Как да се каже истината?

Кое момче?  Син ли ти е, внук ли ти е или си ти 

Ако ти е син, значи не е момчето, а е детето ти...много студено така ми звучи.
Затова, аз виаги съм смятала, че трябва отрано да се говори на тази тема, а е да се пази като мръсна тайна, ама егоизмът си е егоизъм, страхът също, а за хорската простотия да не говорим...

тази тема е много хубава и важна незнам аз нямам този проблем за да мога да давам каквито било съвети но според мен е доста по добре да се каже защото винаги има доброжелатели които да ти развят хубавия живот апък е доста по добре докъто е малко и неразбира детето да му се каже дори със по просто обяснение става тогава на тях всичко им е като на игра а след това когато си живял цял живот с мисълта че това са твоите родители с който си се гордял цял живот не са твои истински просто може да рухне целият ти живот незнам всеки го разбира по-различен начин това е моето мнение

Казва се не заради "доброжелателите", а заради самото дете, защото то е отделна личност и има право да знае всичко за себе си.

Форест , детето е отделна личност и ако ние наистина уважаваме децата си (не казвам обичаме, защото е различно) именно като личности, не трябва да крием такива важни неща от тях. Независимо дали касае осиновяването или "защо нямам татко" или "защо нямам братче" или каквото и да е друго важно за детето обстоятелство.  Доброжелателите са ми най-малкия проблем, защото аз съм подготвила детето си, посетили сме домчето, знае името на другата майка (само дето не сме се срещали с нея, дето си вика) и нямам никакви притеснения по темата.
Хиляди пъти съм го казвала, аз не съм чак такъв егоист, за да смятам, че живота на моето дете започва с мен. ми, не започва! Уважавам нейната история, която винаги ще бъде част от нея и не смятам да имам никакви тайни от дъщеря си. Тя ми най-доброто другарче и най-близкия човек. Ако да е само на 5.

Защо да се заключва темата?...


Сури, интересно мнение...  Трудно е малко за разшифроване, тъй като липсват запетайките, но затова пък е илюстрирано с много емотиконкти...  

ето един начин ...
 


а някой да вземе да си пие хапчетата и да престане с мултиакаунтинга и говоренето сам със себе си, че вече е само досадно, както се вижда, никой повече не се връзва ...

Всъщност, като се абстрахирам от мненията на някои госпожи мисля, че като цяло това е една много важна тема и дори според мене би трябвало да е "закована", за да не я търсят много хората... Тя принадлежи към основните въпроси, заради които голяма част от съфорумци четат тук -  как да се каже истината; какви материали има за осиновяването (книги, филми); текущи проблеми с децата; как работят институциите с кандидатите и какво представлява законодателството ни; какви чувства изпитват децата ни; какви емоции владеят кандидати и вече осиновители и т.н...  Това са важните теми, заради които поне аз влизам тук и ми е важно, дискусиите по тях да не са "преливане от пусто в празно"... И разбира се, заради контакта с вас...  

Темата беше сериозна и на нас много ни помогна. Успях да дам много адекватни съвети, благодарение на всички, които ми писаха.
Много съжалявам, че тук се е превърнало в някаква арена за избиване на комплекси. Има и друг начин, не мисля, че мястото е тук.
До сега не съм молела модератор за заключване на темата, защото смятах, че може да е полезна някому, но вече е абсурд добрия тон и полезната информация да се върнат отново.
Мили момичета, много благодаря за помощта, но отивам да информирам висшестоящите   

Остарявам и ми се струва, че има пропорционално нарастване на активното, несрамежливо и неграмотното участие във форума, в пряка зависимост на едното с другото, най-често.

Все си казвам, това което сподели и Чандра мисля, защо съм тук защо пиша и чета тук - подкрепям изцяло!...
Все си казвам, че  трябва по-търпеливо към подобни изцепки - неграмотно е , повърхностно е, но все пак е изблик може би на някакви добри чувства, не само на самолюбуване, примерно,.... (да не определям, че в разните случаи ми изглеждат разни подбудите)... Може и да е ненадеен изблик на някаква добринка, все по-рядко срещана...

Но в крайна сметка ще се съглася с Кудку, ще се съглася и със Сисли (наскоро и нейни протести си спомням), и с другите: "не протеста", премълчаването спрямо подобен инфантилизъм и повърхностност, се пренася към всичко, към децата, към това как ги възпитаваме, към това какъв става светът ни...

Затова към списващите - мислете, какво пишете, къде го пишете, как го пишете... В забързаното ежедневие, може да изстреляме някой пост с грешки, но трябва да се образоваме, как ще учим децата си после?... И хайде, малко по-смислено в теми, които изискват по-сериозно отношение.

