МАРТенчето дядо Коледа изпрати, третият Рожден ден хлопа на вратата

Много ми харесва темата такава!
Тази вечер нещо аз обмислям развод и не съм много на кеф, но ще се включа набързо.
Тони, евалла наистина! И предложенията ти са много креативни, мерси. И мен също ме вълнува как се справи с гнева - виж,това никъде май не го срещнах, освен "идете в другата стая за малко и не се обвинявайте". Искам и още нещо да питам - какъв е Нико? Спокойно бебе ли е?
Танче, това с "мама нищо не може да разбере, докато пищиш така. Хайде да те гушна да се успокоиш и да видим какво мижем да направим" сме го минавали стотици пъти. Не действа. Обаче като се нареве в другата стая идва и казва: "Мамо, успокОих се", гушваме се и все едно нищо не е било. От нейна страна де, аз се опитвам като е успокОена да направя разбор, но пък тя си намира нещо друго и вече не ме слуша. Като цяло имам проблем да я накарам да ме слуша. Клякам на нейното ниво, но тя отвръща поглед и се опитва да ме надприказва. Напоследък я ловя на тоалетната чиния - поне няма къде да бяга
СЗА, аз да си кажа Аз определено не успявам да не се нервирам. И все си мисля, че не ми достига майчински алтруизъм и се обвинявам. Защото в такива моменти явно не мисля как да му помогна на това дете, а по-скоро се поддавам на яда, че някой за n-ти пореден път ме подлага на това и аз не мога да го променя.
Шу, не е първа, не е и 20-та случка това. Браво за успешния и наспан ден. Искам и аз
Като продължение на нашата история - Ния спа 3 часа и като стана е като гербова марка лепната за мен, а обикновено е "само тати" по това време. И преди съм го забелязвала. Бях попаднала някак в равновесен период и като правеше истерии не се ядосвах, а само казвах, че няма да търпя това, но с удоволствие ще поговоря с нея, когато е готова и примерно излизах от стаята да си върша нещо. Тя се обърна на 180 градуса, беше пак така лепната за мен и направо виждах благодарност в очите й. После обаче пак изгубих музата си и се започнаха нервите.

Мирамар, не знам дори какво да ти кажа, освен голямо    Като си помисля, че раждайки късничко си мислех, че едни близнаци ще ми дойдат добре, направо си се чудя на акъла. На мен всички ми казват: "Ще видиш как за един ден ще се променят нещата след 3 г. и няма да я познаеш". Пожелавам ти го. Пък то след 3 не е казано баш на деня да е, но дано това стане с момчетата ти. А иначе темата не е за пътъчки и герданчета, така че си много на място и изобщо не натоварваш. Затова сме се събрали тук.

ЧРД на Лора! Да е жива и здрава, щастливо детство да има!   

Мирамар, най-трудното мина, сега вече ще става по-леко, ще видиш! Голям си герой, дано от есента тръгнат сладурите на ДГ, та малко въздух и за теб да има!

Колкото до истериите, някак си се сработихме с Марти! Не че не прави истерии, писъците му се чуват чак на улицата като реши! Но май намерих решението за нас си! Когато се разпищи, той е гневен и не иска да слуша, може прижки да ми излезнат, но не чува и не иска да чува! Тогава просто го хващам за ръката, водя го в неговата стая и казвам да остане там, докато не се успокои! За 2-3 минути става това, после се появява в доста примиренческо поведение! Оставя ли го при мен и ако се опитвам да успокоя с думи, пищи още по-силно и ситуацията ескалира! Главното е, че показвам, че не желая да слушам писъци! Ако сме навън, казвам "виж никой друг не пищи така, никой не иска да слуша писъците на другите, защото не им харесва" Затова и бързо си тръгваме от мястото, казвам - "да не пречим на другите хора с твоите истерии"!
Вдъхнових се за това от "къта за тъжни деца"! В ДГ на Марти имат място с един дюшек и плюшени играчки, закрит от параван! Всяко дете,  ядосано или просто му е криво може по всяко време да отиде там и да си поплаче, да пищи, крещи, да погушка животинките! В останалата част на ДГ плаченето е забранено, освен ако не си се ударил. Децата бързо свикват с правилото и си ходят там сами. Като им мине, просто се връщат в групата!

