Баба и дядо бяха...

Ех, tonkabonka, разплака ме.... 

Дядовците починаха много отдавна - почти не ги помня. Баба (на майка ми майката), която ме е отгледала почина тази година. Истината е, че беше досадна, всичкознаеща, обсебваща. Чак когато си отиде, разбрах колко много съм я обичала и колко много ми е дала.
Беше много интелигентен човек, с висока обща култура. Знаеше руски език и само такива канали гледаше и четеше руска литература. Беше перфектна плетачка. Поръчки постоянно валяха, все някой звънеше на вратата за нови блузки
Дори в последните си дни не можеше да ги изгони. От време на време забравям, че не е жива и тръгвам да и звъня. По инерция.
Другата баба е селска, добра жена. Не сме близки и не ме е срам да си призная - не я обичам. Чужда ми е.

Баба ми е най-строгият и справедлив човек, когото познавам! ТЯ, е тази , която учеше с мен и ме изпитваше всеки ден!Тя ме отгледа!Тя идваше (заедно с майка), на всеки 15-ти септември.Тя дойде с мен ,да се запиша в гимназията,а по-късно и в университета.Тя, идва и до ден днешен на 15.09, макар че вече не съм ученичка, а учителка!
Баба ми, плете чорапи,елечета на цялото семейство. Пак тя, прави най-вкусният зелник,тиквеник,боб и баници! Тя, помага ежедневно в домакинството!
С баба ми, ходя всяка седмица на гроба на дядо ми. С нея ходим на кафе и сладкарница.
Нея ,обичам да глезя най-много!
Дядо ми,ах, дядоми!Той беше най-грижовният дядо на света!Човек,който даваше душа и сърце за семейството ни!Стоджер, опора в трудните моменти! Липсва ми! Много ми липсва!Всеки ден!
Другите баба и дядо, са само фигуранти в живота ми! Те не се интересуват,нито от децата си,нито от внуците!Нямам какво да кажа за тях!Не съм прекарала и 1 час в дома им!Желая им само да са живи и здрави!

Не мога сега да пиша по тази тема, много ми е тежко още, че ги няма...Но за мен те са хората, които ме отгледаха по невероятен начин, дадоха ми култура и мироглед,  благодаря на Господ, че бяха моите баба и дядо! 

Страхотна тема    чета и във всеки разказ намирам по нещо от моя живот и спомени.
Бабите ми са живи и може да се каже здрави. И двете ги обичам много по различен начин. Едната- градската ми баба е дошла преди много години от село в града и е приела много от навиците му (то не че града ни е много голям) обичах да оставам при нея и да се събуждам от аромата на липов чай и бухтички или палачинки. Другата ми баба- селска женица, добродушна до наивност, колко номера сме и погаждали през ваканциите, но тя ги приемаше с усмивка. Дано са живи и здрави още дълго да се радват на правнуците си.
 Дядовците ми за съжаление починаха през 2010г. единия на 04.01, другия на 26.01 и двамата не можаха да видят най-малкото си пра внуче което се роди на 20.01.2010г. За да намаля болката си от загубата много често си мисля, че просто дадоха живота си за да се роди жив и здрав сина ми(имаше вързан истински възел на пъпната връв и докторите недоумяваха как изобщо оцеля). И двамата бяха големи хора по различен начин. Градския ми дядо завършил едва трето отделение, но много мъдър и очукан от живота, постигнал всичко сам с двете си ръце и подсигурил и на децата си покрив (че и на нас със сестра ми дори). Милия обикаляше по магазините да търси масло за готвене, но в мини пакетчета защото аз принцесата обичах да го ям точно от такива пакетчета. Толкова ни липсваш дядо
 Другия ми дядо- строг,сериозен и студен( привидно) ме обичаше по свой си начин, но той възпита в мен силен характер за което съм му много благодарна. Макар и болен от много време беше издъхнал чак когато леля ми му е казала че съм родила и аз и бебето сме добре.
 И дойде ред на една прекрасна жена- прабаба ми,която си отиде преди 5г на 95. До сега сдържах сълзите си, но вече едва виждам монитора. Тя беше уникална, не защото ми е баба, така я помнят всички в селото а и в околните села. Мъдра жена, едновременно и строга и справедлива и толкова топла. Само като отидех при нея и ми ставаше толкова уютно. Винаги готова да помогне. Работила от мъничка по полето, после е била и майка и баща, защото мъжа и е бил в балкана с овцете през повечето време. Никой и досега не умее да готви като нея, да направи като нейните лекички или да разказва нейните приказки. Тази жена никога не се оплака от нищо, нито от нелеката си съдба нито от физическа болка. Тя страда най- много с мене, когато родих мъртво бебе, тя след години ме подкрепи когато тръгнах да се развеждам. Така ме боли за нея. Няма ден в който да не е в мислите ми или да не я цитирам, защото беше и много цапната в устата и такива ценни неща ни остави. Мога да пиша още много, но ми се къса сърцето от болка, защото ми липсват и тримата. Всеки успя да остави в нас по частица от себе си и да ни направи Човеци. Благодаря на Господ че съм внучка на такива хора!

