Как да се каже истината?

аз на мястото на сестра ти бих попитала психоложката за професионалното й мнение какво, кога и как следва да се каже и какъв точно е смисълът и целта. и как го вижда това екстремно наваксване и проговаряне на ситуацията с детето, особено ако досеега не са водени разговори.
предполагам, че идеалният вариант е с дедето да се говори и то да отработи съществените проблемни моменти постепенно и отрано. и затова сега професионалистите кампанийно напътстват в този дух. идеалното може би се случва при сисли, но децата хич не са еднакви ...
особено, след като досега темата не е обсъждана, какво се очаква, да седнат двете и ударно да подхванат сюжета?! ако психоложката очаква нещо подобно, за мен е притеснително ...

аз споделям мнението на Линдт, че детето много добре си знае. както и за това, че информацията следва да се предава по малко, в ежедневието, покрай другото.
моето дете е на четири и нещо, според мен, чудесно знае, но не желае да обсъжда, не връща абсолютно никаква информация какво мисли и чувства, какво й е отношението, не задава никакви въпроси. ако трябва да изпълня плана на някой психолог, ще ударя на камък здраво! но тя е с такъв характер... аз системно изпускам информация и вкарвам сюжета, така че да не забрави, а и да има повод да пита, но ненатрапчиво, защото очевидно тя не търси това и не мога да я засипя насила ... любопитна съм какво става в главата й, но не мога да й направя дисекция ... спокойна съм обаче, тъй като тя доста трезво възприема света и няма данни за драма в душата й по този повод.

иначе за начините ... ако няма някой момент като рожден ден, ден на щъркела, ходене до дом, идея за отправна точка са старите снимки и филмчета, в които темата я има.

Вела, благодаря ти за съвета.

Приемам още, дори и критики 

Вела, абсолютно си права! Децата са ужасно различни. Но всеки родител си познава детето и би трябвало да знае как да започне тия разговори. И с друго съм съгласна, детето сигурно знае, но важното е да проведе този разговор и поредицата такива от тук насетне (то с един не става) с МАЙКАТА! Това е абсолютно важно. Това е нещото между тях двете и бащата (сори, все забравям), което си е тяхно и трябва да си говорят за него. Най-добре е да се почне постепенно и от рано, за да свикне детето с мисълта, че е осиновено (или както там определяме процеса) и че това по никакъв начин не го прави по-различно или по-малко обичано или по-малко нормално.

Аз дори трябваше да обяснявам за съдебната процедура, защото бях попитана защо толкова дълго съм идвала в домчето пък не съм я взела веднага. Много е трудно, но някак обясних.
Аз не знам дали подхождам най-добре и дали при мен се получава траен резултат, но така го чувства. Нямам тайни от нея, говоря си като с другарче и смятам, че това създава абсолютно трайна и неразривна връзка с детето ми. Честно казано не разбирам съвсем притесненията на родителите. Аз чувствам детето си толкова близко, толкова свързано с мен, и усещам че получавам същото насреща. 
Успех.

Oт малкото знаци в мненията ти, събрах някакъв образ на детето, който ми напомня по-голямата ми дъщеря.
Не мисля, че детето не помни, по-скоро не може да си го обясни рационално, а пък подсъзнателно не иска, защото предусеща, че е нещо болезнено. Отричането е вид защита за тях. Поне така съм забелязала, сякаш нещо в тях им казва кога и колко могат да поемат.

Въпросите, които задава детето обаче са същинска благодат и родителите не бива да пропускат тези възможности.

Начини много, дали ще използва един или различни комбинирано, няма значение, важното е да се престраши и да започне, после лека полека ще види как детето реагира и заедно ще намерят най-добрия. И само да кажа - никой не е безгрешен или подготвен на сто процента.
Да гледа как реагира детето, как се държи след такива разговори.
Да му дава въздух.
Тази истина се отработва с времето, не става с едно сервиране и решение.
Де да знам, аз като майка не знам такова...