Рила, на мен това с "къта за тъжни деца" ми се вижда много тъжно  Някак мъчно ми стана за дечицата. Интересно ми е каква е теорията във вашата ДГ за този кът?

miramar, като знам колко ми е трудно да се справям с Рая си представям за теб всичко това умножено по 2 как ти се отразява. Наистина и аз си мисля, че най-трудното по бебешкия пубертет е минало и се надявам да става по-добре от ден на ден...и да изгрее слънцето и на нашата улица.


ФЕРМАН:

SZA, Бухта, какво да ви кажа....процеса е дълъг. Реално след като започнах обучение към ЛЛЛ в средата на 2010 и започнах да си давам сметка за начина си на изразяване и ЛЛЛ-стила естествено дойде и замисъла за прилагане на позитивното родителство. Отне ми горе-долу година да постигна някакъв успех..първо да помогна на себе си и да се разбера и тогава да опитам да прилагам и в отношенията си с децата и околните. Не съм се успокоила кой знае колко...но с малко усилия поне преди да се ядосам гледам да помисля и да опитам да се справя по хубавия начин, а не по лошия. Разбира се, имам и моменти дето първосигнално повдигам тон, но след първите 2 думи и стреснатия поглед на Рая си налагам да се успокоя и да лепна усмивката на лицето си, което ме кара да продължа по-агале с обясненията и измислянето на подходящи думи за конкретната ситуация. Преди като се изнервирам и викам, тя хем се плаши и плаче, хем беше започнала и тя да ми крещи насреща....стои срещу мен и крещи - идваше ми да я плясна през лицето....на няколко пъти съм посягала и съм се спирала на 5 см от бузката...и после се обвинявам и рев с нея. От известно време не допускам такова поведение за себе си и тя естествено не крещи също...децата са уникални с това, че повтарят поведението на възрастните и лесно успяват да попият както лошото отношение, така и доброто. Старанието бе основно при мен - ако се ядосам спирам...затварям очи....и броя...не мисля, защото започна ли да мисля какво е направила и се ядосвам повече и мога да крещя повече. Да, тривиално е... да, клише е, но на мен ми помага да овладея гнева си.

Давам си сметка, че трябва 24 часа в денонощието да работим в позитивна посока, а не само в критичните ситуации. Използвам всеки случай да напомня на Рая, че е голямо момиче и че е чудесно да помага на мама, да се грижи така за бебето, както и ние се грижим за него и нея, да го обича. Не че понякога когато той иска да е до нея, а това е постоянно, тя не се опитва да го побутне, или да се освободи от "прегръдката му", но обяснявам, че той много я обича и иска да играе с нея и това е начина, по който той показва любовта си. На ден сигурно 10 пъти са малко да им кажа, че ги обичам и я питам тя обича ли бебето и нас. Понякога отговаря с НЕ, ама тогава и казвам, че казва така, защото нещо не и харесва в момента и че тя ни обича, но сега като е кисела и не иска да си признае...усмихвам се и тя казва: да, мами, битам беби.

Много често като говори с баби и дядовци е поядосана и не иска да ги види..сърди се, казва им Не и чао...тогава пък обяснявам, че те са далеч и много се радват когато виждат Рая и Нико и искат да им се порадват и пак обяснявам колко много ги обичат и я подкокоросвам да им даде целувка, или да се усмихне, за да ги зарадва, защото бебето не разбира и не може да им се усмихне, а тя като е кака и прави всичко така хубаво. Хваля я постоянно за всяко дребно постижение.

И така малко по малко критичните ситуации намаляват...съответно намалява и напрежението и моментите на изкарването ми извън нерви и викането. Гледам когато тя тръгва да набира да парирам нервния изблик в зародиш - така е по-малко вероятно да се стигне до там, че да ме изнервира и да се разкрещя неудържимо. Ако въпреки това ме издразни просто спирам за момент, дишам и чакам да ми мине...тя обикновено гледа и се чуди какво става...ако ми трябва повече време да се взема в ръце дори ме гледа въпросително и чака реакция - тогава просто си налагам да се усмихна и да започна да говоря....къде обяснявам, че я разбирам защо така се чувства и прави, къде я уверявам, че е направила това, защото...еди какво си и я питам защо и как и т.н.

