Баба и дядо бяха...

С баба ми си отиде една епоха. Никога не се оплака, въпреки трудностите, през които беше минала. Винаги се стремеше да бъде дама, а самочувствието и външният й вид дразнеше дори и майка ми.  Съжалявам, че едва след смъртта й успях да анализирам трезво голяма част от постъпките й. Нека Бох да я прости, а ако може тя да прости на мен 

Аз съм на доста години и никой от бабите и дядовците ми не е жив отдавна, но ги помня, сякаш до вчера бяха живи. Всъщност помня родителите на баща ми, които ме гледаха като малка. Бащата на майка ми е починал преди 45 години и нямам никакъв спомен от него. Помня майка й, тя умееше да прави най-хубавото кафе, което някога съм пила. С друго не я запомних. Другата ми баба ме отгледа и много ме обичаше, но представите й за отглеждане на малко дете бяха от по- миналия век. Помня как я подканях да ми измие краката вечер, защото са почернели от тичането боса по улицата, тя ми оглеждаше крачетата, духваше на всяко и викаше: само малко прах имаше, ето вече са чисти! Не й се сърдя, така си живееха просто. Но пък готвеше невероятно вкусно, плетеше ми едни шарени жилетки и шапчици и ме пазеше от петела, който ме гонеше, защото бях съвсем дребничка. Направи за мен най-доброто, на което беше способна.   Отдавна я няма, вече 31 години. С дядо ми имам по-голяма връзка откакто почина, отколкото докато беше жив. Звучи странно, но е така. Вече 23 години неизменно го сънувам, когато предстои да се разболея или да ми се случи нещо лошо. Не пропуска да ме предупреди. Кръстена съм на него. Нека почиват в мир бабите и дядовците ми. Често се сещам за тях

Много хубава тема. Накара ме да си спомня и само хубави спомени.

Моята баба беше великолепен човек !!!! (майката на баща ми). Двамата с дядо ме отгледаха, ние сме три деца и нашите често ме изпращаха при тях. Омъжила се е малка, на 17 години, за голямата си любов - дядо ми. Живели са бедно, но са се обичали. Преди да роди татко е имала няколко аборта и едно починало детенце. След татко седем години чака рожба и накрая се ражда леля. Обожавах баба. Само тя ме обичаше и разбираше истински. Помагаше на всички, и няма чоовек който може да каже лошо за нея. Когато почина на 74 г, исках да легна в гроба с нея. Мъката беше неописуема. Сърцето да ми бяха изтръгнали нямаше да боли така.............Тя беше най-хубавото нещо в живота ми, истинска приятелка и майка, готвеше страхотно а как галеха ръцете и.....
Дядо и той беше готин. Строг, но справедлив.
Родителите на майка ми бяха строги. (баба още е, тя е жива). Ядеше се в определен час, държеха много на хигиена, вечерен час и тн. Студени хора. Далечни са ми.
Стана ми мъчно. Но съм благодарна че имах честа да познавам и живея с човек като баба ми......

  Моята баба все ходеше прегърбена, направо прегърбена. Бях с нея едно лято, когато майка ми лежеше в болницата. Тя беше една страхотна жена. Толкова спокойствие излъчваше. Толкова ми липсва. Имам чувството, че един ангел слязъл на земята и се вселил в нейното тяло. Когато почина и я положиха в ковчега осъзнах колко всъщост е била висока...

На първа страница писах за баба си,а докато ви четях си спомних и за дядо.
Всяка ваканция той ми четеше приказки,едни такива странни,никъде не ги бях срещала,никой не ги знаеше,но ми беше интересно много.Когато започнах училище,разбрах,че ми е чел Старогръцки легенди и митове.Лека му пръст.Той беше Дановист,много интересен човек,но странна птица.

