САМО за фенове на Стивън Кинг! - 6 част

В романа от 1984 г. "Очите на дракона" злодеят е магьосник на име Флаг. Въпреки, че не е изрично заявено, че това е Рандал Флаг, има намеци за това когато близостта между този роман и "Тъмната кула" косвено асоциира "Очите на дракона" със "Сблъсък". Двата образа са допълнително свързани чрез събитие в "Сърца в Атлантида" и използването на псевдонима "Черният Човек".

Флаг има едва доловими появявания извън изброените по-горе книги. В "Сърца в Атлантида" от 1999 г. за кратко се появява в края на книгата. Макар, че е казано съвсем малко, което да ни показва, че това е той, смущаващото естество на неговото присъствие заедно с името Реймънд Фиглер/Файглър указва на читателя, че това е той. Също така си заслужава да се споменат връзките с предишни книги, в които Флаг е герой. Например, Каръл Гербер споменава, че е била обучавана от някой как да става "мъглива" (което ни напомня за способностите на Флаг в "Очите на дракона"). Също така тя казва, че тя и Флигер били единствените оцелели от палежа на малка къща в Лос Анджелис. Това е доста подобно на явлението от живота на Рандал Флаг, което той си спомня в "Сблъсък".

Заради тенденцията Флаг да използва различни идентичности и имена, много фенове се опитва да открият неуловимия магьосник в други творби на Кинг. Ако има герой магьосник или демон с умения да променя формата си, често предполагат, че това е Флаг, без значение, че доказателствата показват обратното. Ето някои от най-забележителните теории:
В телевизионния минисериал "Бурята на века" злодеят Андре Линож има редица характеристики, които го асоциират с Флаг: особено използването на червена боя или мастило при набиране на съобщения, споменаването му като Легион (анаграма на Линож/Linoge/) и крайното му намерение да се снабди с наследник, на когото да предаде знанията си. Също така се разкрива в "истинската си форма" като възрастен мъж в магьоснически одежди и използва заклинания. Много фенове предполагат, че тези характеристики може би са предпоставка за това, че Андре Линож и Рандал Флаг са едно и също лице.
Но в същото време има много разлики между тях двамата. Линож заявява, че въпреки, че е способен да живее много дълго, евентуално ще умре от старост. Въпреки, че Флаг е действително древен, никога не е срещал този проблем. Друго за отбелязване е, че във връхната точка на бурята, Линож взима момченцето Ралфи за наследник, който да заеме мястото му, след като той умре. Флаг има същия дневен ред, но не е споменат Ралфи или нещо, което да сочи, че той е Андре Линож..
Обмисля се също дали Флаг се появява в "Дългата разходка". В края на романа Рей Дейвис Гарати (последният оцелял състезател в разходката) вижда "тъмна фигура" в далечината и се опитва да я последва. Феновете мислят, че това е "Човекът в черно" от "Стрелецът", който е Флаг. Разбира се, възможно е това да е само съвпадение или пък (в контекста) победителят от състезанието да е достигнал пълното изтощение и да халюцинира.
В "Капан за сънища", полковник Курц получава заповеди от "Генерал Рандал". Въпреки същото име, не е казано, че героят е Флаг, нито има нещо конкретно, за да могат двамата да бъдат свързани. Понеже има препратки към други герои на Кинг от предишните романи за Дери ("То" и "Безсъние"), някои фенове предполагат, че Кинг използва това име, за да покаже присъствието на Флаг.
Някои вярват, че Лийланд Гонт от "Неизживени спомени" е друга версия на Флаг. Двамата използват един и същ израз: "Рим не е построен за един ден" (Флаг го използва в "Сблъсък"). За Гонт също се споменава, че е способен да се прави "мъглив". Все пак тези прилики не са достатъчни доказателства, че Гонт е Флаг. Всъщност най-вероятно са просто съвпадения.

... а Дж. Роулинг изобщо не присъства.

   Не знам дали четете фантастика, но аз понеже съм на "Безсъние" и ми прави впечатление, че буквално цели описания по отношение на аурите на хората, промяната им, при спор, гняв, насилие, разните там вихри, пипалцата, а също и изсмукването на енергия са абсолютно сходни със ситуации от "Патрулите" на Лукяненко (много го обичам.) То не че, някой от двамата е измислил концепцията с аурите, ама чак пък такова сходство... направо се учудвам, как не съм го забелязала преди. Наистина като го четох на компютър бързах да проследя действието, а сега чета бавно всяко описание, и сигурно затова.