Не мисля, че трябва да се затваря темата, нека остане и с глупостите, може би някой ще се спре преди да изстреля поредната.

За темата беше информиран модератор и ето ме тук!
Ще помоля пишещите тук да се придържат към темата и ако искат да бъдат полезни с нещо - да го направят по подходящ начин.
Изтрих излишните спамове и се надявам темата да не се налага да бъде затваряна.

kopche  Благодаря

В тази връзка съвсем набързо ще преведа част от текста, за който споменах в съседната тема, затова няма да правя отделен документ. Това е резюме на следната книга David M. Brodzinsky, Marshall D. Schechter & Robin Marantz: "Being Adopted. The Lifelong Search for Self" .

Линк към оригиналния текст на резюмето

"Тъй като способността на децата да мислят е все още недоразвита, според авторите по правило те не разбират и пълното значение на понятието "да си осиновен". Въпреки това много експерти по осиновяване съветват, да се говори на тази тема от ранна детска възраст и така да се създаде една добра основа за по-нататъшна дискусия и занимания…

Осиновителите би трябвало да знаят, че разговори за осиновяването на тази възраст, поставят само началото на един дълъг процес по преработване на проблема и че добре протекли разговори не означават, че детето ще има същото положително отношение и на по-късен етап (вж. част 4 и 5 част от резюмето на "Being Adopted. The Lifelong Search for Self").

Изследванията показват, че повечето от децата имат много бегла представа относно това, за какво говорят мама и татко, когато става въпрос за осиновяване.

"Баща ми е зъболекар, майка ми е учител и съм синовнен", казва едно момче на 5 години

"Всички хора са били осиновени, нали?" казва четири-годишно момиче. (Стр. 50)

Една млада жена, си спомня вечерта, когато започнало объркването и относно това, какво означава „осиновяване”.

"Обикалях наоколо, облечена в скаутските одежди на сестра ми  (трябва да съм била на три или четири). Правех се на голямо момиче като сестра ми Кимбърли (пет години по-голяма от мене), а тя ми беше ядосана, тъй като носих много ценната за нея униформа. Отказвах да сваля дрехите, макар, че беше време за къпане. Сцената завърши с няколко резки думи от страна на майка ми, която със или без скаутска роба ме завлече в банята. След караницата и къпането си спомням, как майка ми ме сушеше с кърпа. Тогава тя ми каза, че ме е ("капнала”)  ("dropped"). Цялото ми детство размишлявах над моята първа интерпретация на „осиновена” ("adopted")  като „капната” ("dropped") " (Стр. 50)

Моли от своя страна си е мислила, че да си осиновен означава, да си роден и обратно. Като е била на 5 години е имала любима игра, а именно, да изпълзява навън изпод престилката на мама и да извиква: „сега съм осиновена”… (Стр. 50)

Дори и много деца да не разбират с точност използваните думи, повечето от тях обичат приказката на тяхното осиновяване. Как може малките деца да не обичат историята, която се разказва отново и отново, докато ги носят на ръце и родителите им разказват историята за най-важния човек в техния живот, а именно историята на самото дете? Резултатът е, че много малки деца изпитват топли и приятни усещания относно тяхното осиновяване. Но колкото и често да се повтаря тази историята и колкото и с любов да се напомня, родителите разбират отново и отново, че значението често не е съвсем „схванато”.

[...]

Точно като при Хедър или Моли, авторите описват и редица други деца в тази възрастова група, които си мислят, че да си осиновен е същото като да си роден и че всички деца са се появили в техните семейства чрез осиновяване… Други деца от своя страна използват въображението си, за да запълнят "празното пространство" от все още неясните понятия. Някои детайли от осиновителната история могат да бъдат и източник на страхове и несигурност. Сузана, сега на 44, си спомня разказа на родителите си, как те отишли в католическо сиропиталище, вървели  покрай редовете с детските легълца и когато стигнали до креватчето на Сузана, тя се надигнала, засмяла се и протегнала ръчички към тях. . Днес тя си спомня, как като дете се е измъчвала от мисълта, какво би се случило, ако в този ден тя е била непоносима, била е напълнила гащите или просто не и е било до това, да се усмихва на непознати? Щяха ли тогава родителите да вземат усмихващото се бебе по-надолу по редицата с легла? (Стр. 53)

Тези обърквания и недоразумения могат да останат и до зряла възраст в съзнанието на осиновените."

Мерси, много интересно! Ние сега тъкмо сме в джаза. та мога да дам преки примери, допълващи тези в статията

Впечатли ме последния параграф ... Това май ще е обичайната последица, ако разказваме на детето как сме го избрали, щото е било най-хубавото ... Аз съм й казвала винаги, когато е ставало дума, че тва ми се е паднало, това ми бил късмета - леличките, на които им е работа да намират на децата семейства, карат подред децата и преценяват родителите добри ли са и кои точно са подходящи за тях. И си мислех, че е разбрала, до въпроса "Ми вие като бяхте в бебешката къща да ме вземете, що не взехте още едно детенце?!" (защото сега сме на вълна брат или сестра, много й се иска).

