Киноклуб 3

Да, тя отказваше интимна близост на съпруга си - дори леглата им бяха разделени.
Аз си мисля, че си бяха сексуални фантазии, които днес биха били абсолютно в рамките на нормата  - да е проститутка, да е "на разположение" на мъжете, да има някакъв елемент на принуда в сексуалния контакт.
Но пък си беше елитна порститутка и караше мъжете да се чувстват зависими от нейната благосклонност.

По-скоро си влачеше някакво бреме от детството. А дали свещеника не беше злоупотребил? Сега се сещам  как на причастието стискаше устни и не искаше да приеме нафората.
  По принцип такива 'хрисими' и порядъчни дами имат поне по една сцена във филма, в която отиват на черква, или поне се изповядват за това, че не изпълняват задълженията си на съпруга.
      Интересно беше, как след всяко посещение на апартамента на мадам Анес, ставаше все по-близка с Пиер, живваше. Сякаш отиваше следобяд да се самобичува за нещо и после ѝ беше по-леко,  съумяваше да е съпругата, която Пиер заслужава.
  Как мислите, ако не се беше появил Марсел и тя беше признала на Пиер (нали твърдеше, че бе решила да го стори и да приключи със следобедните си тайни), дали той щеше да ѝ прости и всичко да продължи като че нищо такова не е имало?
  Според мен щеше да ѝ прости и да покажат как в спалнята им  вече има едно голямо легло . 

 

Аз четох на няколко места как неприемането на причастието в църквата било умишлено и отново, защото не се чувствала достойна и "чиста".

     Северин си спомни случката с причастието, докато изкачваше стълбите към апартамента на Анес. И наистина след тези свои следобеди тя се чувстваше добре, усмихната и ведра. Сякаш смъкваше някакъв товар от себе си....
    Пиер може би щеше да и прости, да. Евентуален финал с голямо легло си представям така - лежат си там двамата щастливи и... Северин пак чува звънчетата....

В такъв случай, ще заведем под отговорност баща ѝ, доведеният ѝ баща или някой чичо. Отчето е невинно. 


Хайде, Полунощ в Париж.
 Дали остана някой, който да не разбра, че харесвам филмите на (л)Уди? 
Този го гледах в киното и после още 2 пъти у нас.
  Отъждествявам се с героите, които въздишат по друго време и пропускат настоящето.
Винаги ме е привличало разсъждение в посока 'ами ако не е било така'. Забавлявах се истински с пътуването във времето на Джил и как уж е повлиял на някои от решенията на великите творци.
  Да видиш как един съвременник (от позицията на гледал филма в настоящето) съветва Бунюел да направи филм, чието действие се развива в една стая и героите не могат да излязат от там е топ хумор.     

А пък откакто не снима себе си, се забавлявам още повече с това как режисира един от героите, за да напомнят него с говор, жестове... Тук, с Оуен У., удри направо в десятката, като го докарва и  на визия.
    Много хубав филм. Заснет приятно и с чудесна идея.
Направо се влюбваш в Париж (за кой ли път) като го изгледаш.
 С нетърпение очаквах всяко следващо пътуване назад във времето, за да видя с кой ще се срещне Джил.
  Ситуацията в настоящето бе също толкова забавна. Шайка обезумели републиканци в Париж. 
  Чудесен филм!

Подписвам се под всичко, което е написала Тина. Филмът беше забавен и оригинален, смях се от сърце. Уди отдавна е доказал оригиналното си чувство за хумор. И в същото време беше и история за един от най-красивите градове с едно чистосърдечно и наивно послание за това, как винаги има мечтатели, които искат да отидат в друга ера, мислейки, че там ще са по-щастливи. Републиканците в Париж особено ме развеселиха, те твърдо си бяха в настоящето. А как пазаряха за мебели само, ох  . Всички актьори бяха точно на мястото си, Рейчъл Макадамс много добре докарваше плиткоумната богаташка. А псевдо-интелектуалецът, който знаеше всичко?
Естествено, най-ме забавляваха героите от 20те години. Всичко създадено в този период, или започнато през този период е считано за почти класика (или по-точно "класическа анти-класика") днес и ми е много познато. И аз също чаках с нетърпение да видя с кого пак ще се срещне и как точно ще бъдат окарикатурени образите. И като добавим към това, че Карла Бруни участва (аз го намирам за хумористично, само защото е и Мадам Президент ) и запленяващата Марион Котиар(д?) филмът беше идеален.