Although I never campaigned for the job of America's Boogeyman, it was clear to me by 1982 that I had it whether I wanted it or not. Certain key questions began to come up in interview after interview. Reporters began to ask me where I got my ideas with a small, involuntary grimace that suggested what they were really interested in was just how much of a maggot-farm my mind really was. Or, "What was your childhood like?" Subtext being, Just what the fuck happened to you? What turned you to the dark side?

The answer to that, of course, is nothing. I lived in a world of the imagination, where I saw as much sun as shadow. I was honest enough with myself, however, to admit that it was the shadows that attracted me more. I started thinking that I'd like to write a really long book, an out-and-out horror novel, with a guy something like me at the center of it. I thought of it as my final exam on all those questions I was being asked, a kind of SAT of grue, where—if I was good—I could answer all the questions, once and for all. That idea was the conception of It, and the gestation period was pretty normal: about nine months.

The central conceit of the book came to me one day when I was walking across a wooden bridge over a dry stream. The hollow thud of my bootheels made me remember a story from my childhood: "The Three Billy Goats Gruff." There was a troll in the story, hiding under a bridge very much like the one I was crossing.

"Who is that trip-trapping on my bridge?" the troll would ask, a question that struck me—even as a child—as innocent on top, but very sinister beneath. As my bootheels clomped, I began thinking about the differences between our childhood fears—monsters, abandonment, monsters, mistreatment, monsters, bullies, monsters—and our more mundane adult fears, like whether or not our job's insurance program covers dental. It seemed to me that we forgot the vividness of those childhood fears as we grew to adults, which might make us uniquely vulnerable to them if they ever came back…not as the shadows of tree-limbs on the wall or an imagined movie-poster monster in the closet, but as real things.

I began to see a structure where I could alternate children battling real monsters with the adults they became twenty-five years later. The monster would be a kind of psychic projector, which would allow me to use all the monsters that frightened me at the Saturday matinees of my youth: the mummy, the Crawling Eye, the werewolf, even that uniquely wonderful Japanese monster, Rodan. That idea delighted me. All the monsters! All the fucking monsters! And what would the central monster be? The one hiding behind all the masks and mirrors? It turned out to be a vast spider (think Tarantula!), but I didn't know that when I started, and it didn't matter to me. I understood it would really be the troll. The one hiding under all the bridges we cross on the chancy (but wonderful) journey from childhood to adulthood. The one that finally reaches up and pulls all of us under, which we call "dying."

My wife and I were living with our own kids in Bangor, Maine. I started to walk all over town, using some of that time to think about my book, but mostly asking questions: what happened here? And here? And here?

I knew Bangor had been a rough place back in the day—a logging-and-mill town at the turn of the century, full of bad bars that rolled with whores and backroom poker games—and I wanted to know what people remembered. The worst things they remembered. I didn't care if they were true things, because what interested me most (and still does) was that strange human desire to darken every legend until it becomes a tale to be told in the chimney-corner, in tones of hushed awe.

I learned about a fire at a servicemen's nightclub.

I learned about a Depression-era shootout with some bad boys called the Brady Gang. I ran my fingers into what I was assured were bullet-holes in the façade of Dakin's Hardware Store, and although I was sure they were merely old nail-holes, I accepted the make-believe version, because that's what I wanted.

I also learned about the miles of sewers beneath the city, some of them built as WPA projects in the 30s and long since abandoned. I was told it was possible, during the spring floods, to ride a canoe beneath the city from one side to the other. I have no idea if that was really possible, but I accepted it as possible because I wanted to write about myth, and about the power of the imagination to make myths real.

Slowly, feeling the job would surely be too big for me, I started to write longhand in a series of blue books. I began with the death of a gay man, because a gay man had recently been killed in Bangor, harried to his death by teenagers who were offended by his sexual orientation. Then I realized that a little boy named George Denbrough was the real starting-point, and doubled back. Little by little I began to pick up speed, and when longhand became too slow, I went to the typewriter. The pages began to pile up.

I worked on the book in a dream. I remember very little about the writing of it, except for the idea that I'd gotten hold of something that felt very big to me, and something that talked about more than monsters....