Преди 3 месеца загубих брат ми. Беше на 29 години. Отиде си внезапно, без причина.
Все още не съм осъзнала случилото се.
Не плача, не викам, станах като мумия. Всичко е вътре в мен. Май само мъжа ми и сестра ми разбират /от части/ какво се случва в главата ми. За всички други съм прагматична и студенокръвна. Все си мисля, че ако можеш да се отдадеш на емоциите е по-лесно, но не съм сигурна.
Все още не съм осъзнала случилото се.
Не плача, не викам, станах като мумия. Всичко е вътре в мен. Май само мъжа ми и сестра ми разбират /от части/ какво се случва в главата ми. За всички други съм прагматична и студенокръвна. Все си мисля, че ако можеш да се отдадеш на емоциите е по-лесно, но не съм сигурна.
моите съболезнования Едва ли е по-лесно. Отдаването на емоциите и то такива емоции доста често води до едно прекалено отпускане, което те поглъща и отделя от всичко и всички. Познавам такива хора. Аз също преодолявам скръбта си прагматично и понякога съм обвинявала себе си за студенокръвието, което съм проявила в даден момент. Но после се спирам и осъзнавам, че не съм от камък, защото вътрешно ме боли. Просто не позволявам на болката да ме обладае напълно.
Последно се събрахме с приятели през лятото на пикник, тогава все още беше на химиотерапия и уж всичко вървеше добре... Преди един месец се влоши рязко и в събота на 19-ти е починал. Разбрах вечерта. Стъписах се! От тогава до днес ми се иска да напиша нещо за това. Спомням си за младежките ни години, за смеха му, за... всичко. Не мога да плача. Искам да помня Иво какъвто беше приживе. Светла му памет! 
Не вярвам... 
и сега 10 години по късно на гроба му не мога да заплача. Когато почина другия ми дядо не спрях да плача и сега като го споменавам очите ми се пълнят със сълзи... Всяка вест за починал близък приемам с думите "Всички това ни чака" - всеки човек е различен и за това и скърбим различно