      "Прекарал съм много приятни часове в баровете. За мен барът е място за размисъл и самовглъбяване, без което не мога да си представя живота. Стар навик, заякчен с годините. Като Симеон Стълпник, кацнал на своята колона и разговарящ с невидимия си Бог, аз съм прекарвал в баровете дълги моменти на мечтание, говорейки рядко с келнера  и най-често на себе си, в плен на прииждащите на вълни образи, които несекващо ме изненадваха. Днес, стар като века, вече изобщо не излизам от къщи. Сам, в свещените часове на аперитива,  в малката стая, където са подредени бутилките ми, обичам да си спомням любимите барове.
     Първо уточнявам, че правя разлика между бар и кафене. В Париж например така и не успях да открия приличен бар. Затова пък е град, пълен с възхитителни кафенета. Където и да отидете, от Белвил до Отьой, никога не се страхувате, че няма да намерите маса и келнер, който да приеме поръчката. Нима е възможно да си представим Париж без кафенетата, без подканящите масички по тротоара, без магазинчетата за цигари ? Без тях той би бил като опустошен от катаклизъм.
   Голяма част от дейността на сюрреалистите се разви в кафене "Сирано" на площад Бланш. Обичах също "Селект" на Шан-з-Елизе и бях поканен при откриването на "Купол" в Монпарнас.  
Ман Рей и Арагон ми определиха среща там, за да организират първата прожекция на "Андалуското куче". Не е възможно да посоча всичи останали. Казвам само, че кафенето предполага разговори, движение, шумното понякога приятелство на жените.
  Докато барът, обратното, е упражнение по самота.
  Преди всичко той трябва да бъде спокоен, доста тъмен, много удобен. Всяка музика, дори далечна , трябва да бъде строго забранена ( обратно на безобразния навик, който се разпространява днес по света). Най-много дузина маси с възможно най-небъбриви редовни посетители.
  В един бар, за да предизвикаш и поддържаш състоянието на бленуване, е необходим английски джин. Предпочитаното от мен питие е сухото мартини. Предвид първостепенната роля, която сухото мартини е изиграло в живота, който разказвам, трябва да му посветя страница- две. Както всички коктейли, и сухото мартини вероятно е американско изобретение. То се състои главно от джин и от няколко капки вермут, за предпочитане от марката "Ноаи Прат". Истинските познавачи, които обичат своето мартини съвсем сухо, дори твърдят, че било достатъчно да оставиш слънчев лъч да прекоси бутилка "Ноаи Прат" , преди да докосне чашата с джин. По едно време в Америка казваха, че едно сухо мартини трябва да прилича на непорочното зачатие. Известно е, че според свети Тома Аквински, оплодителната сила на Светия дух  преминала през Дева Мария " както слънчев лъч преминава през стъкло, без да го счупи". Същото, казват, се отнасяло и за "Ноаи Прат". Ала това ми се струва малко прекалено.
   Както вече сте разбрали, не съм алкохолик. Разбира се, имало е случаи в живота ми, когато съм пил докато не падна под масата. Но най-често става дума за изтънчен ритуал, който не предизвиква истинско пиянство, а  някакво опиянение, тихо блаженство, което маже би прилича на въздействието на лек опиат. Това ми помага да живея и да работя. Ако ме попитат дали съм познал бедата един - едничък ден да съм бил лишен от питиетата си, ще отговоря, че не си спомням да е имало такъв ден. Винаги съм имал нещо за пиене, защото винаги съм вземал предпазни мерки. "

   Това са спомените на вече "стария като века" Бунюел, както сам той казва .

