Детето ми се превръща в звяр...това нормално ли е?

    Моето също. Като прибавим и факта, че , подобно на много други деца, е силно възбудимо, например от допир, и ако не е спало добре, или пък чувства някакъв дискомфорт конците на чорапите, етикетите на дрехите, ръкав на блуза - което вчера не му е създавала проблем - ластик на панталон, може да го докара до горка истерия, която да го накара да се окайва пет минути, а аз през това време да чуя колко ужасна майка съм, ни се е налагало да си носим чорапи и в джоба... понеже при предоставянето на избор да си вземе които желае от чекмеджето, такъв е бил отхвърлен категорично, тъй като всичките са "отвратителни".
 Разбира се, като и измръзнат краката, чорапите се обуват - а и факта е, че с гневния изблик е изхвърлено навън - върху най близкия, тоест мен действителната причина за раздразнението - принудата да трябва да отидеш някъде и да правиш това, което трябва, а не това, което ти се ще.
 Но тъй като тя важи за целия останал свят, както за децата, така и за възрастните, с израстването детето ще се научи, как и по какъв начин да изразява раздразнението си. Напълно е възможно и никога да не стане спокоен и уравновесен индивид - може и като възрастен бурното негодувание да се редува със супер слънчево настроение и любов към цялата вселена - това е въпрос на характер.

Само добавям, че това се случва сутрин, бързам за работа, големия за училище. От предложените 5 броя панталони, на всичките им има нещо.
Сега е драма преминаването от къси на дълги панталони....днес пак е с къси на детска. От два дни го уговарям за дълги.....аналогично беше положението и с прехода от дълги на къси.
Натискам го (буквално) обувам го, ревове, тръшканици, някой друг крясък от мен и дружно се повличаме към колата - това беше пролетта.
Сега е по-спокойно.
С големия никога не съм имала проблеми от този род...имам други тревоги....в такива моменти си говоря с две колежки, чиито синове са вече над 20 годишни и разбирам, че нито съм първата, нито съм последната, на която се случват подобни неща.

Да споделя и аз.
За тръшкането на улицата. Големият се тръшкаше и спря около три. Малкият сега се тръшка - предполагам, че и той ще спре. Оставям го да се поткъркаля. Отнема му средно около пет минути. През цялото време се опитвам да разбера какво го тревожи. Опитваме се да приложа техниката на "обратна връзка" или иначе казано "активно слушане". Осъзнава си проблема, споделя си го и му минава. После си продължаваме. Ако нямам време просто го гушкам и го нося.
Когато сме пред нас карат коли, колелета и др. на път от около 30 метра, който излиза на главния път с колите. След навършване на 2 г. и за двете си деца съм абсолютно спокойна, че няма да излязат сами на пътя. Сигурна съм, че за това най-голяма работа свършиха похвалите, които им раздавах, когато сами се спираха до уговорения предел. Просто не прекрачват границата и никога не са наказвани за изкачане на път.
За чорапите. Оставям да си изберат. НО изборът е контролиран. Както каза едно майче по-горе. В шкафовете стоят дрехите, които са подходящи. В повечето случаи няма проблем да облекат това, което им предлагам. Ако нещо не им харесва избират сами.
За викането. На мен ми се случва в къщи да изпусна парата с високи тонове. Естествено, че и малките викат когато се ядосат.
Боят е забранен. Аз не бия, нито съпруга ми бие. Когато се сбият прекъсвам играта. Когато ме е страх да не им се случи нещо, вместо да налагам забрана се опитвам да обясня, чувствата си. Така някак безболезнено прекратяваме неприемливите дейности. Гледам собствените ми нагласи да включват съвсем малко неприемливи неща.
Правило е да се мият ръцете в мига, в който се влезе в къщи. Не спирам да повтарям правилото всеки ден. Понякога не се налага, но това е рядко. Надявам се, че ще го запомнят все някога. Аз лично съм го запомнила и си мия ръцете като вляза в къщи. Друго правило е да си прибираме играчките преди да си легнем. Аз прибирам заедно с тях. Иначе не се получава. Надявам се, че ще дойде ден, в няма да събирам кубчета.
И моите деца имат нервни изблици, цупят се, реват. Струва ми се, че всички имаме проблеми когато не ни се случват нещата както сме решили. Децата имат право да се сърдят, цупят, проявяват характер, да имат желания и т.н.  Аз не наказвам децата си.

