Живял някога един беден мелничар. Той имал красива дъщеря, с която много се гордеел. Веднъж, когато край мелницата минавал царят, стопанинът го спрял и му казал:
— Моята дъщеря е много сръчна — от слама може да изпреде златна прежда.
— Това ми харесва — отговорил царят. — Ако дъщеря ти наистина е толкова сръчна, още утре да я доведеш в двореца!
Така и станало. Девойката отишла в двореца и царят я завел в една стая, пълна със слама. Дал й мотовилка, чекрък и вретено и й казал:
— Започвай да работиш и ако до утре сутринта не изпредеш сламата, ще умреш.
Девойката останала сама и започнала да мисли как да изпреде сламата на златна прежда, но нищо не измислила. Уплашила се и се разплакала. Внезапно вратата се отворила, в стаята влязло малко човече и попитало:
— Защо плачеш така безутешно?
— Защото трябва да изпреда тази слама на златна прежда — отговорила девойката, — но не зная как.
Човечето казало:
— Какво ще ми дадеш, ако аз я изпреда?
— Ще ти дам гердана си — отговорила девойката.
Човечето взело гердана и започнало да преде. До сутринта изпрело всичката слама на хубава златна прежда.
Когато слънцето изгряло, царят дошъл при девойката. Видял златната прежда и много се зарадвал. Ала още по-голяма алчност изпълнила сърцето му. Завел дъщерята на мелничаря в друга, много по-голяма стая, също пълна със слама, и й казал, че ако й е мил животът, ще трябва да изпреде и нея за една нощ.
Седнала девойката и започнала да мисли, но нищо не измислила. Толкова се отчаяла, че се разплакала горчиво. Тогава вратата се отворила и влязло мъничкото човече.
— Какво ще ми дадеш, ако изпреда сламата? — попитало то.
— Ще ти дам този пръстен — отговорила девойката.
Човечето взело пръстена и започнало да преде. До сутринта изпрело всичката слама на лъскава златна прежда.
Като видял толкова много злато, царят завел дъщерята на мелничаря в трета, още по-голяма стая, пълна догоре със слама.
— Ще изпредеш още тази нощ всичката слама. Ако успееш, ще станеш моя жена.
„Макар че е дъщеря на мелничар, по-богата жена от нея няма да намеря“ — помислил си той.
Девойката останала сама в стаята. Човечето веднага се появило и казало:
— Какво ще ми дадеш, ако и този път изпреда сламата на златна прежда?
— Нямам вече нищо — отговорила девойката.
— Обещай ми тогава, като станеш царица, да ми дадеш първата си рожба.
„Кой знае дотогава какво ще стане“ — помислила си девойката и обещала на човечето да му даде първата си рожба. А то изпрело сламата на златна прежда.
На другата сутрин царят дошъл и видял, че желанието му е изпълнено. Оженил се за дъщерята на мелничаря и тя станала царица. След една година родила прекрасно дете, но вече била забравила за малкото човече. Веднъж то неочаквано влязло в стаята й и казало:
— Дай ми рожбата си!
— Царицата се изплашила и предложила на човечето всичките съкровища в царството, само и само да не й взима детето. Ала човечето казало:
— Не, предпочитам нещо живо пред всички съкровища на света.
Тогава царицата започнала да плаче тъй жално, че човечето я съжалило и казало:
— Ще ти дам три дни срок. Ако дотогава узнаеш името ми, детето ще остане при теб.
Цяла нощ царицата си припомняла всички имена, които била чувала. Изпратила един от слугите си из страната, за да разпита за всички възможни имена.
На другия ден човечето дошло и тя започнала да изрежда: Каспар, Мелхиор, Балзер… Изредила всички имена, които знаела, но след всяко име човечето отговаряло:
— Това не е моето име.
На втория ден царицата разпоредила да разпитат за имената на всички хора в околността. Отново изредила на човечето най-чудновати имена, ала то всеки път отговаряло:
— Това не е моето име.
На третия ден слугата се върнал и казал:
— Не успях да чуя нито едно ново име, но когато преминах през една висока планина, видях къщурка; пред нея гореше огън, а около огъня подскачаше някакво много смешно човече и викаше:
— Тук сред глухата гора
билките си ще сваря,
ето че настана време
царското дете да взема.
Аз на тоя свят едничък
Румпелщилцхен се наричам.
Царицата се зарадвала, а миг след това пристигнало малкото човече.
— Е, царице, знаеш ли моето име? — попитало то.
Тя не отговорила веднага.
— Не се ли казваш Кунц?
— Не.
— Тогава името ти е Хайнц.
— Не.
— Значи се казваш Румпелщилцхен!
— Злият дух ти е казал! Злият дух ти е казал! — закрещяло човечето и от гняв тъй силно тропнало с крак, че пробило дупка в земята и пропаднало в нея.