Вече нямам баби и дядовци... мъчно ми е за тях.
Бащата на майка ми почти не помня, починал е когато съм била на 4 години. Всъщност имам един единствен спомен от него, как лежим двамата на леглото, аз го галя по главата и му казвам колко много го обичам.
Бащата на татко почина когато бях на 8 години. Беше властен, обичащ... Никога няма да го забравя, никога. Дядо е бил миньор, ходеше с 2 бастуна, но ходеше пеш по няколко километра за да ни купи сладолед.
Беше хубаво, когато всяка събота дядо и баба събираха заедно всичките си 6 деца и безброй внуци.
Майката на майка почина преди 9 години... заспа и не се събуди, после една нейна приятелка ни каза, че така умирали хората които много обичат близките си. Баба е имала много трудно детство, останала малка кръгъл сирак, отгледана от лели и чичовци. Цял живот е работила, за да не липсва нищо на децата и. Баба ни обичаше много, глезеше ни, угаждаше ни... Липсва ми много.
Майката на татко почина преди 11 години, един месец след татко, просто не можа да го преживее. Баба ми беше властна и разглезена, обичаше и се опитваше да се меси в живота на децата си, създаваше им проблеми... но пък много обичаше внуците си и всички ние много сме споделяли с нея...

Съжалявам, че ги няма и четиримата, липсват ми. Съжалявам че ги няма да видят какво сме постигнали, да се порадват на децата ни....

Аз също нямам баби и дядовци. ...Най -топли спомени пазя за баба, която си отиде тази пролет. Наистина беше много благ човек. Разказваше ни притчи и ни правеше мекици, за ужас на строгия ни дядо, който все я упрекваше, че си губи времето да ни глези. Притежаваше мъдростта да посрещне хубавото и лошото в живота и споделях с нея всичко. Имахме си шега- когато била снаха, свекърва и много я навиквала, както тя казваше, а баба за да не и отговаря излизала навън и обикаляла къщата колкото пъти е нужно за да и премине яда - нашата парола за това колко сме вбесени в даден момент се измерваше в обиколки на къщата, 5 , 6 , 10. Липсва ми и дядо, който винаги си казваше мнението заедно с изречението "Аз ти казвам какво мисля, а ти вземи от това, което прецениш" . Почивайте в мир мили бабо и дядо 

Моята баба почина на 60 и няколко, а дядо ми много по-рано. Както и писах в другата тема, малко по-рано. Не знам какъв е бил дядо ми тъй като е починал преди да се родя... Знам само за него, че е бил изтънчен човек умеел е да готви, да подрежда маса, бил е управител(на ресторант и магазин) заедно с баба ми. Обичал е баба ми, от нея има две деца. Една от които майка ми, която много обичам. Баба беше тиха жена, кротка, на никой злото никога нее мислила или правила. Дядо ми е бил много комуникативен човек, умеел е много неща. Жалко, че не ме е виждал даже като бебе братовчедка ми е имала тая превилегия тъй като е родена 3 години по-рано от мен.
Баба винаги ми е лиспвала и ще ми липсва, тя остана в сърцето и душата ми и винаги ще я помня с умиление.