От четиримата жива е само едната ми баба - майката на майка.
Обичах ги много всички, но дядо ми - бащата на майка - беше и е много специален за мен.
Почина през 2004 г. на 84 години, но и до ден днешен никога не говоря за него в минало време. Той просто е жив - в душата, в сърцето и най-вече в мислите ми.
Много често на рождения му ден - вдигам телефона и казвам на съпруга ми - да се обадя да честитя на дядо - после се сещам, че ще вдигне само баба...
Дядо беше невероятен човек - разказваше ми с часове за живота си, за семейството, за грешките и винаги казваше - не ти го казвам, за да се намирам на приказка, а за да не повтаряш грешките. Обичаше да му свиря, когато идваше вкъщи, сядаше на дивана до пианото и ме караше да му посвиря. За него това бе сбъдната мечта. Понякога много ми липсва - тогава поглеждам към някое ъгълче на тавана и сякаш знам, че той е там и ни гледа. Много ми е мъчно, че не доживя да види сина ми. Но вярвам, че го вижда и е щастлив.

Снощи я сънувах. Отново. Имах само една жива баба. От онова време са най-хубавите ми спомени. Отиде си преди 11г. на 91. От това не боли по-малко. Запомнила съм я как седи на прозореца и гледа... градината. Много по-късно разбрах, че само погледът и е бил там, мислите са били някъде много, много далече. Полусираче, омъжено на 19г. щастливо, по любов, за заможен мъж със занаят. Ражда им се син, но мъжът и умира нелепо когато тя е на 21. Много скоро свекър и свекърва и намират мъж, защото е много млада. Той е дядо ми. И той вдовец с дете, второто, новородено е дадено за осиновяване, защото жена му умира при раждането. Баба ми ражда още две деца. Отглеждат общо четири. На 50г. отново остава вдовица и така до края. Бях на около 14- 15г. когато разбрах, че децата не са "еднакви". През всичките години тя не го показа с нищо. За дядо ми говореше с огромно уважение.
Една снимка, случайно намерена / колко беше интересно в бабината ракла! /, ми разкри истината. Първият и мъж, младо момче, седнал на стол, а баба ми стройна , смирена, скромно свела поглед - единствената им снимка, която баба ми пазила 70г. И една тъмносиня рокля. Заръча да я сложат в ковчега - " с нея ме венчаха". Тогава разбрах, че 70г. баба ми е живяла с болезнения спомен за единствената си любов. Но е приела дядо ми, така е трябвало в ония години. И как го уважаваше... Много ми е мъчно. Много я обичах. Израстнала съм при нея.Много боли........................

О, чудесна тема наистина.

Дълги години всичките ми баби и дядовци бяха живи (2бр. баби и дядовци и 1бр. прабаба и прадядо).
Прадядо ми и прабаба ми починаха преди години, и едната ми баба преди няма и година, замина си от рак на белия дроб.

По цели лета, че и зими понякога ме гледаха прабаба и прадядо. Живееха в Шумен, в къща построена изцяло от дядо ми. Изключително умен и начетен човек, за съжаление от бедно семейство и нямали възможност да го изпратят да учи. Но все пак успял да завърши до 8ми клас.
Баба ми била от богат род, но когато решила да се омъжи за дядо, я изгонили и нищо не и дали. Така че сами са се блъскали за всичко.Заминават в града, където дядо ми се хваща да строи къща. С вече 2родени деца, бързал да направи една стая преди да е дошла зимата, за да има къде да живеят.
Та основно те ме гледаха, защото другите ми баби и дядовци по това време си ходеха на работа и не бяха пенсионери.
Спомням си страхотните лета, в които прабаба ме гонеше с филиите, за да хапна нещо. Пълнеше ми един голяяям леген с вода на двора (чебур му викаха в този край) където висях с часове.
Имаше разкошна градина с всякакви цветя. Които с моя приятелка опустошавахме, за да правим манджи с кал. ))))) горката ми баба само виждаше съсипаните си рози и нищо не казваше.
Дядо пък ме водеше в центъра в един рибен магазин, от който купувахме веяна и пушена риба. Еххх, и досега се сещам за тази риба и вкуса и (в днешно време трудно се намира такъв вкус). Прибирахме се и той на тънки резенчета режеше от рибата и ми даваше да хапвам.
Те ме научиха да познавам буквите и да чета. )
Изрязваха букви от вестник "Работническо дело" (ако така се казваше) и така ми правеха думички. ) После и четях от въпросния вестник. )
Това са ми едни от най-милите спомени, може би защото бях доста малка, когато те се занимаваха с мен.
За другите също мога да говоря доста, но най-важното е, че всички изключително много обичаха и обичат внуците си и биха дали всичко за тях.