В един момент просто свикваш и първосигнално не ти идва да крещиш, а да прегърнеш детето и да говориш.

Рила, това с къта за тъжни деца и на мен ми е тъжно...чудя се така дали те успяват да се справят с чувствата си, или просто проблемът се игнорира? И дали на по-късен етап от развитието на децата няма да има не до там приятни последствия?

Бухта, Нико не бих казала, че е спокойно бебе. Да, заиграва се сам понякога...постоянно търси и гледа кака си. Откакто пълзи и може да се придвижва я следва навсякъде. А че плаче и мрънка е така, особено когато го натиснат зъбите. Помага ми с него това, че го захранвам по BLW и му давам нещо да си гризе и мога да измия дупето на Рая след гърнето (иска да я мием всеки път ) или да направя храна за двамата. Понякога ме оставя да свърша доста неща...друг път ми е само в ръцете. Научих се да ги нося/гушкам и двамата. Рая знае, че като иска да я гушна може да седне до мен на дивана и докато кърмя да я гушкам и нея....абе не е лесно, но се оптимирам...някак. А и ние сме по цял ден заедно тримата. Тати като се върне ги поема....катерят му се по гърба и двамата и тичат играят. Носят бебето, а Рая търчи. Аз също го практикувам...или играем с Рая а Нико, ако е в настроение се хили и пляска с ръце...абе лудница си е.
Иначе сме създали някакъв ритъм на обличане, излизане, игра в къщи, последователността от действия е сравнително постоянна...горе-долу има правила и те си ги спазват...дори бебето, когато не го боли нещо и да ми е в ръцете нон-стоп.

Ох, пак ме е хванала голямата писаница...извинете! Ще напиша отгоре, че е ферман да не го чете някой закъсал с времето.

На самите деца изобщо не им е мъчно, че имат този кът, даже си го обичат и го показват  !
От методологии не разбирам много ,но според мен е в подкрепа на личното пространство! Имаш право да си тъжен, но не и да разстройваш всички други с това си поведение! Особено 3 годишните си имат тръшканията и иначе в ДГ подтискат това си настроение! В тази ДГ е разрешено да си се тръшкаш без спир, но на обезопасено място и нека ти мине спокойно! Истината е, че всички хора си имат агресия, някой повече, някой по-малко!
Изобщо не ме харесва обществената настройка последните години - да изпаднеш в истерия стана мръсна дума и поведение! Много от хората разграждат чудесно по този начин стреса, а преглъщането на агресията и стреса  е източник на много заболявания! Виждаме как децата на 3 години се тръшкат, пищят, те не могат да контролират още хубаво емоциите! Но кой е казал, че наистина трябва да се задържат и контролират тези емоции - просто не трябва да са във вреда или да пречат на другите!
Аз като доста агресивна личност, направо ще изкрейзя ако съм ядосана и някой седне с много спокоен глас да ми обяснява, че не трябва така! Лично вариантът за тряскане на възглавница в дивана за 2 минути ме успокоява много повече! Или 15 минути на пътеката за бягане на високо темпо - ето това е например правилно канализирана отрицателна енергия! Но и не е нещо ново, в Япония много отдавна направиха стаи за почивка във фирмите с боксови круши с лика на шефа  !
Мен лично направо ме възторгва метода на ДГ на Марти - децата си знаят, къде е разрешено да си себе си и да се отреагират и приемат мястото позитивно! Това не е място за наказание и децата не го приемат като такова! Между другото имат вече 13 години опит и е много положителен отзвука и от деца и от родители!

Тони, за позитивното родителство е много хубаво всичко, НО това с лепването на усмивка, като си ядосан специално го бях чела някъде много отдавна, че хич не било добре за децата! Яростта ти се израява не само в тона на гласа и в усмивката, то ти е в жестовете, в очите, в цялата стойка! Децата много по-добре разпознават езика на жестовете! Помислете само, те като не могат да говорят още, се ориентират по други неща, тон, интонация разбира се, но и по цялостното поведение!
Та в тази книга казваха, че като си ядосан на детето, не е хубаво да му се усмихваш и да му говориш мило, защото подтиквало развитието на шизофрения особено при обременени деца!#
Не случайно стандартния съвет е: "Излезте от стаята и се успокойте!"
Като говориш кротко, не трябва и да си ядосан, в това е майсторството!