Другите ми баба и дядо ...Не знам какво хубаво да кажа за тях като такова не знам. Баба ми е била работна жена и си е гледала децата. Дядо ми не бих искала да го коментирам, че не е приятно. Винаги сме имали проблеми с тях, за жалост все още имаме тъй като са живи все още.
Всички те са с от 2 до 4 години разлика, като дядовците ми са по-големите. Не, че това е от значение според мен по-важно е как се чувстваш с този до теб и как те кара да се чувстваш а не на колко години е.

  Благодаря за темата. 

Баба и дядо ( родителите на майка ми), бяха страхотни ,много ги обичам и много, много ми липсват.

Дядо ми беше горски. Прекарвах невероятни, уханни лета, разхождайки се с него из гората. Сеното, което косяха, за да хранят сърните през зимата, миришеше съвсем различно от онова, което се сушеше по тротоарите в селото. Още усещам вкуса на маслините, които ми "береше" от гората. Вече не помня коя точно сутрин видях баба да ги слага в чантата му със заръката "Тия няма да ги ядеш, те са за Вачето". Това няма значение, защото аз никога не му развалих удоволствието да ми ги поднесе с думите "Днеска пак минах покрай маслинката".

Баба ми единствена от петте сестри се е омъжила по любов. Добре, че се е родил Симеончо, та са помилвали дядо - избягал от кавалерийския полк, за да открадне баба и да я заведе у тях. "Откраднал" е силно казано, тя го е извикала с писмо, иначе са щели да я дадат на някой си... През целия им запомнен от мен живот, аз чувах нейните думи "Ако бях отишла у...(нейния си Пища Хуфнагел)... сега щеше да ме е научил да карам колело"
Мили, прекрасни хора... Дано са на по-добро място.

Напълни ми се душата . Толкова са живи всички разкази, че усещам аромата на гора, сено и селска къща. 