Точно това щях да пиша и аз. Чете човек и се чуди, какъв е тоя свят, в който съществуват само маргинални понятия и явления. Родителят може да е безкомпромисен в едно, но да оставя пълна свобода за друго; може с твърдост да не допуска своеволия и истерични пристъпи, а по отношение на въргалянето в кал например да е напълно либерален. Същото и с децата - как така стигаме винаги до крайъгълния камък на волните емоционални деца срещу потиснатите бъдещи убийци? Ами че то има хиляди милиони варианти. Ето, давам личен пример - у нас истерии никога и по никакъв повод не е имало. Разправии за потници, гащи и чорапи - също. Надали децата ми са родени така, генетично апатични към облеклото. В същото време и двамата, противоположни по пол, характер и темперамент, отрано знаят и употребяват уместно думи като "щастлив", "тъжен", "обиден", "ядосан", "весел" и т.н. Смея да твърдя, че при все строги изисквания от моя и на баща им страни, емоционалната им интелигентност е прилична (върху нея работим непрекъснато впрочем, защото тактичността и емпатията, да кажем, се учат, не са вродени). Тоест аз мисля и виждам, че има безброй начини да се разгърне емоционален спектър и без обществени прояви, крясъци и въргаляне по пода или прочее продължителни изпускания от всякакъв произход 

Защо просто не погледнем заглавието на темата? Нормално ли е една майка да се чувства толкова безсилна пред дете в бебешка възраст, че да си формулира така въпроса? Не, не е ок, едно дете да бъде определяно като звяр от собствените си родители. На никоя възраст не е. Съжалявам, но не бих успокоила такава майка с думите "спокойно, период е, ще отмине". Има нещо криво в картинката и родителите трябва да го идентифицират и да работят за изправянето му. По-добре да ми се обиди (както става обикновено), че съм и казала, че явно греши някъде, отколкото да и сиропирам явни капани за бъдещето. Не бих била честна нито с нея, нито с детето й. Особено заради доброто на детето не бих й казала "я да не ти пука какво ще кажат хората". Макар че и хорското мнение ще се окаже важно след 5-10-20 години.

Аз пък бих отговорила "да", може да не е нормално, ама съм изпадала в безсилие. Повечето неща, за които съм си казвала "това няма да позволя да се случи с моето дете", ми се случиха. Къде от незнание и неопитност, често и аз съм предизвиквала със собственото си поведение съответна детска реакция. И да си призная честно, ми е минавало през акъла "ако бях наясно за нещата в детайли, сигурно нямаше никога да се реша да имам деца".
Много е важно да има някой да те успокои и да ти каже, че не си "лудото Ленче" и да даде акъл какво да правиш.......
Детето на едната колежка (спомената в предния ми пост), до 4-5 клас е било мило, хрисимо и възпитано, в пубертета й е разказало играта.

Особено ужасно се чувстваш, когато около теб всички деца са кротки, послушни и спящи.

Много е важна нагласата на майката, трябва да се настрои позитивно, трябва да си повтаря, че обича безрезервно детето си, дори и когато й иде тайно да го пребие

И аз имам много инатливо и опърничаво дете, познах си го в първия пост. И не е период, такова си е от бебе. И моето е най-послушното в яслата, а вкъщи е дивак, хванат от гората. В един момент се усетих, че само крещя на децата, само им се карам и те се чувстваха зле, и аз се чувствах зле и бракът ми страдаше от това. Изведнъж си преосмислих живота, казах си-това са моите деца, аз ги обичам много и то, такива каквито са, трбява да им покажа правилата, но не и да ги моделирам според някакви приети обществени рамки. И се получи донякъде Все по-малко викам, съоветно децата са по-спокойни вкъщи и правят по-малко напук.

При нас при инатене помага игнорирането, правя се, че не ми пука, че е легнала по очи на земята, говоря си с кака й или някой друг, накрая й омръзва да реве и да се тръшка и става. Е, трябва да се примирш, че доста ще переш след това

Гледам пишете за дрехи и др. дреболии - никога не съм си ги слагала на сърцето, така или иначе, както казвате - в шкафа дрехите сме ги купили ние, щом са там, значи са позволени за обличане, да взима каквото иска.
До 3 г. ходеше гола вкъщи - само по памперс, после по гащи, когато го отказа. Ами, нека ходи, зиме, лете, нейна работа.