   Половин век след него, Уди Алън, и той на преклонна възраст, може би под влиянието на някакъв коктейл, осигуряващ добро функцониране на въображението, заснема филма си  :
    
   Midnight in Paris (2011)/ Полунощ в Париж

  Едно бягство в миналото, цветен мираж, сън, в който ти се иска да си главно действащо лице, за да се превърне в истина...или поне да продължи по-дълго...
  Изхождайки от мисълта на Бунюел, че сънищата и въображението са част от нашата памет и следователно са част от преживяванията ни, всеки сам избира своята реалност. Хора като Уди, и като героят му от филма - Джил, се чувстват по-уютно в реалността на въображението. През двадесетте години на миналия век такива личности се наричали сюрреалисти, днес обикновено за тях казват, че са...да кажем, леко подпийнали, като Джил ...Но истината е, че има два вида хора - едните са "трезвомислещи", дори когато са обърнали няколко чашки френско вино, а другите- без да близват алкохол, са си вечно опиянени...от блянове.
      Много се забавлявах, докато гледах филма. Може да се сравни с въздействието на едно сухо мартини.  
      Първите глътки - това са началните кадри от Париж - цветни, носталагични...все едно си там.
Следват няколко забавни сцени, в които се говори за мебели и републиканци и които ти напомнят да си поръчаш нова чаша с питие...След второто мартини всичко се подрежда - седиш на една маса с Дали , Бунюел и Ман Рей :
- Звучи толкова налудничаво...Ще кажете , че съм пиян, но... Трябва да кажа на някого. Аз съм от друго време, друга ера...От бъдещето. Идвам от третото хилядолетие. Качвам се в една кола и пътувам през времето.
- Много правилно. Ти живееш в два свята. Дотук не виждам нищо странно - казва спокойно Ман Рей.
- Да, ти си сюрреалист. А аз съм нормален мъж. В единия свят съм сгоден за жената, която обичам. Поне мисля, че я обичам. По-добре да я обичам. Ще се женя за нея.  
- Носорозите правят любов, като се качват на женската ! - съвсем на място констатира Дали. - Но... има разлика. В красотата на двата носорога.
- Има ли друга жена ?- прозорливо пита Ман Рей.
- Да, Адриана. Да, привлечен съм от нея. Намирам я за много привлекателна. Проблемът е, че другият мъж, който е голям художник, гений, също я намира за опияняваща. И така...те са...
- Мъж е влюбен в жена от друга ера. Виждам снимка - казва Ман Рей.
- Аз виждам филм - с цигара между пръстите добавя Бунюел.
- Аз виждам ...носорози - категоричен е отново Дали .  




  На тази сцена най-много се смях. Както и на следващата, за която е писала Тина :

- О, господин Бунюел, имам идея за филм за вас. Група хора са на официална вечеря и когато в края искат да напуснат...помещението, не могат.
- Защо ?- пита Бунюел.
- Не могат да излязат през вратата.
- Но защо ? - недоумява пак  Бунюел.  
- Когато са принудени да останат заедно, изчезва прикритието им и те остават такива, каквито са наистина, животни.
- Не разбирам. Защо просто не си тръгнат?
- Просто ви казвам да помислите. Може един ден да ви светне лампичката.  
- Не разбирам ! Какво ги задържа в стаята ?- продължава да пита озадаченият Бунюел.  

  Сега се сещам и за други много забавни сцени, изобщо- много приятно прекарани два часа, в компанията на Уди, с типичния му ироничен хумор и интелектуална меланхолия. Наздраве !  

  Началните кадри са много хубави :

Да! И аз на сцената с Дали, Ман Рей и Бунюел се смях най-много.   Така леко ги закача за странностите им . Но каква епоха е била само, а? Париж между двете войни е бил невероятен.


