Когато почине дете, от небето слиза ангел, взима го в прегръдките си, и като разтваря чистите си крила, прелита над всички места, които детето е обичало през кратичкото си съществуване; от време на време ангелът се снижава за да събере цветя, които да занесе на Бог, понеже те разцъфват на Небето още по-красиви, отколкото са били на земята. Бог приема всички цветя, избира едно от тях, докосва го с устни и избраното цвете веднага придобива глас и започва да пее с хоровете на блажените. Сега чуй какво е казал ангелът на едно починало дете, което го чувало като на сън. Отначало се носеха над къщата, в която детето беше отраснало, а после над прекрасни градини, покрити с цветя.
- Кое цвете искаш да посадиш в Рая?-попитал ангелът.
В тази градина имаше една роза, която беше изчистена, пълна с живот, превъзходна; но я бяха потъпкали, и всичките й пълни клонки с прекрасни пъпки висяха клюмнали към пръстта.
- Горката роза,- каза детето на ангела,- ще я вземем, за да може да разцъфти отново в Небето.
Ангелът я изрови, и прегърна детето. Бяха събрали много красива цветя, скромни маргаритки и буйни виолетки.
Събирането беше приключило, но не отлетяха направо при Бог. Слезе тиха нощ и детето и неговият Божествен водач отидоха отново над един голям град. Преминаха една от най-тесните улици, пълна с купчини посуда, счупени чаши, парцали и всякакъв вид мръсотия. Между тези боклуци ангелът различи една саксия с цветя {пълна с пръст?}, от където се спускаха дългите корени на едно полско цвете, вече увехнало, и което изглеждаше, че вече няма да може да се раззелени отново: бяха го изхвърлили на улицата като ненужно и мъртво.
- Струва си да го повдигнем,- каза ангелът,- ще жо вземем и по пътя докато летим ще ти разкажа историята му. Ей там долу, еей там, в онази тясна и крива уличка, почина едно момченце- бедно и страдащо дете. Когато се чувстваше добре, едвам-едвам успяваше да се разходи, и пак с помощта на патерици, из мъничката си стая. В хубавите летни дни на обед слънчевите лъчи го посещаваха в нишата. Така детето, седнало на прозореца, топлейки се на слънцето, без умора да тръгне, си представяше как се разхожда; не познаваше гората, свежата зеленина на пролетта, освен клоните на бука, които веднъж синът на съседа му беше събрал. Зеленият клон на дървото се провесваше над главата му и като си мислеше под дърветата, които го пазеха от слънцето, мечтаеше със сладката песен на птичките. Един ден синът на съседите му занесе полски цветя и случайно сред тях имаше едно, което все още имаше корени; момчето го засади в една саксия и я постави до прозореца, близо до леглото. Цветето, засадено от благословени ръце, започна да расте, стана голямо и всяка година даваше нови цветове. То беше неговата малка градинка, единственото му съкровище в този свят; поливаше го, грижеше се за него, обожаваше го; поставяше го да събира слънчеви лъчи колкото се можеше повече. Цветето се появяваше в сънищата му, защото цъфтеше, разпръскваше аромата си и се перчеше с цветовете си заради него. Когато почуства, че умира, се върна заради него.
- Днес става една година от както това дете живее в Рая; скъпото му цвете, забравено на този прозорец, посърна, увехна, накрая го изхвърлиха на улицата. Но въпреки това, това почти изсъхнало цвете е съкровището на нашия букет. Донесе повече радост и удоволствие отколкото всички лехи на кралската градина.
- От къде знаеш това?- попита детето, което ангелът носеше към небето.
- Знам го,- отговори ангелът- понеже аз бях страдащият мъник, който ходеше с патерици; как нямаше да разпозная моето толкова обичано цвете!
Детето отвори очи и видя сияещата фигура на ангела, когато влизаха в Небето, всичко беше радостно и щастливо. Бог прегърна цветята, постави ги на сърцето, но това, което целуна, беше дивото цветенце, презряно и увехнало: цветето тутакси придоби глас, присъедини се към душите, които обкръжаваха Създателя, едни много близо до Него, други по-далеч, образуваше кръгове, които се разширяваха един след друг като се умножаваха до безкрай, населени с безмерно щастливи същества, всички пеещи в хармония- от благословеното дете до скромното цвете от полето, взето от мочурището, между жалките изхвърлени неща в тъмната и тясна уличка.