ДарЗаМен, много точно може би си го описала. Тя психоложката е казала на сестра ми, че вече е изтървала няколкото момента, в които е трябвало да проължи почнатия от детето разговор - примерно тогава когато е питала за леглото, когато пита за трите си имена.
За малката сигурно ще е болезнено няма начин според мен да не е поне до някаква степен, но ще го преодолее надявам се.
Иначе за други неща съм я забелязала, че като не иска да прави/чуе/говори нещо просто няма сила която да я накара. Пример мога да дам с цветовете, които знае отлично, но ако реши цял ден на червеното може да казва зелено.

ПП. Много благодаря за съветите, които получих. Естествено приемам и още. За сега писах на сестра ми, при следваща възможност да не отклонява отговор на зададен въпрос и да дава толкова инфо, колкото детето може да поеме.
Казах й да ползва примера с това, че мама е тя, а пък друга жена я е родила. Дано лесно минат през този период.

Писах на лични моя вариант. Съветът ми е майката да си прецени според детето, тя знае най-добре, сигурна съм, че усеща правилния подход.

Аз много мислих как да го направя и се възползвах от бременността си да го обясня. Измислих приказка.

За психолозите мнението ми е в двете крайности. Единствено се доверявам на Теа, тя познава детето добре, а и виждам положителния ефект от срещите й с него. Но от психоложката при обследването му за хиперактивност останах меко казано разочарована. Същото се случи и с няколкото писали тук.

Убедена съм, че майката на детето усеща как да стане представянето на иформацията, просто трябва да се остави на интуицията си  

Да, децата знаят и помнят много неща, особено на тази възраст - докъм 5-годишна. Убедих се в разговорите с моите деца колко реални и, за съжаление, кошмарни могат да бъдат проблясъците на спомени от самото начало на присъствието им на този свят. Може би проблясъци има и в по-късна възраст, но по-скоро като усещания по някакъв повод - лично възприятие, а не като реални спомени.

Децата сами дават индикации кога искат да говорят по темата - с въпрос, с коментар за нещо видяно... Разговорите понякога са много болезнени, но и много полезни и за двете страни - майка и дете. Ние научаваме много за техния вътрешен свят и имаме възможност именно в такъв момент да ги уверим колко неизменна част от нашия живот и нашето семейство са, независимо от начина, по който са се появили в него. Детето при тези разговори преживява нещо като катарзис, но и усеща топлината на мама и се успокоява в сигурността на нейната прегръдка. Постепенно се научава да споделя много неща и само да търси с вече обмислени и формулирани въпроси мама или тате.

Моят подход е неутралитет спрямо БР на моите деца. Отговарям на въпросите на децата си когато съм сигурна в отговора, а в противен случай казвам - не знам. Не се опитвам да им внушавам нищо за това какво е мястото и ролята на рождените майка и баща в живота им. Те са тези, които трябва да осъзнаят чувствата и усещанията си и да определят отношението си към хората, които няма как да не са неизменна част от живота им.

Моето мнение е, че най-добрият психолог и психотерапет за детето е майката, ама пусто време все не стига винаги да сме на линия и да успяваме да анализираме всичко случващо се, за да сглобим пъзела. Но все пак ние най-добре познаваме децата си и в повечето случаи интуитивно усещаме кой лечебен мехлем ще е полезен.

Според мен сестра ти просто трябва да започне по някакъв повод и после да следва вътрешните си усещания как да протичат разговорите именно с това дете.

Много силна за сестра ти.

ku[d]ku[d]yaka и тук много ти благодаря. Много хубава приказка. Просто нямам думи. Това може да го измисли само силно обичащ човек 

Форест Гъмп, всичко което си ми написала, ще бъде изпратено на сестра ми, защото има какво да научи от това. 