— Моята дъщеря е много сръчна — от слама може да изпреде златна прежда.
— Това ми харесва — отговорил царят. — Ако дъщеря ти наистина е толкова сръчна, още утре да я доведеш в двореца!
Така и станало. Девойката отишла в двореца и царят я завел в една стая, пълна със слама. Дал й мотовилка, чекрък и вретено и й казал:
— Започвай да работиш и ако до утре сутринта не изпредеш сламата, ще умреш.
Девойката останала сама и започнала да мисли как да изпреде сламата на златна прежда, но нищо не измислила. Уплашила се и се разплакала. Внезапно вратата се отворила, в стаята влязло малко човече и попитало:
— Защо плачеш така безутешно?
— Защото трябва да изпреда тази слама на златна прежда — отговорила девойката, — но не зная как.
Човечето казало:
— Какво ще ми дадеш, ако аз я изпреда?
— Ще ти дам гердана си — отговорила девойката.
Човечето взело гердана и започнало да преде. До сутринта изпрело всичката слама на хубава златна прежда.
Когато слънцето изгряло, царят дошъл при девойката. Видял златната прежда и много се зарадвал. Ала още по-голяма алчност изпълнила сърцето му. Завел дъщерята на мелничаря в друга, много по-голяма стая, също пълна със слама, и й казал, че ако й е мил животът, ще трябва да изпреде и нея за една нощ.
Седнала девойката и започнала да мисли, но нищо не измислила. Толкова се отчаяла, че се разплакала горчиво. Тогава вратата се отворила и влязло мъничкото човече.
— Какво ще ми дадеш, ако изпреда сламата? — попитало то.
— Ще ти дам този пръстен — отговорила девойката.
Човечето взело пръстена и започнало да преде. До сутринта изпрело всичката слама на лъскава златна прежда.
Като видял толкова много злато, царят завел дъщерята на мелничаря в трета, още по-голяма стая, пълна догоре със слама.
— Ще изпредеш още тази нощ всичката слама. Ако успееш, ще станеш моя жена.
„Макар че е дъщеря на мелничар, по-богата жена от нея няма да намеря“ — помислил си той.
Девойката останала сама в стаята. Човечето веднага се появило и казало:
— Какво ще ми дадеш, ако и този път изпреда сламата на златна прежда?
— Нямам вече нищо — отговорила девойката.
— Обещай ми тогава, като станеш царица, да ми дадеш първата си рожба.
„Кой знае дотогава какво ще стане“ — помислила си девойката и обещала на човечето да му даде първата си рожба. А то изпрело сламата на златна прежда.
На другата сутрин царят дошъл и видял, че желанието му е изпълнено. Оженил се за дъщерята на мелничаря и тя станала царица. След една година родила прекрасно дете, но вече била забравила за малкото човече. Веднъж то неочаквано влязло в стаята й и казало:
— Дай ми рожбата си!
— Царицата се изплашила и предложила на човечето всичките съкровища в царството, само и само да не й взима детето. Ала човечето казало:
— Не, предпочитам нещо живо пред всички съкровища на света.
Тогава царицата започнала да плаче тъй жално, че човечето я съжалило и казало:
— Ще ти дам три дни срок. Ако дотогава узнаеш името ми, детето ще остане при теб.
Цяла нощ царицата си припомняла всички имена, които била чувала. Изпратила един от слугите си из страната, за да разпита за всички възможни имена.
На другия ден човечето дошло и тя започнала да изрежда: Каспар, Мелхиор, Балзер… Изредила всички имена, които знаела, но след всяко име човечето отговаряло:
— Това не е моето име.
На втория ден царицата разпоредила да разпитат за имената на всички хора в околността. Отново изредила на човечето най-чудновати имена, ала то всеки път отговаряло:
— Това не е моето име.
На третия ден слугата се върнал и казал:
— Не успях да чуя нито едно ново име, но когато преминах през една висока планина, видях къщурка; пред нея гореше огън, а около огъня подскачаше някакво много смешно човече и викаше:
— Тук сред глухата гора
билките си ще сваря,
ето че настана време
царското дете да взема.
Аз на тоя свят едничък
Румпелщилцхен се наричам.
Царицата се зарадвала, а миг след това пристигнало малкото човече.
— Е, царице, знаеш ли моето име? — попитало то.
Тя не отговорила веднага.
— Не се ли казваш Кунц?
— Не.
— Тогава името ти е Хайнц.
— Не.
— Значи се казваш Румпелщилцхен!
— Злият дух ти е казал! Злият дух ти е казал! — закрещяло човечето и от гняв тъй силно тропнало с крак, че пробило дупка в земята и пропаднало в нея.
Може по мое време да е било друго име или приказката да се е казвала по друг начин. 