- Кое цвете искаш да посадиш в Рая?-попитал ангелът.
В тази градина имаше една роза, която беше изчистена, пълна с живот, превъзходна; но я бяха потъпкали, и всичките й пълни клонки с прекрасни пъпки висяха клюмнали към пръстта.
- Горката роза,- каза детето на ангела,- ще я вземем, за да може да разцъфти отново в Небето.
Ангелът я изрови, и прегърна детето. Бяха събрали много красива цветя, скромни маргаритки и буйни виолетки.
Събирането беше приключило, но не отлетяха направо при Бог. Слезе тиха нощ и детето и неговият Божествен водач отидоха отново над един голям град. Преминаха една от най-тесните улици, пълна с купчини посуда, счупени чаши, парцали и всякакъв вид мръсотия. Между тези боклуци ангелът различи една саксия с цветя {пълна с пръст?}, от където се спускаха дългите корени на едно полско цвете, вече увехнало, и което изглеждаше, че вече няма да може да се раззелени отново: бяха го изхвърлили на улицата като ненужно и мъртво.
- Струва си да го повдигнем,- каза ангелът,- ще жо вземем и по пътя докато летим ще ти разкажа историята му. Ей там долу, еей там, в онази тясна и крива уличка, почина едно момченце- бедно и страдащо дете. Когато се чувстваше добре, едвам-едвам успяваше да се разходи, и пак с помощта на патерици, из мъничката си стая. В хубавите летни дни на обед слънчевите лъчи го посещаваха в нишата. Така детето, седнало на прозореца, топлейки се на слънцето, без умора да тръгне, си представяше как се разхожда; не познаваше гората, свежата зеленина на пролетта, освен клоните на бука, които веднъж синът на съседа му беше събрал. Зеленият клон на дървото се провесваше над главата му и като си мислеше под дърветата, които го пазеха от слънцето, мечтаеше със сладката песен на птичките. Един ден синът на съседите му занесе полски цветя и случайно сред тях имаше едно, което все още имаше корени; момчето го засади в една саксия и я постави до прозореца, близо до леглото. Цветето, засадено от благословени ръце, започна да расте, стана голямо и всяка година даваше нови цветове. То беше неговата малка градинка, единственото му съкровище в този свят; поливаше го, грижеше се за него, обожаваше го; поставяше го да събира слънчеви лъчи колкото се можеше повече. Цветето се появяваше в сънищата му, защото цъфтеше, разпръскваше аромата си и се перчеше с цветовете си заради него. Когато почуства, че умира, се върна заради него.
- Днес става една година от както това дете живее в Рая; скъпото му цвете, забравено на този прозорец, посърна, увехна, накрая го изхвърлиха на улицата. Но въпреки това, това почти изсъхнало цвете е съкровището на нашия букет. Донесе повече радост и удоволствие отколкото всички лехи на кралската градина.
- От къде знаеш това?- попита детето, което ангелът носеше към небето.
- Знам го,- отговори ангелът- понеже аз бях страдащият мъник, който ходеше с патерици; как нямаше да разпозная моето толкова обичано цвете!
Детето отвори очи и видя сияещата фигура на ангела, когато влизаха в Небето, всичко беше радостно и щастливо. Бог прегърна цветята, постави ги на сърцето, но това, което целуна, беше дивото цветенце, презряно и увехнало: цветето тутакси придоби глас, присъедини се към душите, които обкръжаваха Създателя, едни много близо до Него, други по-далеч, образуваше кръгове, които се разширяваха един след друг като се умножаваха до безкрай, населени с безмерно щастливи същества, всички пеещи в хармония- от благословеното дете до скромното цвете от полето, взето от мочурището, между жалките изхвърлени неща в тъмната и тясна уличка.
//
, но се присъединявам в пожеланията.