Та по темата за тъжния кът, просто у нас, стаята на Марти е мястото, където може да си пищи и да страда, защото иска да му вържа шарен шал, нищо че такъв не притежаваме (от серията ИСКААААААМ ПЪК, придружено с тропане на крак), и за сега чудесно функционира - хем аз малко се успокоявам!
Иначе аз имам един много ярък спомен как татко ми казва - ако си изядеш супата, ще ти купя подарък! Какъв подарък? Какъвто искаш! Искам въртолет! Знаеш, че не мога да ти купя въртолет! След което си спомням истерията си, не точно, но си спомням истински физическата болка, от това, че не може да стане това, което искам и осъзнаването, че ама наистина наистина не може по никакъв начин да се случи!

 Rila, и на мен не ми се струва толкова лоша идеята за този кът като начин за изразходване на отрицателна енергия без да се пречи на другите. Все пак в ДГ са много деца и другите неминуемо ще се разстроят, когато някой почне да истерясва и вероятно ще се получи лавинообразен ефект. Хубаво е, че им дават възможност за изкарване на напрежението и ги учат, че не е лошо чавек да си поплаче и покрещи ако има нужда стига да не пречи на останалите. Изобщо в такива моменти знаем, че 2-3 годишните обикновено не желаят нито да бъдат прегръщани, нито да им се обяснява каквото и да било. Нуждата от прегръдка и разговор обикновено идва след като бесовете вече са си тръгнали.
  Иначе мойте ходят на градина и да чукам на дърво сме едни от редовните. Там казват, че нямат проблеми с тях и толкова. Едва им вадя думите с ченгел, но явно така си е в държавните градини и се обсъжда само ако има проблемно поведение. Какво правят и как се чувстват там мога да съдя само от техните думи и ми се струва, че все пак им харесва. Единственото, което ги притеснява е някакво бебе Тони, което много плачело. Понякога казват, че не искат да ходят именно заради бебето Тони, което впрочем е едно сладко русо 2 годишно момиченце, което явно трудно се адаптира и стресира останалите деца. Това показва, че и там нямаше да е лошо да има един кът за тъжни деца.
  

И на мен много ми харесва идеята в детската градина на Рила. Според мен по този начин децата се научават на превъзмогнат гнева си, знаят че тяхните настроения биха навредили на другите и много добре контролират чувствата си без да ги задържат и преглъщат. Смятам че децата трябва да познават и разбират различните чувства, защото на вън много често, когато ядосат някого, той няма да им се усмихне. Също така трябва да се научат да изкарват по най добрия за тях и обществото начин натрупания гняв и емоции.
Не си мислете че аз им крещя за да ги науча да се справят с това. Не, много говоря, много обяснявам. Но искам да знаят че имат право, както те така и аз да съм ядосана. Това не значи че са лоши, напротив. Могат да отидат, да си пореват, да се успокоят и да продължат. Искам да знаят че имат право на чувства, но те не трябва да се стоварват върху другите, но не трябва да се таят в душите им. Ако видят несправедливост да не полудяват от вътре, а да кажат ясно за да бъдат разбрани. Много лицемерие има в нашето общество, не искам и те да са такива.
Пример; на Боян най добрия приятел е осиновен.Много гняв има в това дете. Много го е страх да не бъде изоставен и от Боян и не му позволява да играе с други деца, но същото време не се държи добре с него. Даже гигантската цицина беше именно от него. Това дете не се успокоява когато му се усмихваш, даже полудява три пъти повече, защото според мен си мисли че не го разбираш. Боян обаче не е виновен за чувствата му и не е длъжен да търпи. Затова при всеки проблем съм му казала да казва на учителките и ясно да заявява позицията си.

Та цялата мисъл ми беше, че трябва да научим децата си че има различни чувства, че те се отразяват на другите и че не трябва да се таят ами да се научат да изкарват гнева и яростта си по своему, без да вредят на другите. Да си ядосан не е мръсна дума и имаш право на това!