Соня, книгата е в къщи, чака си реда, както и Виридиана.

Да, а мадамата копнееше за друго десетилетие....

Онзи, Пол, нали все се правеше на разбирач и годеницата на Джил зяпваше в устата му и нищо не я интересуваше...  когато гледаха картината на Пикасо, Джил извади вътрешно инфо и му затвори устата... много намазваща медец ситуация беше. 

Имаше и друг тънък момент, когато се разхождаха с майката на Инес и тя Аууу, да ви кажа, снощи гледахме един film... и Джил пита С кой актьор?, и тя Не знам, ама беше чуждестранен . Сооооу америкън (не помня точно разговора. Соня съдействай, че ми беше любим момент, плс).

 

  Да, за филма. Майката каза, че са  гледали много хубав американски филм и дъщеря и пита :
- Кой участва ?
- Не знам. Не помня имена.
 И тогава Джил се обади :
- Страхотен, но забравим. Позната ми е картината. Даже аз я рисувах.
- Да, беше тъп и детски. Но независимо от това, Джон и аз много се смяхме.
  И дъщерята побърза да насочи разговора в друга посока...

 Много ми хареса и сцената в ресторанта, в началото :

- Наздраве за Джон ! Поздравления !- (впрочем, героите почти непрекъснато надигаха чаши- с вино и шампанско... )
- Ами...ще бъда искрен. Вълнувам се от това сливане, но...иначе казано, не съм голям франкофил- важничи Джон.
- Джон мрази тяхната политика- пояснява съпругата му.
- Не са големи приятели на Щатите- многозначително я поглежда Джон.
 И тук следва култовата реплика на Джил :
- Не можем да ги обвиним, че не ни последваха в заешките дупки в Ирак...
- Скъпи, не започвай, моля те !
 Но той продължава :
- Няма да се караме. Няма нищо лошо, че не сме на едно мнение с баща ти...Това е демокрацията. Баща ти защитава дясното крило на републиканците, за които мисля, че са луди...но...
- Добре, стига !- прекъсва го годеницата му...
- Това не значи, че не уважаваме мнението си, нали така ?- наивно пита Джил и поглежда бъдещия си тъст, а онзи го гледа обидено и само преглъща...

  Що се отнася за приятелството между Щатите и Франция, не е съвсем така. В заешките дупки в Ирак може и да не са ги последвали, но в Либия бяха рамо до рамо....А и Карла Бруни не случайно участва в този филм....



   А ето един напълно изчерпателен коментар на картината на Пикасо, с който няма как да не се съглася :  

  Пол, всезнайкото, говори за Пикасо, жените го гледат и слушат със страхопочитание :
- Ето един превъзходен Пикасо. Ако не бъркам, е нарисувал портрета на френската си любовница Маделин Прису през двадесетте.
- Пол, тук ще поспоря с теб- решително го прекъсва Джил.
- Нима ?- иронично пита Пол.
- Джил, внимавай, може да научиш нещо - (хахах, годеницата му беше просто върха...)
 Обаче Джил продължава, сега му е паднало да натрие носа на този псевдоразбирач :  
- Ако не бъркам, това е лош опит да покаже млада французойка, Адриана, от Бордо, ако не ме лъже паметта. Тя дошла в Париж, за да учи дизайн. И съм сигурен, че е имала връзка с Модилиани. Скъсала е с него, след това се среща с Пабло Пикасо. Разбира се, от този портрет не можеш да видиш невероятната и красота. Тая е била трепач !
- Какво си пушил ? - смаяна го пита Инес.
- Малко е да кажеш за тази картина, че е чудесна. По-скоро е потвърждение на буржоазния поглед на Пикасо. Бил е разсеян от факта, че тя е била като ураган в леглото.
  След което Джил ги погледна важно, сложи ръце в джобовете си, повдигна си леко панталоните и се отдалечи. Онези буквално онемяха....  