Това дава представа и за начина на интерпретиране на подадената информация, но следващия пример, пак пресен, от няма два три дена, още по-добре илюстрира ... Значи, базова информация: говорили сме, че бебетата се раждат, при това от жени, не от мъже, чувала е вече, че нея не съм я родила аз, знае, че е била в бебешката къща, как сме се срещнали в бебешката къща и т.н., не е ставало дума за жената, която я е родила, дотам, че се чудех умишлено ли си трае или нещо пропуска да си даде сметка, но предвид това, че е гледала сума филмчета, в които директно се говори, че има и други родители, бях убедена, че е наясно вече ...

След което следва следния разговор:
"Как точно съм се родила?" Разказвам аз историята как се раждат бебетата, майката е бременна, като дойде време, отива в болницата, където докторите й помагат да излезе бебето ... после добавям, " и ти така, в тая и тая болница". Следват обяснения защо болница и защо доктори, болна ли е майката ... (интересуваше я като цяло техническия момент около излизането на бебето от корема).  Пак следват обяснения, преповтаряне на историята, кой какво прави и в един момент получавам въпроса "И ти тогава ме погледна, нали?" Отговарям - "не съм била там за мое съжаление, нали помниш,  че не съм те родила аз, аз те взех от бебешката къща". Следващият въпрос: "Ми тогава татко ли ме роди?" ...
И така стигнахме до майката, която я е родила ... Честно казано, по едно време имах чувството, че ме поднася, че ме провокира аз да го кажа, не че тя не се е светнала, но не иска да го каже първа  ...

Та така ... всеки път, обяснявам простичко и отначало ... едно казване сбутано между другите теми със сигурност не стига. и всеки път някакъв отделен елемент й прави впечатление и сякаш не обръща внимание на останалото ... обаче е като на разпит в полицията, версията трябва да остане непротиворечива, иначе става сложно ...

Ако не е станало ясно, напълно споделям мнението в началото на цитираното от Чандра резюме - че по темата трябва да се говори от ранна възраст, естествено, непринудено, въпреки че няма да разберат всичко, но то с времето се напластява ... трябва да допълня обаче, че не може да се разчита на това, че сме казали нещата едно време и после детето си знае и няма нужда да си усложняваме живота - наистина е lifelong тема ...

Чандра, това е развитието, за което отговорих в хайда, че ще пиша като дойде ...

Разбира се, че темата е longlife, тя ще ни съпътства винаги. Нещата не могат да приключат с едни разтовор.
Вела, ние говорим по темата може би вече от 2 години. Разисквали сме въпроса как се раждат бебетата, кой я е родил нея, имали ли сме обща връвчица /така казва на пъпната връв/ и т.н. Зная отлично, че не съм я родила аз, но понякога забравя. И съм сигурна, че не ме занася и пробва, просто така й идва отвърте. Така както и аз забравям, че не съм я родила.
Когато види деца в дом по телевизията или другаде, винаги ме пита дали това не е нейното домче. Напълно спокойно. Надявам се докато стигнем по-зряла възраст, поради напластяване на разговорите и информацията да приема факта, че не е родена от мен за напълно естествена част от живота й, което да не създава тежки драми.
Разбира се, най-тежката и трудна част ще бъде да обясня, защо е изоставена от биологичната си майка и цялато й семейство. За сега казва "защото е усетила, че не е твоя истинска майка и е разбрала, че имаш друга истинска майка, която те търси някъде". Това обяснение за сега е най-щадящо. Когато стане напълно зрял човек ще си кажем нещата, такива каквито са и ще й дам да прочете социалния си доклад.

"Когато стане напълно зрял човек ще си кажем нещата, такива каквито са и ще й дам да прочете социалния си доклад. "
Здравей Сислие! Следя отблизо тази тема, защото на нас ни предстои това изпитание -да говорим от къде и как се намерихме с моето момиченце. Опитах се няколко пъти да започнем разговор, но тя изобщо не отдава внимание и започва да се занимава и да говори за нещо друго, предполагам не е назрял момента...Направи ми голямо впечатление, че имаш социалния доклад на твоето детенце.На нас никой не ни предложи да ни даде копие от социалния доклад, при първата среща беше ми прочетен, може би не целия, защото беше кратък. Даже ми обясниха, че нямам право да видя първия издаден акт за раждане на малката.Сега като се замисля зная много малко от миналото на малкото ни момиченце. Пишете ми имам ли право да изискам сега копие от социалния доклад на детенцето ни.