Отношението към хората в неравностойно положение

А всъщност хората в неравностойно положение това ли искат да виждат в израженията на околните - тъга и състрададние?
Ако аз бях в такова положение, не бих желала точно това.
Направо бих се отчаяла, ако будя у околните само тъга и жал.
Така че по-добре да си гледаме нормално, без излишни емоции. Всеки си е уникален и неповторим и има достойнство, затова трябва да бъде приеман просто като човек, ни повече, ни по-малко.

Детското любопитство няма много общо с неуважението и нашите собствени нагласи към хора "в неравностойно положение".
Състраданието, съжалението не е приемане на  седналия в инвалидна количка като равностоен човешки индивид.

Абсолютно.

Толерантността  към различните е в основата на културата на едно общество.

Аз малки деца не съм виждала да зяпат така, но по-скоро приемам.


Но за възрастен не знам ситуации, които 'не може да контролира".

Децата така си гледат - като невидели. Правилното е в този момент някой да му обясни тактично.
Моето дете е специално и нас ни зяпат също.
Свикнала съм.
Когато е така директно, аз обяснявам накратко ситуацията, според възрастта на зяпащия (от деца до пенсионери) Предпочитам да обясня, за да няма тъпи догадки.

Децата, които зяпат, не дразнят, защото след като обясня, приемат обяснението и толкоз.
И лелките, които зяпат, не ме дразнят толкова, защото не са длъжни да знаят всичко, а детето ми острани изглежда невъзпитано, а не специално.

Дразнят ме "специалистите", които ужким би трябвало да знаят, а разнасят най-много заблуди за аутизма или правят едни заключения, от които косата да ти се изправи. Защото има специалисти и "специалисти", и от вторите ми е дошло до гуша.

А утре е 15 септември и ужким ще сме първолаци.
И треска ме тресе с каква ли чиновническа премъдрост ще се срещнем занапред...
Защото у нас интеграцията се разбира криво. Имаме една шантава система, с която не се справят повечето здрави и прави деца и която демотивира учениците. Специалните деца трябва някак си да се приспособят към тази неясна система. И всичко това ги кара да се чувстват още по-излишни.

Моето момиченце е на 5,5 годинки и реагира спонтанно, когато види някого в количка, но не негативно, а с въпроси, които издават загриженост. Имам колеги /четирима/, които имат някакво увреждане. Ния ги е виждала, запознавала съм я с двама от тях. На площадката пред блока често излиза майка с близнаци с ДЦП, които стоят в количката или се люлеят на люлката. Никой не ги зяпа - нито родителите, нито децата. Гоши веднъж отиде при едното близначе и му даде биквита.

Въпроса за различните и децата е много деликатен и аз също имам една ситуация, в която ми идеше да потъна в земята от срам.Детето ми е свикнало от малко с доста различни деца, понеже е посещавал ресурсен център заради логопедичните проблеми, които имаше и не му правят впечатление ако видим и на улицата дете в количка, но когато за пръв път видя един от малките хора и реши,че е джудже на Дядо Коледа и беше толкова щастлив, че едва успях да го хвана да не отиде да го пита как стои въпроса с подаръците.Обясних му как стоят нещата, но ми беше адски неловко, макар че може би човека нито го чу, нито му обърна внимание.

Проблемът е, че ние, възрастните не знаем как се играе с дете с увреждане, за да научим децата си. Поне аз не знам.
Реално, как да кажа на дъщеря ми да иде да си играе с детенце с ДЦП? Обикновено и казвам - ритни топката към онова дете, то ще ти я върне. Или - питай онова момиченце как се казва и дали иска да си поиграете с въжето/балоните/куклите. Но в този случай какво да и кажа? Нали детенцето с ДЦП не може да се включи в нито една игра...
Имам приятелка с дете аутист. Много красиво дете, но не общува с други хора. Не говори, и аз не знам как да посъветвам децата ми да играят с него. Чела съм за болестта някои неща, но не ми помогнаха да си отговоря на този въпрос.