   А Адриана от портрета е просто очарователна.... 

Не че го обсъждаме, но да си кажа, че гледах Виридиана и мнооого ми хареса. Особено се смях на снимката с тайната вечеря и последната сцена .

   И аз покрай дискусията изгледах още негови филми. Гледах "Назарин", много хубав финал. От биографията му разбрах, че барабаните, които се чуват накрая, са "барабаните на Каланда", родното му село. "Всяка година  барабаните на Каланда бият без прекъсване, от обяд на разпети петък до същото време на другия ден, съботата на страстната седмица. Към края на нощта кожата на барабаните се покрива с кървави петна. От непрекъснатото биене ръцете се нараняват и кървят. А това са много груби, селски ръце."

  Ето финалната сцена на "Назарин", звукът от барабаните накрая напомня ударите на сърцето :

Гледах Любовниците и ох, какво да ви кажа, не можах да го харесам толкова. Отново буржоазната тема (няма щастие в парите) и е от тези френски филми където всичко се зарязва заради Любовта. Жан Моро е наистина много магнетична, филмът е красив, включително и мястото където е сниман. Но понеже съм продукт на днешното време, просто не мога да го възприема със същите широко отворени очи с които са го гледали, когато е излязъл. Май Тина беше казала един път за някой филм, колко би било интересно да го гледаме с тогавашната нагласа, и за мен това е съвсем вярно за този филм. Картата в началото беше интересна и май че краят трябва да се нарече не щастлив, а непредвидим.

Разчитайки се за него, разбрах за комичната история по показването му в САЩ. Естествено само в целомъдрените и морализаторски САЩ може такова нещо да се случи. Загатнатият женски оргазъм е сцена нон грата в един романтичен филм, но затова пък на мъжкия има посветена цяла индустрия.

За Луи Мал, отдавна се каня да гледам My Dinner with Andre и Zazie dans le métro, ще си ги сложа по-напред в Нетфликс опашката. И чак сега разбирам, че Damage е негов.

Ха, първа съм! Личи си, че бебето ми спи тези дни повече  

    Бунюел казва, че с с Луи Мал са били много близки приятели. Продължаваме значи с "Любовниците" и "Асансьор за ешафода", ако искате може и още някой негов филм да включим.


Les amants (1958)/ Любовниците Текуща дискусия

Ascenseur pour l'echafaud / Асансьор за ешафода (1958) Следва

Det sjunde inseglet / Седмият печат (1957)

Smultronstället (1957)/ Поляната с дивите ягоди

Fahrenheit 451 (1966)  /451° по Фаренхайт

2001: A Space Odyssey (1968) / 2001: Космическа одисея

The Day the Earth Stood Still (1951)/  Денят, в който Земята спря да се върти

Blade Runner (1982)

The Matrix (1999) / Матрицата

La Grande illusion / Великата илюзия (1937)

Mouchette (1967)/ Мушет

Vivre sa vie: Film en douze tableaux (1962)/ Да живееш живота си

 Le Genou De Claire / Коляното на Клер (1970)

Lacombe Lucien (1974)/  Люсиен Лакомб

Неоконченная пьеса для механического пианино (1978)

Atlantic City (1980)

A Woman Under the Influence (1974)/ Жена под влияние

A Dangerous Method (2011)/ Опасен метод

Phungsan Dog / Poongsan / Пунгсан (2011)  

Ask Tesadüfleri Sever (2011)/ Любов. Просто съвпадение.  

Bal (2010)/ Мед  

Gegen die Wand (2004)/ Срещу стената

Фауст (2011)

Carnage (2011)/ Касапница

Extremely Loud and Incredibly Close (2011)/ Ужасно силно, адски близо

Wilde Salome (2011)/ Саломе

Ха, какво стана сега?! Аз съм си копирала един списък от преди в темата, по който следва Седмия печат и зяпам тук. 
 Ще си поправя файла и отивам да изгледам Любовниците.