Дали се изразих правилно не знам, че ме разпитват разни неща за японското яздене на кон и стреляне с лък, но ако не съм ще се пробвам пак по-късно , че сега отивам за торта.

Хммм, да кажа и аз сега "интересно, интересно"  (Нещо много кавички използвам напоследък  )

Отговор на литературен въпрос (по ферман   )

Аз съм някъде по средата. Изключително интересни мнения. Като цяло, Тони, в първия момент като те чета и си казва "еее, браво". Обаче после ми изникват въпроси и съмнения точно като тези, които имам към книгите. Искрено вярвам, че търсим най-доброто за децата си и никой нищо не приема като заяждане    Та, както казва и Рила, това не е ли мечешка услуга донякъде? Някак си не ми се струва редно да преглътнем (по-точно скрием) яда и отрицателните си емоции на всяка цена. Съвсем сериозно, това не създава ли грешни впечатления у децата? Те няма ли да очакват всички и всякога да се правят на маймуни, едва ли не, за да не ги наранят, да не им откажат и т.н. Няма ли да ги научи на незачитане на чуждите чувства? И дори да се научат на същата дипломация, ще могат ли пък да отстояват и изразяват себе си, след като виждат как мама постоянно си слага фалшива усмивка и вади от 9 кладенеца вода?  В крайна сметка тях ги очакват отрицателни емоции и сблъсък с всякакви хора и ситуации и трябва да ги научим да се справят с тях и да не ги приемат твърде надълбоко, а да търсят начин да ги преодолеят. Отделно винаги съм се мислела, че искам децата ми да знаят, че родителите им имат чувства, нужди и права. Не трябва ли да им кажем, когато обиждат, натъжават или ядосват някого с поведението си? В тази връзка т.нар. асертивно поведение повече ми допада - да покажеш с АЗ съобщение чувствата си - така хем си заявил, че постъпката е неприемлива, хем не нападаш директно.
Съгласна съм, че нервните изблици не водят до нищо друго, освен до огледално изображение в детето, т.е. истериите на Ния всъщност много приличат по изразни средства на моите избухвания. Опитвам се да не става свидетел, но се случва. И си давам сметка, че подобни изблици са признак на безсилие и дребните човечета го надушват. А истината е, че имам нужда от отдушник на агресията, определено. Другата истина е, че напоследък често имам синини по краката си, защото в лудницата, за да не цапна някое дете, забивам по някой юмрук в себе си. Да, да, знам че е много тъпо.
В тази връзка тъжният кът не ми изглежда толкова драматичен. И в книги и статии съм попадала на тайм аут, на това, че децата имат проблем да преодолеят емоциите и в началото това им е трудно, но трябва да се научат и отделянето насаме е добър начин за това. Аз също не виждам смисъл да хвърлям приказки и циркови номера срещу една истерясала Ния - това само усилва писъците, пробвала съм не веднъж. И то изпада точно в някакъв потрес и пищи и срещу нещо, което всъщносто иска - направо неадекватно поведение. В този смисъл наплакването в съседната стая ми се струва удачно и го прилагам.

Не ми харесва "да се махнем заради другите" - аз съм възпитавана така и до ден днешен гледам все на хората кефа и ме е страх да накривя на някого. Не, че не трябва да се съобразяваме, но близки приятели са ми казвали, че прекалявам с това, дори когато го правя в тяхна услуга. Пример - явно ненужното ми извинение към СЗА в преден пост. Та на мен също ми иде да се махна, но се опитвам да го избягвам. Ако ще уча детето си да се справя с околните, трябва да го науча и да отстоява позицията си сред тях. Ще й кажа, разбира се, че притеснява останалите и няма право на това, но примерно бих казала, че могат и сигурно ще ни изгонят като се държи така, а не да я изнеса. Звучи ми като "излагаш ме, срамувам се от теб". Което е точно начина, по който възприемам една такава ситуация, но в този случай бих подтиснала егото си и предложила различно обяснение. В крайна сметка, ако се срамувам, то е от това, че хората виждат как не мога да се справя с детето си, не от самото него.