Аутизмът не е болест, а състояние 

Темида, не е нужно нищо друго освен това, което спонтанно детето ти би направило, ако прояви интерес към дете с ДЦП. Отива, дава играчката, казва как се казва, усмихва се. Детето ти е достатъчно интуитивно, за да види, де детето с ДЦП има проблем с движенията на ръцете...Ще ти зададе въпрос, ти ще отговориш истината, но достъпно за възрастта и така полека лека се формира разбиране и познание...нормално отношение.
Нали писах горе, че Гоши /на 1,8 гдинки е/ веднъж занесе бисквитка. Момиченцето не успя да я вземе, но се усмихна, а Гоши й остави бисквитката в скута, върху клинчето.
Всъщност въпроса е в това да приучим децата към внимание и зачитане на хората с проблеми, а не на съжаление и покруса.
Мисля, че трябва да уча децата си да приемат различието до степента, до която то не би им навредило в личния или социалния живот. Усмивката и жестът с куклите /бисквитката, камиончето, топката/ е само първата стъпка.

Опитай с " Отиди при детето".
Синът ми ..............на възрастта на любопитното дете доста често си играе с едно детенце с аутизъм и едно с Даун. До сега не съм видяла да е имал проблем. Когато пита обяснявам доколкото може да ме разбере, останалото оставям на въображението му.

С аутист малко трудно ще играят, а отиването много наблизо може да го подразни.
За всяко едно дете е по-добре да питате майката - попитайте я какво обича да прави детето, или нещо такова.

не мислиш, но е малка възраст. на 4 години още е рано за тия изисквания.

Вземам думите на firebird като отправна точка за да обясня моето поведение или по-скоро липсата на такова, когато срещна хора в по-особено състояние /неравностойно положение ми звучи грубо и дискриминационно/. Често хората се чувстват длъжни да направят нещо, виждайки инвалид. Вероятно го правят от снизхождение. В района, където живея,  извеждат дете на около 8 с ДЦП, понякога сядат на пейките в близката градинка. И се започва. Погледи, обяснения, но така дадени да бъдат чути- "но той е дете като теб", често има и насърчаване на доста по-малки деца "да поканят баткото на игра". Ако не беше жалко, щеше да е смешно. Един ден майката на въпросното дете се ядоса на две настоятелни родителки и ясно им обясни, че не желае сина й да става обект на възпитателните им методи и, че толерантността се учи у дома, а не се преподава по улиците, сочейки чуждите деца. И е права, и не е права. Неприятно е, че по-различните стават обект на такива примери, но дадени веднъж в правилна посока, едва ли би имало нужда на детето да се обяснява отново и отново при всяка среща с инвалид, защо той куца, или ползва патерици. Отделно, не съм и наясно с диагнозата на всеки един. Зная, че при деца аутисти контактите с непознати не се препоръчват, защото изнервят детето...Та за това не се правя на по-християнин от папата и не се опитвам по никакъв начин да навлизам в личното пространство на тези хора, нито насърчавам децата си да го правят. Така както не ми прави впечатление рижото момиче, така не би следвало да ми прави впечатление и детето в инвалидната количка.

Наистина е най-добре да се пита майката.
Децата са различни и универсална рецепта няма.
Случва се да му дават бонбон да го почерпят - аутистите са странни за храненето, той разглежда бонбоните и ги връща. Някои деца са на диета и не е добре да ги черпите с обичайните лакомства (безглутенова и безказеинова диета означава, че дори едни солети не може да яде)
Моят син на детската площадка симулира игра... Мотае се между децата, понякога взема топката, после децата му я вземат.
Оставям го сам да се оправя, той с времето почна да се вписва по малко.
Децата питат защо не говори, обяснявам им.

Наскоро се заигра с една мъничка госпожица, тя хвърли топка, той я настига и донася, и я подава на малката внимателно, като нещо чупливо. За първи път истинска игра, а не нещо, режисирано от терапевта - "дай това, направи онова" (не че много слуша такива)
Майката се оказа съфорумка и се оказа, че имаме куп общи приятели.

Като цяло хората са по-скоро мили, но не знаят как да се държат.
Има и хора, които интуитивно намират начин да общуват с него, доколкото той им позволи.
Просто не правете драма - децата са си деца.