Обичате ли стихове? - 8

  • 106 190
  • 746
  •   1
Отговори
# 630
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
Дамян Дамянов


Позвъни, обади се, Любов!

Ти, която да си, намери ме!

Аз те чаках с години, готов

да запиша и номер, и име!

Ти мълча. Със години и с дни.

Ти не звънна, дори и погрешка.

Иззвъняха се сума жени -

ни една между тях ти не беше.

И напразно с писалка и лист

все те чаках... Ни глас, нито ласка.

Що цигари изпепелих

и на листа що глупост надрасках.

Пак съм сам... Обади се, Любов!

Вън вали. И април е тъй хладен.

Телефона поглеждам (в дълбок

сън заспал). А край него - кълбо

жици, жици... Контактът - изваден...

 

# 631
  • Мнения: 109
Да погледнем в очите на ближния,
В душата му да влезем като в храм.
Да потърсим съвет от излишния –
малко трябва, да бъдеш не сам.

Да надникнем в света на децата.
Той добър е, непорочен и чист:
стъпка само дели двата свята,
но да видим, ни трябват очи.

Да измием лицето на грешница
от калта, от човешката злоба.
Колко души напълно безгрешни са?
Само тези, във женска утроба.

Да изстрадаме чуждата болка:
съпричастни да бъдем, е цяр
и за нас, и най-вече за болния –
Да дадем обичта си във дар.

Да сме хора е толкова лесно –
Трябва само ей тук да боли
Като рана от хорската болест.
Колко просто е всъщност, нали?

Румен Ченков

# 632
  • Мнения: 109
Такава съм

Понякога съм весела и стилна,
друг път съм тъжна и небрежна.
Когато трябва - мога да съм силна,
когато искам - мога да съм нежна.

Понякога покрай реката тичам,
но за приятел в блато ще нагазя.
Когато искам - мога да обичам,
когато трябва - мога и да мразя.

Понякога спокойствие разливам,
друг път във буря се превръщам.
Когато искам - бързо си отивам,
когато трябва - винаги се връщам.

Понякога съм страшно хаотична,
друг път съм подредена къща.
Когато искам - много съм различна,
когато трябва - съм една и съща.

# 633
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
Такава съм

Понякога съм весела и стилна,
друг път съм тъжна и небрежна.
Когато трябва - мога да съм силна,
когато искам - мога да съм нежна.

Понякога покрай реката тичам,
но за приятел в блато ще нагазя.
Когато искам - мога да обичам,
когато трябва - мога и да мразя.

Понякога спокойствие разливам,
друг път във буря се превръщам.
Когато искам - бързо си отивам,
когато трябва - винаги се връщам.

Понякога съм страшно хаотична,
друг път съм подредена къща.
Когато искам - много съм различна,
когато трябва - съм една и съща.


Как добре ме описва това стихотворение... smile3521 Това съм аз самата... Wink

А кой всъщност е автора?!? Thinking

# 634
  • Мнения: 405
Такава съм

Понякога съм весела и стилна,
друг път съм тъжна и небрежна.
Когато трябва - мога да съм силна,
когато искам - мога да съм нежна.

Понякога покрай реката тичам,
но за приятел в блато ще нагазя.
Когато искам - мога да обичам,
когато трябва - мога и да мразя.

Понякога спокойствие разливам,
друг път във буря се превръщам.
Когато искам - бързо си отивам,
когато трябва - винаги се връщам.

Понякога съм страшно хаотична,
друг път съм подредена къща.
Когато искам - много съм различна,
когато трябва - съм една и съща.


Как добре ме описва това стихотворение... smile3521 Това съм аз самата... Wink

А кой всъщност е автора?!? Thinking
i men i men... Simple Smile

# 635
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
На теб, любов

           /на моят съпруг/




Обичам пръстите ти нежно галещи.
Сърцето ти отдадено на мен.
И да те гушкам под лъчите палещи
на слънчицето топло всеки ден.

Обичам нежното докосване непипнато
от тъмните ръце на зъл човек.
И миговете малки край колибката...
И простото загръщане с елек.

Обичам нощите така вълшебни.
Обсипаното със звезди небе.
И дребните неща така потребни...
И всичко що към тебе ме влече.

