Зове ли дивото?

Често ли срещаш диви бабички? Натам вървим. Бавно, за да успеем да свикнем.

Ма дайте по-конкретно вече, стига философстване. Като казвате, че сте мноу диви, какво точно имате предвид, как се проявявате?

Моето "диво" се изразява основно в това, че като се ядосам ми пада пердето, падам си малко скандалджийка на моменти, шумна съм, понякога псувам ужасно, говоря простотии, вулгаризми. Абе абсолютен простак, като се замисля.
По едно време се надвиквах с тонколоните в рок-клубовете, трябваше винаги да съм първа на дансинга. Но напоследък нещо не се изявявам ( някои биха го нарекли с право "излагам", но карай..) Сега се плаша, че уж ми се иска да се позабавлявам по този начин, а все не намирам подходящия момент.
Мъжът ми под диво например разбира да хукне в планината без екипировка. То и аз го разбирам като "диво", но не ми стиска особено. Ходя с него, но не от дивост, а един вид да го пазя ли що ли...или ако недай боже му се случи нещо, да не е сам...И разбира се, за да има кой да пада в рекичките и после да мрънка.
Доне, мисля, че бях твърде изчерпателна и дори подтискащо откровена.

Твърде често даже. В махалата е пълно с такива. А майка ми е напът да стане дива бабичка. В болницата също има побеснели баби с пяна по устата - но е разбираемо: да си болен, беден и излъган не е лесно. Чак се учудвам и радвам да видя някоя по-блага и спокойна.

Ами за мен да си див е символ на това сам да избираш в какво да вярваш,че можеш да направиш. Не първата ти мисъл при всяко действие е дали е редно според някой ( било то обществото, културата или най близкия ти човек) и как би се приело и т.н. Да се вълнуваш от и приемаш собствените си пориви, а не да се мъчиш да ги обуздаваш , я под претекст за възраст, семейство или каквото и да било друго.И сам да си понесеш отговорността, ако си се забутал в някоя гъста гора, като никой не те язди по път.Когато си хванат в някоя невъзможност спокойно да си се противиш и да недоволстваш, вместо да се примириш с " ами такъв е светът, няма начин, трябва да се свиква ..."
За това казах, че в някаква степен само детето ме е опитомило.То е доста уморително да си див, иска ми се понякога спокойствието на това да си знаеш пътя и някой друг да те води ( някой или нещо, които обаче ти сам си приел за водач), обаче за сега не съм си намерила майстора така да се каже. 

п.п. Направо не мога да си представя да искам нещо и да се питам дали е подходящо за възрастта ми и това да е определящото дали да го направя.  Няма да го направя, ако не го искам.Но ако го искам нищо не е в състояние да ме спре, освен ако смятам, че с него застрашавам детето си по някакъв начин. Единствен укротител ми е той за сега, ама не винаги.  Навремето бях изместила от първото място най големия скандалджия в блока с викането ми в стил италианско семейство. "Еее, вика, комшо, аз държах първото място, ама от как се нанесохте, не е така." 

Не съм дива, само ме зове. 
Да заминем двамата, например, както ни се иска, с колата, да покараме из страната - днес сме тук, утре - там. Да не трябва нито да предупреждаваме някого, нито да се тревожим за другиго, нито сметката да си правим - колкото, толкова. Както правех едно време и чак на 2-3-я ден се сещах, че е добре някой от близките ми да знае, че не съм в града. Да чета цяла нощ книга, щото ми е станала интересна. Или да говорим цяла нощ, нищо, че утре ще ставаме рано. И да пием вино. Ама това в понеделник срещу сряда, нали, не в петък. Може и да танцуваме някъде, разбира се. Може, ама не може, щото вече не издържам без сън. Никога да не слагам костюм - невър, защото мразя тази дреха! Да се смея с пълен глас винаги, когато ми е смешно. Да кажа някои неща на някои хора, ама както Дейв Ломбардо ги реди тук. Да заминем някъде още по-далеч, пак с колата, пак веднага. Изобщо да мога да хващам пътя винаги, щом ми се прииска. Да срещам непрекъснато нови хора. Аз така я карах преди. Да работя с 40 градуса температура, защото ми е дошла музата, какво толкова, какво като заразя някого!? Да напусна работа в момента, в който се почувствам неудовлетворена/недооценена, ама-ха. Като ми писне от домашните задължения, като се уморя от болестите на децата, да си взема малкото куфарче, да оставя мъж ми да се оправя и да се върна след 1-2 дни балансирана, мила и любяща. Да не отговарям за нищо и никого, освен за мене си. Да не притежавам нищо, че да го мисля. Като ми хрумне някоя идея/налегне ме работата да ѝ посветя цялото си време, сили, мисли, без значение има ли някой друг нужда от мен, няма ли, да нямам никакви ограничения. Като ми хареса нещо - да си го взема.
Понякога си организираме офф-дни - заедно или поотделно (заради децата се случва по-често). Понякога, но все по-рядко, се случва спонтанно.
Интересното е, че имам възможност и по-често, но някак мисля, че не е никак редно. Ама ме зове.
Аз за такива неща говорех.

