Дълго обмислях дали да пусна темата. И ако да, къде би било най-подходящо...
В крайна сметка реших да я пусна, най-вече за да изразя радостта си от погрешната диагноза, както и да дам надежда на хора с непотвърдена такава.
Та, да почна отначало; вероятно ще бъде дълго, но ми се иска да разкажа историята в целия й "блясък"
Главният герой е баща ми. Преди 2 седмици ни сюрпризира, че от няколко месеца почти не ходи до тоалетна. Взехме направление за гастроентеролог, който след преглед ни насочи към иригография, т.е. снимка на дебелото черво. Правилите подобно изследване знаят процедурата - няколко дни диети, наливане с очистителни, а директно преди процедурата - бариева каша + клизма. Неприятна работа, но щом се налага...В първия момент рентгенологът казва, че всичко е наред. Минути по-късно заявява, че се вижда някаква сянка, която "най-вероятно е остатък от бариевата каша", но все пак би било добре да се консултираме с хирург. Речено-сторено. Хирургът, виждайки снимката, категорично отсича, че ситуацията никак не изглежда добре, но ще се консултира с колеги и насрочва фиброколоноскопия (оглеждане на дебелото черво със специална апаратура). Уговорката е да се обадим на следващия ден, за да уточним кога ще може да бъде приет баща ми за съответното изследване. На другия ден звъни сестра ми и хирургът й казва, че след консултация с "най-добрите рентгенолози", вече е почти сигурен в диагнозата - рак на дебелото черво. Сестра ми ми звъни и реве; аз я успокоявах, успокоявах, пък като затворихме, се наревах и аз. Дружно решаваме, че на този етап ще мълчим - няма да казваме нито на татко, нито на майка.
Оттук насетне се почна нашето ходене по мъките. Срещнахме се с хирурга, който отново ни убеди, че диагнозата е сигурна на 95% и че трябва да се действа бързо. Даже имаше план - татко влиза за изследване; ако диагнозата се потвърди - оперират на следващия ден. Занесохме рентгеновата снимка на още един рентгенолог, който, уви, изказа същото предположение за диагноза. Волю, неволю, приехме и ние, че това е ситуацията и почнахме да търсим варианти. Решихме, че така и така операция ще има, поне да е безкръвна, а в нашия град такава на дебелото черво не се прави. Така стигнахме до Токуда, където правят безкръвни операции на дебелото черво. Записахме час при д-р Саджаклиев и отменихме насрочения час за изследване тук. Междувременно непрекъснато убеждавахме баща си, че операция ще се наложи, но няма нищо лошо. Че местим изследването в София, защото там се правят безкръвни операции и т.н, и т.н.
Дойде заветния ден и час. Бяхме подготвени за най-лошото. Носехме си и направление за хоспитализация, в случай, че успеем да уредим възможно най-бърза операция. Говорихме и с доктора предварително, с молба да не казва на татко лошата диагноза.
Докато със сестра ми чакахме навън и чупехме пръсти, докторът излезе и каза: "Вземайте си Деню и си го водете в Русе. Няма му нищо". Не реагирахме. Или не повярвахме. Не знам точно. Най-общо казано, гледахме го тъпо. Докторът повтори: "Разбрахте ли ме? Нищо му няма. Един прост запек. И стига е пил тези билки, че червото му е позеленяло. Да се напъва; да не го мързи"
В един момент ние се осъзнахме и започнахме да задаваме безумни въпроси от сорта на "Как така му няма нищо?"; "Ама наистина ли?". Татко беше все още под упойка, но и той, бидейки подготвен от нас, че операция ще има със сигурност, по-късно, научавайки новината, реагира не по-малко безумно от нас.
Всичко е добре, когато свършва добре, но неизменно идва въпросът - не беше ли възможно да ни се спести този ад, през който минахме, ако не се изказваха такива диагнози "сигурни на 95%"? И един друг въпрос изниква - дали същото изследване, направено в Русе, би показало същия резултат или щяха да го срежат набързичко - голяма работа, че ще му отрежат част от дебелото черво и ще се възстановява няколко месеца. Нали Касата плаща....
Използвам темата да изкажа специални благодарности на д-р Саджаклиев за неговия професионализъм
В крайна сметка реших да я пусна, най-вече за да изразя радостта си от погрешната диагноза, както и да дам надежда на хора с непотвърдена такава.
Та, да почна отначало; вероятно ще бъде дълго, но ми се иска да разкажа историята в целия й "блясък"
Главният герой е баща ми. Преди 2 седмици ни сюрпризира, че от няколко месеца почти не ходи до тоалетна. Взехме направление за гастроентеролог, който след преглед ни насочи към иригография, т.е. снимка на дебелото черво. Правилите подобно изследване знаят процедурата - няколко дни диети, наливане с очистителни, а директно преди процедурата - бариева каша + клизма. Неприятна работа, но щом се налага...В първия момент рентгенологът казва, че всичко е наред. Минути по-късно заявява, че се вижда някаква сянка, която "най-вероятно е остатък от бариевата каша", но все пак би било добре да се консултираме с хирург. Речено-сторено. Хирургът, виждайки снимката, категорично отсича, че ситуацията никак не изглежда добре, но ще се консултира с колеги и насрочва фиброколоноскопия (оглеждане на дебелото черво със специална апаратура). Уговорката е да се обадим на следващия ден, за да уточним кога ще може да бъде приет баща ми за съответното изследване. На другия ден звъни сестра ми и хирургът й казва, че след консултация с "най-добрите рентгенолози", вече е почти сигурен в диагнозата - рак на дебелото черво. Сестра ми ми звъни и реве; аз я успокоявах, успокоявах, пък като затворихме, се наревах и аз. Дружно решаваме, че на този етап ще мълчим - няма да казваме нито на татко, нито на майка.