Ще разкажа за тези, с които последните години се разделих. Та прабаба и прадядо. Прадядо не доживя да види праправнучките си /не знам дали така трябва да се изпише/, но прабаба поне успя да се порадва на по-голямата. Та прабаба е имала още 5 братя и сестри, тя е била най-малката. Баща и умира /разбойници, а пардон хайдути го убиват и обират на връщане от Русията/, но брат му с който са били заедно макар и ранен се добира до селото и разпространява новината. Най-големия и брат поема неговата функция и когато се видяло, че вече става стара мома /на 19 г/ в кръчмата и избира съпруг. Един от мъжете там казал, че има син за женене, той - че има сестра и ги оженили. Били набори. Скоро след сватбата съпругът и отива на война, а тя бременна остава със свекър си да достроят тяхната къща - тя му пекла тухлите, а той градил строежа.
Родила момченце и си го гледала сама в голямата къща. Дошла зимата и то се разболяло. Грабнала го, увила го в пелените и една телешка кожа и пеша 20 км до града на лекар. Там го прегледали, казали и какво да прави и я изпратили обратно. И в снега отново 20 км да се прибере. Три дни и нощи го гледала, а на четвъртата заспала от изтощение. На сутринта като се събудила детето и било мъртво.
4 години по-късно след като прадядо се е завърнал се е родила баба. Казваше, че с годините са се научили да се обичат с прадядо и наистина, това си личеше от всеки един поглед помежду им. И въпреки, че и било трудно в началото с избрания съпруг решили да изберат такъв за своята дъщеря, защото тя "ходела" с другоселец, т.е. ако се ожени за него и отиде при него няма да има кой да ги гледа. Тя обаче не се явила на срещата с избранника /учила в гимназия в града и живеела там на квартира/ и след като завършила и започнала работа взела, че се омъжила за избраника си като само се обадила по телефона /по това време телефон имало само в кметството и съответно бързо всички научили. Прабаба и прадядо викнали до небесата как можело така и да не връщала, че те вече дъщеря нямали и цялото село се изредило в дома им да ги агитира да не се отказват и да не гонят единствената си дъщеря. Те размислили /минал първоначалния шок и изненада/ и пратили една кошница с продукти на баба в знак на помирение. Тази кошница спасила младоженците от глад. Това е много интересна история, но ще стане твърде дълго. Та приели те после младоженците, направили на следващата седмица малка сватба, т.е. събрали роднини в къщи и се запознали с младоженеца и дори изиграли едно хоро на центъра на селото под акомпанимента на радиото, имало само в кметството.
В последните им години баба и дядо си ги гледаха като се преместиха при тях на село, /т.е. опастността че няма да има кой да ги гледа на старини, ако си вземе мъж от далеч реално отпаднала/, въпреки че си имаха голяма къща построена от дядо в града /то и за тази къща баба много му е мелила на главата, как така строи къща в края на града, до нивите на хората, а днес е в широк център/. Прабаба много обичаше да ми разказва истории от своя живот, а аз да слушам как е било преди, докато прадядо беше мълчалив. Викаше на всички ни миче /като го питам защо отговаряше - вие сте ми моите мичета /умалително на момичета/. Караше колело до последно, садеше дръвчета и оправяше каменни дувари.
Баба ми разправя как отишла при родителите си когато излязла по майчинство с чичо, а татко бил на 2 г, докато дядо бил командировка. Една сутрин сложила татко на гърне, а прабаба срещу него си обувала чорапите. И както била с един обут чорап скочила, грабнала детето от гърнето и хукнала навън. Баба не разбрала какво става, грабнала малкото бебе и хукнала след майка си. Каза - така тичаше, че аз уж млада не можех да я настигна, а беше боса, само с чорап на единия крак. Стигнали в лечебницата /вече имало в селото/ и прабаба с татко влетяла в кабинета независимо от многото чакащи в чакалнята и казала на доктора - виж, умира. Чак тогава баба видяла, че татко започнал да посинява. Доктора обаче се справил, та и аз съм имала възможност да се появя на бял свят.
И още един случай. Тогава татко бил само на 6 месеца и отново по закона за всемирната гадост дядо бил по някакво разпределение далеч за няколко месеца и баба отишла на село при родителите си. Татко вдига температура, все още в селото няма лечебница, зима е, трябва да се отиде до града, но автобус има веднъж седмично, който идва от съседния град и минава през селата по пътя си. Съответно билети за него се продават предварително, а те няма как да закупят, защото вече са продадени, но отиват на спирката и чакат автобуса. Той идва и на баба и казват, че не могат да я вземат, защото няма места. Прадядо, който след като се завръща от войната до края на дните си ходи прегърбен, направо все едно е сгънат на две и баба от бебе все така го помни се качва на стъпалото, изправя се в цял ръст и казва на шофьора, че няма да слезе докато не вземат дъщеря му с болното му внуче за да отиде в града на лекар. Вземат ги, в града вече има болница, приемат ги с татко и след седмица когато вече ги изписват тя успява да си вземе билети и да се върне обратно без проблеми.

