Честна пионерска .... :-)

Спомням си бях в 10клас и единствената възможност да гледам
филма "Всичко е любов" беше от 10.00ч. в кино "Сердика" !
И честна пионерска - много се дразнех от порядките в обществото,
но сега ,като майка - съжалявам,че ги няма.

Мдааа, все по-често се усещам, че си казвам - „права е била мама". Но това няма нищо общо с времето, а със порастването.
sote, за Антигона имам интересен спомен. Заварих брат ми (по-малък с 3 години от мен) да си облича и надписва тетратка за класна работа. За Антигона щяла да е. Неговият коментар за произведението беше - „ми една там умира накрая". Та както на мен мама ми разказа основното от „Война и мир", така и аз набързо му разказах за „тая дет умира". Та и тогава си имаше нечетящи.

В Южния парк има пък един Иванчо-от онова време му е стрелбището-не е мръднал.И аз снайперист станах, но за снимки на Модърн Токинг и СиСи Кеч, хахаха,Цигарените дъвки при нас се продаваха от една сляпа баба, дето печеше и семки и прдаваше нелегално на сергийка-масичка.Скоро се качвах с децата на рикшите-имам усещането,ч е и те са от моето детство-не са се променили особено.

Ех, пък аз Война и Мир я четох три пъти в оригинал.

А спомняте ли си пуканките на орлов мост. Още ги има. С приятелката ми обичахме да ходим до там, купувахме си пуканки и сядахме на пейката там в градинката /парка/ да си ги изядем и си говорехме за какво ли не, а после всеки по пътя си към вкъщи. Ех и пуканките сега не са това, което бяха! 

Учила си в руската гимназия !

Някъде до пубертета вярвах на всичко, което ни говореха. На първия учебен ден в първи клас бях страшно разочарована, че няма веднага да ни приемат чавдарчета, а трябва да чакам чак до март месец (на 3 март май беше?). Раздаването на сините и червените връзки бяха вълнуващи празници, което според мен е напълно нормално, след като месеци наред са те убеждавали колко е важно това. Все пак бяхме на 7 и на 9 години. Обичах си синята и червената връзка, даже си ги гладех сама. Помня, че майка ми пазеше една червена връзка, изпратена й навремето от руско дете- тя беше направо фетиш за мен. Вярвах в това, което трябваше да символизират тези връзки по същия начин, както вярвах, че един ден ще дойде комунизмът и играчките ще се раздават без пари. Четях книжки от типа на " Дневник вожатого" (вожатый = ръководител- руският вариант на отряден председател, но по-мащабно ). Мечтаех си как ще стана такъв ръководител и каква дейност за чудо и приказ ще завихря. Четях за Митко Палаузов, Зоя Космодемянская и подобни най-вече руски романи,които много ме вълнуваха тогава.

После реалността на нещата започна да ми стяга- като неудобна обувка. Не можеш да определиш точно къде ти убива и защо, но знаеш, че ти окапват краката в нея. На думи и на хартия всичко изглеждаше прекрасно, само дето нещо куцаше в осъществяването им на практика. В 6-7 клас разбрах, че всъщност никой от възрастните не вярва в това, което говори. Лицемерието на възрастните беше потресаващо. Всички се правеха, че вярват в комунизма само и единствено за да не ги закачат. Когато трябваше да "кандидатстваме" за Комсомола, вече нямах никакъв ентусиазъм. В нашия клас идваха някакви батковци и каки от по-горните класове и говореха глупости колко било отговорно и как трябвало да докажем, че сме достойни за тази чест, но вече никой не им се връзваше. Идеологията започна да се разпада пред очите ми. Дядо ми беше противник на режима и слушаше тайно радио BBC. Колкото и да му правеше забележки майка ми, той си казваше у дома какво мисли. Така разбрах, че има и друга гледна точка към нашата действителност, и че не всичко е толкова идеално, колкото се опитват да ни го представят.

Дали съм харесвала времето тогава? Хубавите ми спомени са свързани с родителите ми и близките ми, друго нямаше много за харесване. Всичко извън дома се оказа една лъжа.

Любимата ми книжка: "Тимур и неговата команда", знаех я наизуст, честна пионерска.

Гладех си сама униформата, включително и чавдарската връзка с несъобразена температура. Така и си ходех с изгореното, докато получих пионерска връзка.

Пишех си с няколко деца от различни части на СССР и събирах календарчета  

А помните ли онези книжни салфетки, дето имитираха дантелените и ги колекционирахме?

На летния ми лагер имаше портрети на Шесте ястребинчета /шест невръстни деца от Ястребино, застреляни защото помагали на партизаните/.

Класът беше задружен и оказвахме голяма подкрепа на изоставащите ученици. Всеки си имаше място и често си ходехме дружно на гости.

ПП: Сега се сетих за сладкарница "Ален мак", точно до училището. Вечер ходехме там на срещи да ядем пастички и да пием боза  

Какво ли не колекционирахме - календарчета, обвивки от дъвки, салфетки, а понякога и марки. Разменяхме 1 със западен произход за 3 от български!  Такава беше тарифата.

Как нахлуха спомените ми:

По-големите се събираха в двора на църквата /тогава затворена и анатемосана/ нощем, пушеха цигари и правеха разни неща.
Типичната трагедия за онова време - момчето отива войник и гаджето му се жени за друг в това време.

Така си беше. То и цели филми имаше на тази тематика. Благодарна съм, че пропуснах този период - с гаджето в казармата. Имах познати, които всяка събота и неделя пътуваха до Плевен. А с влак си е девет дена път с камили /навремето нямаше рейсове/. И то бяха едни писма и едни тръшкания защо не пише, къде се губят писмата - просто не е истина. 

Имам същата съдба с гаджето... но пък така ми се отвориха нови хоризонти.. в момента тя съжалява..но да не спамя хубавата тема!!!! 

Не е много по темата, но точно тук стана въпрос за бонбони Карамел Му, от които падаха пломби.Днес открих абсолютно, ама абсолютно копие на тези бонбони, но вече страхът е не само за пломби, ами и за коронки.Вкусът е невероятен и абсолютно автентичен.

За да не изглежда като реклама, който иска ще му кажа на лични кои са бонбоните.

Аз па рИвЪ за "Лакта". как па никой толко години не можа поне  подобие да създаде.. хмм.

Като пишеш за бомбони се сетих за обикновените фафли. Купувахме по цели кутии на бригадите и си дояждахме с тях, защото определено храната не ни стигаше. Бяха много вкусни. Ех спимени - стая с четири легла, поне 10 деца сме, налягали по леглата и кутията се движи от ръка на ръка. Докато стигне до послдния, първият вече си е изял фафлата и пак отново.