Оттук насетне се почна нашето ходене по мъките. Срещнахме се с хирурга, който отново ни убеди, че диагнозата е сигурна на 95% и че трябва да се действа бързо. Даже имаше план - татко влиза за изследване; ако диагнозата се потвърди - оперират на следващия ден. Занесохме рентгеновата снимка на още един рентгенолог, който, уви, изказа същото предположение за диагноза. Волю, неволю, приехме и ние, че това е ситуацията и почнахме да търсим варианти. Решихме, че така и така операция ще има, поне да е безкръвна, а в нашия град такава на дебелото черво не се прави. Така стигнахме до Токуда, където правят безкръвни операции на дебелото черво. Записахме час при д-р Саджаклиев и отменихме насрочения час за изследване тук. Междувременно непрекъснато убеждавахме баща си, че операция ще се наложи, но няма нищо лошо. Че местим изследването в София, защото там се правят безкръвни операции и т.н, и т.н.
Дойде заветния ден и час. Бяхме подготвени за най-лошото. Носехме си и направление за хоспитализация, в случай, че успеем да уредим възможно най-бърза операция. Говорихме и с доктора предварително, с молба да не казва на татко лошата диагноза.
Докато със сестра ми чакахме навън и чупехме пръсти, докторът излезе и каза: "Вземайте си Деню и си го водете в Русе. Няма му нищо". Не реагирахме. Или не повярвахме. Не знам точно. Най-общо казано, гледахме го тъпо. Докторът повтори: "Разбрахте ли ме? Нищо му няма. Един прост запек. И стига е пил тези билки, че червото му е позеленяло. Да се напъва; да не го мързи"
В един момент ние се осъзнахме и започнахме да задаваме безумни въпроси от сорта на "Как така му няма нищо?"; "Ама наистина ли?". Татко беше все още под упойка, но и той, бидейки подготвен от нас, че операция ще има със сигурност, по-късно, научавайки новината, реагира не по-малко безумно от нас.Всичко е добре, когато свършва добре, но неизменно идва въпросът - не беше ли възможно да ни се спести този ад, през който минахме, ако не се изказваха такива диагнози "сигурни на 95%"? И един друг въпрос изниква - дали същото изследване, направено в Русе, би показало същия резултат или щяха да го срежат набързичко - голяма работа, че ще му отрежат част от дебелото черво и ще се възстановява няколко месеца. Нали Касата плаща....
Използвам темата да изкажа специални благодарности на д-р Саджаклиев за неговия професионализъм
)само лош спомен.Мен в Русе и на зъболекар ме е страх да ходя вече. 
Явно аз попадам на некадърни лекари,или в нашият град са останали само такива... 
Професионалисти ,като че ли в Русе вече не останаха.Преди 3 години на моя приятелка и поставиха диагноза кожен рак,от тукашен лекар,жената се съсипа за една седмица.Бяха готови да направят 10 лъчетерапии за нищо(може би заради клиничната пътека само 
)В София-след биопсия,и няколко часа изчакване на резултата-се оказа всичко ,че е наред.
Ако не ти е неудобно пиши ми на ЛС,кои са лекарите? 
Този вид АБ тъкмо беше отречен като повече вредящ, отколкото помагащ. Но аз, бидейки млада и наивна, и твърдо вярваща в медицината и лекарите, се доверих. Трябваше да го пия 10 дена. Издържах 7, през които бях почти непрекъснато на легло и повръщах. Последва контролен прегелд, на който докторът заключи: "Съжалявам; няма да мине без операция". 
Да, положението ми не беше особено розово, но основният ми проблем беше мастопатията и всичко се оправи с приема на едни капки. По-късно направихме и операция, но по мое собствено желание. За съжаление на мястото на отстранения фиброаденом, се появи нов; така че на този етап останалите 3 броя, които имам, ще продължавам да си ги отглеждам 
За разлика от нея, аз се усъмних и си направих ново изследване в друга лаборатория - отрицателен резултат. Добре, че сме разумни хора с моя приятел и не се хванахме за гушите кой кого е заразил. 
Знам какво е да ти поставят грешна диагноза, макар, че моето не беше токлова сериозно.След 15 минути разговор с психиатър ми бе поставена диагнозата биполярно разтойство и изписани 2 лекарства.След 2 часа разговор с друг психиатър, и след това с още един, те напълно отрекоха диагнозата на своят колега, а по късно разбрах за въпросната ОВЦА (без извинение ) , че тя имала навика да поставя тази диагноза на доста от нейните пациенти