След няколко дни ще станат 5 години откакто я няма баба, а ме боли сякаш беше вчера. Тя беше добър човек и я обичах, но бях малка и се оставих на майка ми да ми внуши колко е лоша. Баба ми ни обичаше много, тя и другите ми баба и дядо са ме отгледали. Обичах да ходя при нея и да си говорим, тя никога не ме упрекна или нарани-всичко, което виждах в очите и беше безкрайна обич към мен и брат ми. Тя беше с мен в най-тежките моменти, когато дори собствената ми майка я нямаше.  Дано да ми е простила, че аз не я оцених навреме, дано е разбрала колко много я обичам и как ми липсва сега. Сега като оттида при баща ми я няма Цуцка да си направим кафе и да си говорим...Още си спомням края на месец ноември 2006, когато се прибрах вкъши, а леля ме чакаше на вратата и ми каза "Баба вече я няма"
Дядо ми е починал, когато съм била много малка, но всички казват, че е бил много добър човек и съжалявам, че не съм го познавала. Спомням си кака баба викаше името му когато и беше тежко, или когато мислеше, че е сама и никой не я чува.

Другите ми баба и дядо са чудесни хора, да са ми живи и здрави още много години. При тях винаги е хубаво и спокойно, а баба готви прекрасно. Баба ме е научила на много неща-от това да чета и пиша, до това кои са важните неща в живота. Обичах да съм си на село с тях, на топло до радиатора. Баба има основен дял в изграждането ми като личност и съм безкрайно щастлива, че имам такъв човек до мен! Дядо е най-търпеливият човек, когото познавам. Винаги измисляше как да ме занимава и заинтригува когато бях малка. Още си спомням как ми четеше неговите стихотворения или пък измисляше истории за дядо Петко и баба Петковица, които винаги изпадаха в комични ситуации.
Обичам ги много.

Аз съм израснала с бабите ми и дядо, те са ме отгледали и са ми дали частица от себе си и аз знам, че те винаги ще са в сърцето ми!

Останали са ми живи една баба и един дядо, но пазя много обич и прекрасни спомени и от починалите си баба и дядо. Живият ми дядо го обичам повече от баща ми - за мен той наистина е проявявал повече нежност и грижа от собствения ми баща. Спомените ми са от съвсем малка - всяка вечер ми разказваше приказки, извеждаше ме на разходки, водеше ме на училище и идваше да ме прибере. До ден днешен като му гостуваме, дава някакви заделени пари на децата ми, да си купят играчка, като не пропуска и на мен да ми даде да си взема нещо. По същия начин купува по три шоколада - 2 за синовете ми и 1 за мен. При него все още се чувствам като малкото момиченце на дядо .
Другият ми дядо почина, когато бях на 8. Досега ми е мъчно за него. Въпреки крехката ми възраст, имам много и все хубави спомени. Спомените ми, свързани с него са слънчеви и топли, а след това идва тъгата. Мисля си колко много неща щях да науча от него, ако беше поживял по-дълго, колко още хубави спомени щях да имам. Учеше ме да обичам природата, беше ми посадил дръвче, за което само аз да се грижа. А той ми обясняваше какво трябва да правя, за да расте здраво "моето дърво".  Сега, 25 години по-късно, дръвчето ми го няма, но близо до мястото където беше посадено, си седи беседката, построена от дядо.

От как съм родена съм била без дядо по майчина линия. Но са ми разказвали доста за него...
Страхотен обущар е бил с много хубав дюкан на Леге.. Правил е чепиците на всичките големци тогава. Но е починал млад...

Баба ми по майчина линия също рано се спомина. Нямах 7г. и понеже беше болнава много-много не се е занимавала с нас, вниците й. Но винаги когато с мама спяхме в нейния дом, вечер на загасена лампа ни прекръстваше... И все се караше на мама, че съм твърде слаба и не ме храни добре. Бог да я прости, голям човек е била... Рано останала вдовица, отгледала сам-сама 2 деца.  Помня всеки миг от погребението й и съм задължена на нашите, че не са ми го спестили.