Много ми е трудно да пиша в пълна къща с говорещи, мрънкащи, пискащи и т.н. Току що обясних, че хората не обичат да си гризват от предварително облизани бисквитки    Зарязвам философстването и отивам да помагам в звероукротителството.  

О, не! 2 нови отговора. Всъщносто о, да!   Но довечера.

Рила, сега каго обясняваш и ми допадна идеята - наистина е смислено децата да има къде да си изразят чувствата без да пречат на другите. Както и Шу е написала, аз също смятам, че е важно да могат да изразяват и добрите, и отрицателните емоции.Имам пример как мъжа ми е учен все да си трае и виждам колко зле му се отразява в зрелия живот това - основно чрез несигурност да си отстояваш нуждите и правата. Затова съм ОК децата да викат и да си изразяват негативните емоции гласово. Затова у дома е весело   

Моят въпрос за гнева беше по-скоро как да го преодолеем, когато е неоснователен и така, че да не нарани другия, да не го унижи ако щете. Защото да викаш по някого е неуважително, особено ако поведението му е твой, а не негов проблем. Затова и дадох примера с разлятата чаша вода - ако съм суха, какъв ми е проблема тогава 

Днес, в светлината на нещата, които си говорим, се случва следното. Бяхме в МОЛ-а да купуваме на децата разни подаръци за предстоящия РД на Ники и накрая седнахме да пием кафе. Кафето беше на самообслужване и аз взимам за мен и мъжа ми, но нося първо неговото към масата. Пресягам се над главата на Гого да дам кафето на мъж ми и в това време Гого става и удря ръката ми нагоре, чашата с кафето отскачя високо над чинията, разплисква се навсякъде по нас и около нас и с трясък се чупи на пода. В първия момент направо побеснях, но успях да се удържа и дапомогна да оправим бъркотията. След няколко минути, в които имат възможност да помисля за ситуацията, осъзнавам, че това е просто кофти случайност и няма виновни. Но в първия момент ми идеше да се развикам на детето, че не внимава (а всъщност моя беше лошата преценка откъде да подам чашата). Та така, ей за такива избухвания говоря. В тези случаи наистина смятам, че много добре работи тактиката да броиш до 100.

Тони, разкажи като имаш време повече за позитивното родителство. В теорията на Гордън наказанията и поощренията се отричат като фактори, отразяващи доминиращата роля на родителя - т.е. детето прави нещо защото очаквя примерно поощрение, а не защото иска или има нужда. Каква е идеята с постоянните поощрения в позитивното родителство?

като не пишете, не пишете. ама като се разпишете изчитане нямате.
Утре ще ви чета.

Рила, вероятно за някои деца този кът може да е добра идея, но при Рая едва ли ще доведе до  добри резултати. Преди съм се опитвала когато ме ядоса да я оставя в стаята сама - освен да изпадне в истерия от страх, да крещи с рев и да не иска после да влиза там друго не се е случило и накрая пак я успокоявам с прегръдки и мили приказки. Лично на мен ми е трудно да си представя как толкова малко дете може само да се справя с напиращите и неразбрани от него още емоции, без да може да му се обяснят, или да бъде утешено?! Вероятно в детската градина е различно заради повечето деца, но у дома, аз лично, на моето дете не бих му приложила подобен подход.

По въпросът за лепването на усмивката - нали не мислиш, че ако ме е изкарала извън нерви мога да се усмихвам? Обичайно се усмихвам когато е кисела и се троска нещо на дядовци и баби и наред с обясненията за това колко я обичат и че не им е хубаво и може би се натъжават, когато тя се цупи и казва че не иска да ги вижда, накрая и подсказвам, че сигурно би ги зарадвала, ако им се усмихне и естествено го правя и аз. Това до сега всеки път работи - чак и аз не мога да повярвам, но е факт.
Иначе в друга ситуация се опитвам да обясня защо това не би било добре да се прави и показвам в конкретния случай какво би било добре да се направи и пускам в действие усмивката. Т.е. от негативизъм и разбирането за него към позитивизъм и промяна към по-добро, което в повечето случаи вкючва и усмивката. Като цяло това не е насилване от моя страна да се усмихвам през зъби.
Аз не съм бито дете - без да искат родителите ми са ме отглеждали горе-долу позитивно. Баща ми никога не ме е удрял, въпреки че в пубертета сме имали спорове на висок тон, а майка ми ме е удряла 2 пъти и двата пъти ги помня, защото се бях изкалпазанила сериозно. Общо взето много се е говорило в моето семейство и се е правил разбор на всяка ситуация и си мисля, че не съм чак толкова объркана от това им поведение спрямо мен... пък знам ли - то от страни може друго да изглежда.