Обичам и косите посребрени.
Там пръстите минават със любов.
Ръцете ти. От работа калени.
Корави но и нежни. Ти си зов.

Обичам те! За мене остани си
човекът с най-красивите очи.
Обичам те!Доброто запази си.
И силата...Такъв си само ти.


Лично творчество/М.Г/ bowuu

# 636
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
Писмо от Ада



Аз пак ти пиша, мила мамо,

отчаяно, безпомощно писмо,

защото напоследък срещам само

мизерия, тревожни дни и зло...

От никъде не виждам лъч надежда,

животът ми не става по-добър.

По-ниско от тревата се навеждам

пред острия правителствен сатър.

Днес цялата си мижава заплата

аз дадох за излъчената топлина

от двата радиатора, с която

се гряхме този месец у дома...

Не ми останаха пари за телефона...

И тока аз не мога да платя...

Ако го спрат, оставам без котлона,

на който вечно боб-чорба варя!

Децата нямат пак обувки.

Краката им със дни растат...

Не могат само със милувки,

те през живота да вървят!

Срамувам се да ги погледна

в огромните и питащи очи.

Как да им кажа, че сме бедни,

защото не живеем от лъжи?

И как да им тълкувам факта,

че честният и доблестен човек

не може да се включи в такта

на корумпирания и безбожен век?!

Защо днес като идоли се тачат

бездушни,неграмотни същества?

Защо във бедност и забрава плачат

мъжете и жените на честта?

Кажи ми, мамо, научи ме -

в какво да вярват моите деца?!

Дали в чудовища със име,

или в мизерията и глада?!

Кажи ми, майко, как да ги възпитам?

Във честност или във порок...?

В доспехите на Дон Кихот ли да се скитат,

или във образа на мафиот жесток?

Ти ме направи пряма и открита,

дари ме с много вяра и мечти...

Но днес отчаяно се питам -

дали не сбърка в нещо ти?!


 
 
Румяна Симова

# 637
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001

ОГЛЕДАЛО


Във остаряло, прашно огледало
поглеждаш плахо своя образ крив.
И се запитваш как е оцеляло,
защо показва то света тъй сив.
Къде са цветовете в него?
Учудено повдигаш рамене,
забърсваш с длан прахта, смутено
със поглед търсиш цветове.
Но няма цветове, а сенки,
останали от минало следи...
убили времето, горейки
във свойте собствени съдби.
И виждаш в кривия си образ
тъга и болка по света,
красив за теб - и сив и грозен
за огледални сенки на нощта.
А в свитата ти длан събрани
прашинките от минали сълзи,
разказват ти истории потайни,
поглеждайки през твоите очи.
Истории... тъй странни и различни
и всяка е за теб една съдба.
В съдник превръщаш се - обличаш
със тайни твоята душа.
И знаеш ти, че след години
във някой таен като този миг
във остаряло, прашно огледало
ще види някой твоя образ крив.
Светът е цветен зад стъклата -
и носи радост,болка и сълзи.
Дали щастлива или не ще е съдбата-
оставя сенки, образи, следи...
Във остаряло, прашно огледало
поглеждаш плахо своя образ крив.
И казваш си, че просто то е старо,
а ти си млад сега, и жив.

Пепа Николова  


# 638
  • Варна
  • Мнения: 1 888
Въпроси

Има ли в съня ти пак мечти,
още ли пристигам в него боса?
Спомени, в които сме сами,
още ли те будят със въпроси?

Още ли играеш на хазарт
с дявола, решиш ли да ме имаш?
Търсиш ли различната жена
за да има огън в тази зима?

Още ли сънуваш две очи
от които утрото се ражда,
и когато вън дъждът вали
още ли те пали луда жажда?

Нарисувай някъде дъга,
тъжен ли си, аз ще те намеря…
Със звездите дълго ще валя,
с вятъра посоките ще меря…

Този сив живот ще се смили
и ще стори път през тъмнината,
за да мога с жарките лъчи
първа да премина през дъгата.

Още ли сънуваш любовта?
Тя е скрита в нежните ми длани.
Тази нощ аз пак ще долетя
и в зората твоя ще остана…

Не знам кой е автора  Blush

# 639
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
mari6a, не съм много сигурна, но мисля, че авторката на стихотворението е Йорданка Господинова... Hug Heart Eyes






XВЪРЛЕН КАМЪК

He xвъpлям кaмъни, a ги cъбиpaм.
Bce някогa зa нeшо щe потpябвaт.
Животът нe e болкa зa умиpaнe.
Когaто дaвaм, нe кpeщя: "Oгpaбвaт мe!"