Дядо ми по бащина линия... Наистина Голям човек. Най-много ме е яд, че не се запозна с мъжа ми и не дочака внуци... Беше невероятен джентълмен, с неговата вродена галантност и интелигентност... За всеки 8-ми март задължително имаша цвете и подарък и за мен... Нищо, че бях дете... Водеше ни всяка събота/или неделя на ресторант и тайно поръчваше музикални поздрави за нас... А аз все се чудех, как музикантите от състава ни знаят имената, че дори ни поздравяват  . Бях първото момиче в родата и той ме обожаваше. С часове му решех косата, а той ми разказваше за войната и ми даваше да му пипна останалите под кожата му куршуми (просто липоми, но дете какво разбира от тези мастни натрупвания)... И още и още...
Бях в 7-ми клас, когато баща ми малко след като тръгна за работа се върна и ми каза: "Вече си нямаме дядо"... Помня съсем точно тези скръбни думи вече почти 26г. Много често го сънувам... Но не ми говори, само се усмихва... Бог да го прости

Баба ми по бащина линия... Много я обичах и много ми липсва... Скоро се навършват 4г. без нея... Отиде си на 85г., видяла 5 внука и недочакала 8-ма правнучка. Мисля, че Бог я обичаше, щом й позволи да види толкоз много наследници... И винаги ги споменаваше до един в молитвите си и винаги всичко прощаваше и никакъв кусур на никого не вързваше... Гледала и отгледала ни е (мен и брат ми) и винаги беше готова на всичко за нас... Обичах да нощувам при нея, защото сутрин винаги имаше баничка с боза за закуска или ни правеше бухтички... Всичките й правнуци я познаваха и все питаха кога ще ходим да я видим. Имаше много стройни теории за живота на база големия си опит и преживяванията. Накрая преживя много тежък удар на съдбата... Погреба собственото си дете и това я съсипа... Рухна за месеци... Бога да те прости бабо и ти ми прости, ако някога с нещо съм те засегнала... Амин! 

П.П: Бях в 6-ти клас, когато почина пра-баба ми... тази жена знаеше над 300 приказки и всеки път ни разказваше различни... как никой не се сети да ги запише... Яд ме е много.

Моят дядо останал сирак на 8. Без баща, без майка. Отгледан от леля си, с кръпките на сакото и с голата си упоритост.
След години е построил едни от най-значимите български заводи и мостове (в това число и "Аспаруховия мост").  Всеки път, когато ми е криво и тъжно, се сещам за малкото сираче от Горна Оряховица, станало професор.

Баба ми е бягала през тръните и гъстите гори, от летящите бомбардировачи.  С раздрани до кръв колене. Заспивала в каруцата, под открито небе, по време на жътва.  Да ми е жива и здрава!

Другият ми дядо, от 15 годишен е бил под земята, в мините. Да ми е жив и здрав още много години.
А баба по бащина линия беше жена сърце, прегръдка и топлина. Липсва ми.

Двете ми баби са живи, но дядовците ми починаха. Единия миналата година, а другия преди 10 г. Имам само хубави спомени. Един от тях е преди да тръгна първи клас, отидохме в близкото градче (те живееха на село) и с дядо избрахме първата ми ученическа чанта.Освен това ми купи  панталонки и блузка, които много обичах и ми бяха страшно удобни. Вече по-голяма, ми разказваше как повтарял 3-то отделение няколко пъти и все не успявал да се справи в училище, а като малки носели дълги бели роби без долни гащи  . В речника му имаше много турцизми, които и ние използваме, защото едно време са живяли в Одринско и прабаба ми, която не помня е говорила почти само на турски език. Обичах да ми разказват с баба как са живяли едно време като деца, как са се местели от място на място, как се живяли на Беломорието, за техните родители...И сега пак разпитвам баба ми, за да не забравя, трябва да си водя записки, ,много ценни спомени   Много искаше да види сестра ми омъжена, но не успя. Вечерта, след като почина, майка ми сънувала как баща и(дядо ми) я питал кой толкоз много плаче и да спре най-накрая. А, тя баба ми, цяла вечер плакала за него. И аз сега плача  .
Другия ми дядо почина миналата година. Успя да види 3 правнучета. Много трудно го изживявам все още. В един от последните ни разговори и двамата плакахме, той съжаляваше за нещо, което е позволил да се случи и май не е получил прошка.  Той беше много твърдоглав, изобщо обичаше да командори всички и беше типичния българин от старите разкази. Мразеше комунистите и на времето е бил бит почти до смърт, защото не искал да бъде в "стадото".
Един от най-хубавите ми спомени е как обикаляме полята с каручката и събираме сено  . Най-накрая се катерехме на огромната събрала се купчина и така се прибирахме. По пътя ядяхме хляб, сиренце, домат и домашна луканка, а миризмата на прясно окосеното сено никога не се забравя. . Имаме негови снимки на младини - все едно виждам Арнолд Шварценегер млад. Голям красавец е бил, така ми се яви и в съня ми - млад и здрав, казвайки ми, че всичко ще е наред.
Почивайте в мир, много ви обичам!