Знам си родовата история. Тя е много интересна и откривам, че ми помага да си обяснявам събитията и случайностите, докосвайки се до нея. Дава ми логична причинно-следствена връзка за абсолютно всичко.
Прадядо ми е завършил право в Санкт Петербург, там се е запознал с прабаба ми, също българка, също студентка. След завършване на следването си се връщат в България, прадядо ми е бил консул пред Високата порта, а прабаба ми за кратко учителка. Съседи са с Елин Пелин, има интересни случки от детството на баща ми, свързани с това съседство и с царя   Раждат 3 деца, дават им максимума в образованието за онова, пък и за това време. Юрист, инженер и лекар, дядо ми. Лекар, ама военен! Царски офицер, в царска България. Военен, ама лекар, та това го спасява от лагерите последствие. Съпругата му (баба ми) почива млада, оставяйки 2 сирака (баща ми и чичо ми). Тези си прародители не познавам. Базирам се само на мемоари, записки, дневници и разкази от баща ми.
Отгледала ме е баба ми. Много властна жена беше, командваше не само у нас, не само в кооперацията, ами и по цялата улица. Но това не ми пречеше да я подлудявам денонощно, аз й нямах страх, защото много ме обичаше, и сякаш само моито номера й минаваха. А й бях и единственото внуче. Останала рано вдовица, а и никога не работила за заплата, чорбаджийска дъщеря, все се чудеше верно ли е комунизъм, и ако да, той пък защо се е пръкнал   Терца пълна. Много работи не й се вярваха, и си живееше в нейния си свят, в който аз уютно се загнездвах. Ходехме си двете по морета, по курорти. Все ми повтаряше, като се заженя, ако не е жива, да запомня отнея да не си търся богат мъж, а такъв, който ме обича, защото ние пари сме имали достатъчно нали ви казвам, че тя си беше чорбаджийска щерка и не признаваше властта.
От нея имам невероятни плетени на една кука комплекти покривки за сервиране, както и декоративни за маси, салонни бюфети, конзоли. Абе, страхотна бабичка беше. Бе, каква ти бабичка, грандама направо.

Аз познавах само едните си дядо и баба. Майката и бащата на майка ми.

Дядо ми беше свещеник. Истински такъв. Голяма вяра имаше в себе си и всички страшно много го уважаваха. Като млад първо бил калфа при едни шивач, но след като си пробил пръста на една шевна машина, се отказал от този занаят и отишъл в семинарията да учи. Тогава вече е бил женен за баба ми. Знаеше малко немски, защото по време на ВСВ бил използван от немците в селото за преводач. С бой го е научил. Така ми казваше. Много увлекателно ми разказваше за онези времена. Беше моторист. Имахме мотор с кош. Като ходехме по разни ниви, мен ме слагаха да седна в коша и ме покриваха с едно покривало, за да не се виждам, че не беше разрешено да се вози човек в коша С мен винаги е бил много любящ. Никога не ми е повишил тон или скарал за нещо. Караше се даже на баба ми, когато тя ни навикваше с братовчедите Казваше ми "Чедо, учи езици, защото те са прозорец към света". Беше малко плюшки. Събираше си всички стари вестници и освен това имаше навик да надписва картички и писма, когато ги получава. Примерно намерих веднъж едно писмо, на гърба на плика на което беше написано " Донесено от пощальонката Лета на 17.08, ден вторник, време - тихо и слънчево" Това до някъде съм го наследила, защото в книгите, които си купувам, вписвам датата, на която съм купила книгата, както и града

Баба ми беше голяма джаста-праста . Не и е било леко цял живот, защото на нейни плещи е лежала цялата къща, 4-те деца и повече от селскостопанската работа. Баба ми за разлика от дядо ми ме е и пошляпвала , нищо че и нося името Много си я обичах. Тя правеше най-страхотната баница и най-вкусния боб, който съм яла. И тя и дядо всеки пък като им ходехме на гости на тръгване ни давах по един или два лева. Да си купим нещо. Никога не пропускаха. Баба ме научи как да плета чорапи на 5 игли (сега вече съм забравила ) Сега като гледам, за дядо ми съм написала повечко неща...за баба...ей така, като си мисля и една топла любов ме изпълва и се усмихвам леко. Ще я помня винаги седнала на столчето в двора, пред входната врата с кафеникава забрадка на главата, чакаща ни да пристигнем...

Баба и дядо починаха в една година. Първо почина дядо. Баба не можа да го преживее сякаш и 9 месеца по-късно си отиде и тя. Мир на праха им.

Баба и дядо по майчина линия. Другите не ги помня.
Баба беше аристократ. Страшно красива жена. Обличаше се страхотно. И готвеше страхотно. И къщата й светеше.
Един път не съм чула да се скарат с дядо. А много се обичаха.
Първо почина баба. Дядо споделяше, че всяка нощ я сънува. 2 години след това почина и той.
Не я прежали до последно.