Когaто взимaм - нe го пpaвя cкpишом
и вcички виждaт точно колко имaм.
Под вcякa cвоя думa ce подпиcвaм
и нeпpeмeнно c цялото cи имe.

Знaм колко cъм удобнa зa мишeнa –
глaвa нe cклaням - виpя я виcоко.
И колeнeтe ми ca paзpaнeни
нe от пълзeнe, a от cтpъмни cкоковe.

Oт полeти. Oт бягaнe c пpeпятcтвия.
Oт щуpмовe "нa нож!", нe нa пpибeжки.
Що кaмъни по мeнe ca зaпpaтeни
от вceвъзможни и бeзгpeшни гpeшници!

Събиpaм ги. Съc тяx щe вдигнa бойницa
и щом към звeзднa бeзднa ce зaпътя,
тя cъc нeбeceн гpъм зa упокоя ми
вpъз вceки, xвъpлил кaмък, щe ce cpути.


Маргарита Петкова

Последна редакция: сб, 04 фев 2012, 10:39 от Марѝ

# 640
  • Мнения: 1 384
Марѝ това Писмо от АДА  ooooh! колко истина има в него !

# 641
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
Марѝ това Писмо от АДА  ooooh! колко истина има в него !

Да, много истина има.Но това е изцяло заслуга на авторката  Румяна Симова Peace

# 642
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
Последна нощ


В онази малка къщичка накрая.
На селски път, там близо до разклон.
Отдавна беше - трябва да призная...
Тогава  стана. Мрак и мраз за фон.

През малкото прозорче потрошено.
Там виждаше се старото легло.
На него тялото лежеше уморено.
От болките отдавна изтерзано то.

Надниквайки, поглеждайки отблизо.
То тялото личеше на жена.
През цепките студ влизаше нанизан.
По-страшна правеше реалноста.

Самотно тяло във самотна стая.
Прокъсани завивки и метла.
Отдавна печка не гореше. Тая
наречена тъй екстра тук умря.

Студът покриваше и всеки ъгъл.
Отгоре паяжините лежаха  две.
"Ще дойда, мамо!" Пак я бе послъгал
синът отгледан. Вече не дете.

Но майката не беше му сърдита.
Той има работа, жена, дете.
Не бива да се сърди и да пита
защо го няма. Как е и къде?

Настъпи сутрин. Малкото прозорче,
замръзнало от студ и лед в ноща.
Все светеше.А седнала на столче
усмихваше се злобничко смъртта.

Лично творчество/М.Г./ bowuu

# 643
  • на североизток от Рая
  • Мнения: 6 251
      Ние можем да имаме много жени

 

 
Ние можем да имаме много жени,
Но една ще бъде от начало до края ни.
Тази, която не ще ни вини.
Не ще ни вини, когато от чужда любов сме замаяни.

Ние можем да имаме много жени,
Но една ще бди над живота ни
Тази, която ще каже Стани.
Ще каже Стани щом клекнем, когато се целят в
челата ни.

Ние можем да имаме много жени,
Но една ще ни обича истински
Тази, която ще ни измени.
Ще ни измени, когато превърнем в пари мечтите си.


   



 Страхотен е Мишо Белчев.

 Стяга ме нещо за гърлото като го слушам. А днес го слушах доста.
 Насладете му се и вие!

# 644
  • tardis
  • Мнения: 329
Ехо

Аз оставям следички от малки вълни
по соления гръб на живота
а във мен есента невралгично боли
и се впива със старчески нокът.

Не е лятно небето; и гневно бучи,
а морето е все по-свадливо,
и потъва в така отеснялата шир
моят фар с разнебитени изгреви.

Избледняват полята с мечти на дете
и със цвят на покълнало щастие,
ако можех навярно бих спряла до теб
да прошепна - виж как съм пораснала.

Но не мога; и хладният ръб ме зове
на тревистото плато, където
в мен крещи пеперуда с ранено крилце,
а скалите премазват я с ехо.

Общи условия

Активация на акаунт