Отгледана съм от баба, дядо и прабаба ми. Баба ми е още жива, но дядо и прабаба ми починаха.
Да, както и предполагах, се разплаках още на първото изречение...

Дядо ми беше с престижна професия и беше голямо конте. Висок, строен, винаги костюмиран, а на главата се кипреше неизменно бомбето му. Дори когато баба ми го пращаше да изхвърля боклука, никога не си подаваше носа навън без вратовръзка! Човек със стил, с чар и огромно сърце. На никого не отказваше помощ - имаше купища приятели и познати. Е, обичаше повечко да раздава акъл и съвети, но баба ми го поддържаше във форма като постоянно му намираше работа вкъщи. Последните години от живота му бяха изключително трудни, тъй като беше болен от паркинсон. Но знам, че си отиде щастлив в съня си, тъй като последните часове от живота си прекара след любимите си хора, включително и правнучката си, на която не спря да се усмихва през цялата вечер. Наскоро детето ми, виждайки снимка на дядо ми, каза: "Това е твоят дядо, мамо. Той сега е горе на небето. Ние не можем да го видим, но той ни гледа от там."

А прабаба ми... Е, няма друга като нея - образ велик! Много серт човек. Никога не си оставяше магарето в калта. Много се гордееше, че е чиста гражданка!   Понякога дори я майтапехме с това. Веднъж се прибра от разходка с кучето адски ядосана - направо не се побираше в дрехите от яд. А то какво се случило. Някакъв дядка в парка направил коментар: "Брей, вчера си си оставила цървулите в края на града, а днес разхождаш куче в парка". И нашата като си отворила устата: "Ти мен селянка ли ме наричаш? Аз съм чиста гражданка - родена съм на площада, в самия център на града, селянин прост! Не те е срам!"   Ама фучеше, а ние бяхме изпопадали от смях! Бабенцето ми даваше по 2 лв за всяка шестица в училище. Да не ви казвам как съм си измисляла, че съм получила по 5 шестици на ден, когато съм била в нужда от пари, че да отида я на кино, я на сладкарница.   Когато почина, намерихме в гардероба на прабаба ми кутия, в която старателно си е пазела всички картички и разните му там "скъпоценности" от мен. Сред тях имаше и едно "стихотворение" писано от мен, когато съм била в първи клас. Няма да повярвате каква глупост съм била сътворила, но за нея е означавало много: "Аз обичам баба - много я обичам. И ще й купя нощничка и ще й подаря червило."   Толкова я обичах, че като дете й казвах Снежанка - за мен беше най-красива и добра! Разбира се, пак отнасяше много подигравки заради прякора си.

Истината е, че бях изключително глезено и обгрижвано дете. Единствено внуче. Целият свят се въртеше около мен. Мислех си, че никога няма да дойде моментът, когато ще изгубя някой от хората, които толкова много обичам. Понякога вечер, когато детето заспи, а мъжът ми е още в другата стая при компютъра, ми се случва да си поплача за отминалото детство и за хората, които толкова много ме обичаха и които винаги ще нося в сърцето си. Вярвам, че след време, надявам се след достатъчно години, отново да се съберем заедно... там някъде.

П.П. Не знам колко време ми отне, докато напиша всичко това. Пиша, плача, пиша, плача...