Мисля, че авторката се чувства безсилна, защото се опитва да има доверие на детето на ниво, което то не е достигнало. Досега ходело за ръка, било кротичко, полсушно, сега бягало по улиците - ами хвани го за ръката здраво, пък да видим как ще изгбяга. Ревът спира при някои деца, при други не, при нас не спря, но пък бях спокойна, че няма да я блъсне някой. Гледали ме хората по улиците - ами да гледат, като си нямат друга работа, да гледат.
Изпада в истерия на детската площадка, поводи много, хващаш и се прибирате. Не че спря да го прави, не че й правеше впечатление, че се прибираме, но поне се успокояваше. Не ме е било страх да я слушам как пищи, но не виждах смисъл да стоим повече там.
И т.н.


Това вече го разбрахме. Аз пък не виждам грешка, която да съм допуснала във възпитанието преди 2 г. и пак не ни пропусна. Чудо голямо, отмина, факт

crazy chick, децата ти чисто и просто ги е страх от вас  и едва ли са щастливи, че точно вие сте им родители.

Позволявам се да ти пиша от личен пример, това стопиране на емоции травмира и деформира за цял живот. Прекалено те интересува мнението на обществото, а това създава комплекс за малоценност. Да, не се съмнявам, че децата ти ще са много интелигентни и с добро поведение, но откъм сърдечна и емоционална част е възможно да имат разни дефицити, които може да бъдат наваксвани по неподходящ начин.  Но това виждам, че няма чак такава важност за теб.

А към авторката на темата - децата се чувстват много объркани и несигурни от липсата на контрол, изисквай повече и създай правила

 

Не съветвай авторката да създава правила. Контролът е направо противопоказен. Това ще вземе да наплаши детето, да стопира емоциите му и да му създаде комплекс за малоценност.

Р.р. детето на авторката е май едно.

За теб сме разбрали всичко в детайли много отдавна Но не ти пречи да повтаряш, нали? Само едно ще ти кажа, обаче: никога не си писала да си се чувствала безсилна, т.е. намерила си своя начин за своето дете. И друго, не съм забелязала да си определяла детето си като звяр или друго подобно. Схващаш ли разликата? Това е и причината да смятам, че просто обичаш да изглеждаш особено авангардна в методите си, макар всъщност да не си чак толкоз извисена над нас, подтисниците на деца

Не всички деца са еднакви, както и не всички родители са еднакви. Не може да се слагат общоприети методи и да се гарантира за успеха им. И наистина, който не е имал по-буйно и инато дете, той не знае какво е. Някои тактики действат - други не. И не е толкова страшно. Като авторката и аз съм имала своите съмнения относно успеваемостта ми да се справям със собственото си дете. Но това не ме прави по-лоша майка от тези, които от ден 1 са знаели как да реагират на всяка една ситуация. Да, един ден го разбирам и реагирам адекватно, но има и дни в които просто нямам идея как да се справя с истериите му. И какво? Да не би аз емоционално всеки ден да съм една и съща. И мъжа ми се държи с мен почти по един и същ начин, но има дни в които съм ужасно спокойна с него, и други в които ме дразни без причина. Мисълта ми е, че децата (въпреки малки) са си сложно устроени характери и е невъзможно да ги разгадаем на 100% всеки път. Опитваме се, но не е фатално ако не успеем. И те и ние сме хора - демек правим грешки.

Уилма, то нови неща и не могат да бъдат измислени.
Просто терминологията се обръща езиково, понякога. Особено при възпитанието новини не съм прочела за толкоз години, включително във форума, никакви.

  Цялата работа е в поносимостта на майката. Някои просто не търпят и не понасят сцени на публични места, отговаряне, нервни изблици, истерии и други звероподобни прояви - ни от свои, ни от чужди. И съответно ги пресичат по такъв начин, и още от безсловесна възраст, че детето и не помисля да ги прави.
  Други хора не ги таксуват като толкова безобразни при деца до три-четири години, - затова , ако детето ти започне на публично място да вие "Ти ми нараняваш чувстватаааа" ( моето лично, не говоря за хорските) едни майки гледат на това като лигня и налагане, а друга ще си помисли "Тука май някой му се спинка или се е уморил".
   В крайна сметка резултатността не е право пропорционална - от децата, които от малки са свикнали какво търпи родителя, и какво не, да се получават безупречни индивиди, нито пък от тия, дето са бягали под виковете на майка си "Спри, като ти казвам!" И обратното. Вярвам, че всички ще се съгласим, че факторите са много разнообразни, а и нещата, изредени от авторката като звероподобни и ужасяващи, след няколко години просто ще я разсмиват.
   
 

 

Не разбирам защо е нужно да се наддумваме просто
В крайна сметка, авторката събира мнения. Вярвам, и сама може да си пробере това, което важно и полезно за нея. И не е задължително това да бъде едно единствено мнение. Може да компилира нещичко