Много трезво разсъждавате всички, много усилия полагате и затова на всички вас 
Супер много ми помогнахте. Самата аз също осъзнах много неща. Нямаше ме вчера и не знам дали са говорили нещо по въпроса, но съм сигурна, че когато малката даде индикация, че има нужда от инфо, ще го получи. Благодарение на Вас аз дадох адекватен съвет, който със сигурност ще бъде приложен.

 

За щастие имам естествената способност да изпитвам такъв неутралитет към биологичните родители на децата ми и винаги съм се придържала към честния отговор "не знам", не само за факти, които не са ми известни, но и за мотиви, които няма как да зная.
Обаче идва един момент, когато децата започват да фантазират в опитите си да "оправдаят" постъпката и тогава не мога да си позволя да бъда пасивно неутрална.

"Сигурно е била бедна..." - е доста удачна сламка, за която дъщеря ми често се хваща. Знам, че ще й олекне от една страна, ако потвърдя, от друга... първо трябва да излъжа (идея си нямам колко и дали е била бедна), второ - това би означавало, че в труден финансов момент, аз самата мога да взема подобно решение.
Затова, лично аз, не се свеня да кажа, че дадена постъпка не е правилна, пък ако ще причините да са били от сериозни по-сериозни.

Дар, точно така си е. Аз също смятам, че няма сила на света, която да ме накара да изоставя детето си /ако съм жива разбира се/ и затова не мога да оправдая изобщо постъпката на които и да е БР, които са захвърлили децата си. Повечето мами тук подхождат доста либерално по въпроса, но всеки има право на мнение и когато му дойде времето изобщо не бих увъртала пред дъщеря си и да оправдавам жената, която я е родила по какъвто и да е начин.

deskata, мамите са дали много полезни съвети, такава тема имаше и преди, и благодарение на този форум аз започнах да казвам на Ники  нещата такива каквито са. Моите родители и досега са против, но вече 4 години по-късно виждам , че това е било много правилно.  В началото си беше изградил идеята, че всяко дете го ражда някой друг , а после го дава на майката, но с течение на времето и бременностите на  етърва ми и снаха ми, разбра.  Преди 7 месеца, когато взехме и Павел, нещата му се изясниха съвсем. Скоро, обаче, ми каза, че му се иска и аз да родя едно дете, както вуйна му, но аз казах, че  дядо Боже така е решил.  Досега  е питал едни два пъти кой точно го е родил, но аз казвам една жена, не я познавам и повече не пита. Вероятно ще има още много разговори на тази тема.
При вашия случай по- ме е яд на психоложката от социалните. За какво ходят при нея въобще, след като чак и срок дава до вторник да се каже. Тези неща се  говорят при сгоден случай - филм, приказка, някакъв въпрос от страна на детето. 
При всички случай желая нещата при вас да се развият добре и детенцето да е щастливо.

orange72 наистина мамите са ми дали много добри идеи, които ги дадох на сестра ми. Тя също каза, че не е доволна от психоложката и че ще действа по неин си начин, само чака детето да прояви интерес, да зададе някой въпрос, а не ела сега тук да ти обясня нещо.
Много съм ви благодарна   

Разбира се, че детето трябва да се поинтересува, за да се почне този разговор. Аз май не можах да схвана защо и се месят психолози на сестра ти. Нали казването е решение на родителя на детето...или има някаква причина... Тая психоложка обаче е...да си изяде дипломата дето си е купила щом дава такива малоумни идеи. Звинявам се за грубостта

защото детето е приемно, а сестра й очевадно не желае да му каже този факт. Аз пък съм на мнението на психоложката - отдавна е трябвало да му каже, че то дори не е осиновено още

А кой е казал, че не желае да й каже този факт? То човек да не попита за съвет и веднага го изкарват черна овца. То ясно, че тук те все перфектни и безгрешни. Ясно е, че каквото правят другите винаги е в ущърб на децата си. Давайте хвърляйте камъни.
Къде съм писала, че не иска в първия си пост? Моля те чети внимателно.