Моето разбиране за диво е много сходно с това на Ментова, като прибави човек хващането на багажчето и свободното пътуване от държава в държава и голяма доза екстремни спортове. Преди, 2-3 години да изкарам на едно място и куфарите ми сами се стягаха... От нищо никога не ме е било страх до степен такава, че да не го направя, ако ми се прииска. С появата на детето се опитомих на момента  Беше на 3 месеца, когато ми предложиха перфектната работа, свързана, разбира се, с преместване на 3000 км и никаква сигурност... Адски трудно ми беше, но отказах. И оттогава съм станала една такава страхлива. Все си мисля кой ще ми гледа детето ако не дай Боже нещо се случи с мен. И си кротувам...

Конкретно и буквално, да съм сред дивата пустош, на палатка или колибка или просто на село, ама извън селото, с колелото сред полята или някъде из планината. Да не виждам автомобили и да не чувам човешки глас (освен, може би, на един-двама любими хора които ми правят компания  ). Да се катеря по дърветата, да лежа в тревата, да слушам тишината. Не ми пречи че няма цивилизация, и храстите вършат работа. Ако може така с една книжка да се отцепя от света, както правех едно време летните ваканции... еееех...

Наистина не спира да ме зове, но както писах, се самоконтролирам , защото съм вече майка и съм някакъв вид , модел на поведение. Избива ми обаче дивото и то се стоварва върху мъжа ми, като :
 - решавам/когато има на кого да си поверя децата/ и заминавам някъде без да го уведомя, в последствие му звъня и му казвам къде съм. Реакцията му е - пак ли откачи/ не че той е по-малко откачен от мен /.
 - предлагам му/на мъжа ми, нали уточних вече, че все той е потърпевш/ разни идиотски неща в най-неподходящият момент, ако обаче е подходящ направо ги осъществявам.
- той отдавна ме кандърдисва да скачам с него с парашут, но мен ме е шубе и затова предпочитам рафтинга/което супер странно , защото имам страх от водата, но луд човек , не мисли.../. Обяви ме за луда.
 - не ми стиска да рискувам много, но дивото тресне ли ме правя глупости.
 - като ме удари лудата или дивото, ставам доста избухлива и рекласирам по особен начин чрез "спаринг" / а иначе се води , че духа ми е трениран и съм търпелива/- но сама... абе кво да ви разправям ...  
- като цяло обаче тези периоди не са чести и не в тази последователност иначе отдавна да са ме освидетелствали.

Ами и аз горе долу за такива, само че не се спирам. 

О, не, не се питам дали е подходящо, просто вижданията ми са се променили. Не се питам, например, дали е подходящо на мойта възраст да се разпльокам на тротоара с бутилка мента (или да ходя, пушейки  ), просто ми се струва кофти - не заради другите, не заради възрастта, а заради мен самата. От друга страна, вероятно ще нося комбат панталон докато съм жива  
Ментова ми бръкна в сърцето с всяко изречение. Общо взето, всеки път, като се прибираме с мъжа ми от работа, си представям как звъня на съседката да прибере детето за през нощта, а ние запрашваме на изток, на изток, към изгрева.

Ами на мен никога не ми се е искало да ходя пушейки или да се разпльокам на тротоара с бутилка мента, за това сигурно не се сещам за разни неща, които да сметна, че само заради възрастта или заради другите някак не са редни, а на мен ми се искат, искат. 
Обаче да се смея с пълен глас като ми е смешно или да отпраша някъде импулсивно, да не се наспя или да чета книга цяла нощ щото ми е интересна изобщо не виждам кое му е нередното.Както и да казвам някои неща на някои хора или да напусна работа на мига.Или разни такива неща извън обичайния коловоз.

Житкам такси нощем, и возя опитомени Бързат да се приберат вкъщи Понякога ми се приисква да пришпоря Матю и да забия в непознати земи Румънските вълци са на пет литра пропанбутан от мене
На утрото остават снимки в съзнанието ми от нощта - лисица, мушнала се в храстите, фаровете на насрешен ездач на осовата линия

Това е начин на реагиране и няма да се промени. Просто ще реагираш по-рядко на неща които те ядосват или по-точно по-малко неща ще те искарват от равновесие.

Аз си мечтая , да язда кон без посока, но ще остане само мечта в този ми живот.

Това все едно аз съм го писала 
Изказано от друг, обаче, ме накара да се замисля
Това май не е дивото, вика му се младост, м?