той ми тегли унищожителен поглед, съчетан с презрение по адрес на дънките ми и обувките-пантофки, и сумти като английски лорд. "Мамка ти и надут костюмар, какво пък толкова", мисля си аз с пролетарска гордост, но от възпитание не го казвам, а започвам да се извинявам, пускайки в ход очарователно-смутена усмивка, и срамежливо кърша ръце, отстъпвайки на заден ход (да не му обръщам гръб, нали) - фатална грешка... По средата на учтивите си извинения се подхлъзвам пак, този път назад, но вместо да падна по гъз на пода, се приземявам в скута на един човек в инвалидна количка... Следва още малко пързаляне (човекът, разбира се опитен, овладя количката доста бързо), а хайлайфът дружно заахка от възмущение... Всъщност самият човечец в количката беше много развеселен, явно отдавна не му се бе случвало малдо маце да му седи на коленете, но за всички останали не можеше да се каже същото... Финално успях с гордо вдигната глава да изхвърча обратно навън, защото проливният дъжд вече беше най-малкият ми проблем  

 Flip така не съм се смяла през живота си!
Сигурно си се чувствала ужасно в момента,но чувството ти за хумор и дарбата да пишеш са уникални!!! 

На работа съм ( в болница) и виждам стар приятел, който придружава две жени и един мъж...Питам го за какво ще ги приемаме ,казва ,че на приятелката му баща и  е за операция......
Настаняваме човечеца ,аз съответно  помагам с каквото мога ,говорим си , успокоявам ги и в един момент се цепя:
- Ееее много млада тъща ще имаш, ама и много четки и правиш-и се хиля като зелка, докото той ми отговаря:
-Това не е тъщата, а приятелката ми ....................................
 

Съседка раздава пликчета с храна за помена на мъжа й на мен и на комшията от 4 етаж. Той обаче вместо да каже "Лека му пръст" или "Бог да го прости" се изцепва:"Ааа, мерси, да ти е жив и здрав!"
Винаги след този случай много внимавам, когато изказвам съболезнования да не изръся и аз нещо подобно.

ladybg, благодаря ти, радвам се, че съм те развеселила Самата аз се смея, като си спомня, но първите дни след случката направо получавах тикове при мисълта на какъв идиот съм приличала...

Бях на почивка и срещам един познат с майка му. Жената е малко над 40-те с 2 пораснали деца, като дъщеря й скоро беше родила детенце. Виждам, че майка му бута количка с бебе и казвам : "Ааа вие с (и казвам името на момичето) ли сте? Това нейното бебенце ли е?" и двамата ме погледнаха с едни ококорени погледи и само казаха "НЕ". След малко научих, че тази жена също е била бременна и е родила бебе  От тогава не съм я виждала, но и най-вероятно бих потънала в земята от срам 

    представих си го..

преди много, много години, в епохата на черно белите снимки, ме снимаха с детето и едно магаре (селска екзотика). детето на магарето, аз до тях.
когато ми дадоха снимката след известно въртене и нацелване стигнахме до правилната посока на гледане и аз, оглеждайки внимателно единствения чифт крака, които се виждаха споделям: "е, не са ми толкова дебели краката, я виж."
след повторен оглед се оказа, че това са краката на Марко  моите са останали извън кадър.

което говори достатъчно за качеството на снимката и за акъла на наблюдаващата 

   Помагам на едно майче да си качи количката по стълбите, тя се притеснява да не ми тежи, а аз изтърсвам:От какво да тежи, тя количката е празна  , вместо лека! После палих свещичка, да е живо и здраво бебето!

Не се кахъри, Тайне. С моя мъж отиваме на детска консултация с първото бебе. Вземам я на ръце и мъжа ми казва: аз ще остана на улицата да пазя катафалката. Как не го убих на място още не знам.