Лично за мен пращането на детето на градина е една споделена дейност между учител и възпитател и ако няма общо схващане и съгласие от двете страни за тази дейност нищо хубаво не излиза от това. Затова родителите, които притеснено спират децата от градина или не ги поощряват да се впишат в общата дисциплина затрудняват възпитателите и объркват детето.
Лично мнение, но впечатленията ми са такива. Виждам родители, които с много мъка изпращат детето на градина и предават това си настроение на детето, съответно детето след това, попило тази тъга и неувереност на родителя не може да свикне, плаче, не желае да прави това, което и другите деца, не се вписва в това малко общество, а когато се грижиш за 25 деца това веднага се отразява.
Не казвам, че затрудненията на лелите трябва да са ти първа грижа, просто отговарям на въпроса ти.
А иначе конкретно и за двете случки по-горе - каква деликатност, според мен трябва категорично да се говори с директорката/госпожата (Астарта много добре е написала). Аз винаги съдействам максимално на градината, плащам си редовно, осигурявам без никакъв спор всичко, за което са ме помолили, възпитавам децата си така, че да приемат градината като нещо хубаво, настройвам ги да слушат лелите, да спазват дисциплината, съответно очаквам максимално положително отношение към децата ми, ако няма такова задължително бих го изискала.
Няма за какво да се сърдя. Ако щях да се сърдя, нямаше да го напиша.

Съгласна съм с теб, че има хора, които със свито сърце водят детето на градина, но аз не съм така. Знаеш, че сме си вкъщи и можем да си гледаме детето и вкъщи, но аз исках тя да ходи на градина заради нея. Винаги съм я водила с голямо желание и съм я убеждавала или поне съм опитвала, че е хубаво и весело на градина. Приемам градината, като място, където детето ми може да се разнообрази, да играе с други деца, да се учи на песни, стихчета и игри, а не като място където е длъжно да ходи, било то иска или не. Ако трябваше да ходя на работа и нямах избор, може би щях да мисля друго яче, незнам. Моето виждане е, че градината не е задължителна и това е правилното. Детето да ходи с кеф и да играе с децата одобрявам. А да свиква с норми и задължения, ще има възможност в училище.
Аз също си плащам редовно, плащам и за консумативите, които тя не ползва. Разбира се, че и аз възпитавам децата си, че градината е хубаво нещо и лелите, макар и да се карат, да добри и го правят за тяхно добро. Въпреки, че не бях съгласна с това, че я изолираха от танците, не казах на дъщеря си "лелите не дадоха, защото не ходиш", обясних и нещо друго и оправдах "лелките".
Записах я на танци, където ходят още две деца от нейната група, с идеята освен да има още едно разнообразие, също и да се сприятели по-лесно с двете дечица, които ще вижда по-често. С едно друго дете пред блока започнах да я събирам, въпреки, че не обичам тази площадка, по същата причина, както и с едни познати, с които досега не сме много близки, започнахме да се виждаме в едно клубче, където децата да играят. Тяхното детенце е в нашата група. Надявам се така по-бързо да се почувства близка с децата, защото го има момента в който тя наистина се чувства по-изолирана, защото децата вече си се познават, а нея едва я помнят.
Така, че правя всичко да я накарам да се чувства прилежаща. Но, не мога да кажа същото за дадената госпожа (към другата нямам оплаквания). Сутрин като водя детето си, казвам Добро утро, както и детето ми, но нейния отговор обикновено е "айде Симона, влизай и сядай". Един ден , като я видя и се разплака. Освен госпожата, там беше и мед сестрата. Госпожата, само каза "айде не се лигави", а сестрата й се усмихна и я гушна, "да чуя защо плачеш". Според мен, адаптацията щеше да е много по-лека, ако имаше както ти каза "споделена дейност".
Може и да греша.
.
На родителската среща в началото на годината обясни, че за нея най-важното е децата да ходят с желание на училище и да се чувстват щастливи. И мисля, че го постига. Най-показателно за мен е, че при последното боледуване на Катето, когато се наложи да си остане у дома, тя плака, защото искаше да ходи на училище
Естествено всеки път го уверявам, че много го обичам, но въпреки това не спира да пита
И постоянно иска да се гушкаме и целуваме. Нещо притеснително да виждате?
. И много се разстройваше като му обяснявах, че няма как да стане, понеже съм му майка и че един ден ще се ожени за момиче на неговата възраст, което много ще обича и тн.