Мацки, ние все пак говорим за деца на по-малко и около 3-те годинки... за какъв гняв и агресия говорим?! Съгласна съм, че те трябва да познават чувствата си, но сега когато са още малки и не разбират много от това, което им се случва мисля, че е по-добре да преодоляват негативизма с любов и обгрижване, а не със усамотяване и натирване /извинете ме за думата, ама не ми идва по-точна в момента/. Може би на един по-късен етап след още 2-3 години да е по-подходящо да им се помага да опознават и тези негативни чувства по най-добрия добрия начин. От друга страна вкарването на силен социален елемент във възпитанието на детето само по себе си е насилие върху неговата детска природа, поради простата причина че социалността се явява продукт на израстването на личността.

Бухта, ти сама си дала отговор на въпроса си - къта бих го предписала за себе си и теб, но не и за детето. То не е смешно, но изпускането на парата си е гот - степерувам почти всеки ден и се надявам да помагам на отслабването.
По този начин интерпретирано сигурно е така. Идеята на позитивното родителство обаче е друга. Май грешката е в моя телевизор, защото не съм успяла да се изразя добре. Не съм искала да кажа, че трябва да скрия яда си на всяка цена и да се правя на маймуна само с добро поведение... по-скоро с показването на добро поведение се провокира детето да отговаря по същия начин. Идеята е без да се вика, заплашва, или бие детето да му се подскаже как би било редно да се постъпва в дадена ситуация - примера е от изключителна важност, колкото и клиширано да звучи. Ако аз съм спокойна и добронамерено, но твърдо обяснявам поведението на детето, или моето собствено като полека лека насочвам разговора/монолога в желаната посока е по-скоро вероятно утре в подобна ситуация тя да реши да направи като мен, а не да крещи, треска и блъска само защото агресията и е позволена. Не знам дали сега успях да се изразя правилно?
Не мисля, че добронамереното поведение може да научи детето ми да не зачита чувствата на другите, някак нелогично ми идва, ако съм разбрала правилно въпроса ти.
А дали би успяла да отстоява себе си докато носи от "9 кладенеца вода" животът ще покаже, но пък може и да и е от полза, защото по този начин може да има още креативни идеи, с които да успее да постигне това, което желае.

Ей с това съм много съгласна и ми инпонира на разбирането.

SZA, ето в подобни случки като вашата днешна си дадох сметка, че не детето е виновно, а аз, или ситуацията, която аз като възрастна не съм преценила правилно как би могла да завърши. Това, което се опитвах да напиша и преди е, че сега се опитвам да свеждам подобни ситуации до минимум като влагам повече мисъл за това да не се случват. Т.е. опитвам се да предотвратявам потенциални ситуации, в които Рая да прави поразии, а аз да се ядосвам и крещя, или не дай Боже да я бия. Така казано изглежда трудно, но реално, в ежедневието не е чак толкова сложно да прецениш кое би могло да разклати равновесието.


Имаш предвид поощрения като похвали ли, или като изпълнени обещания? Идеята е да знае, че когато прави нещо добре не се омаломажават постиженията - това кара детето да се стреми да прави нещата още по-добре. А обещанията би било добре да се спазват - обещавам да и купя бонбони, ако еди какво си...ми купувам. Или обещавам като излезем да отидем до магазина, но след това отиваме в парка - еми отиваме колкото и да не ми се иска. Това е важно от гледна точка на лъжата и неизпълненото обещание, за което бе споменала и Рила.
Иначе основните тези в позитивното родителство са прости, то и затова ми допадат: спокойствие, мисъл за себе си и детето, да бъдеш добър, но строг, да даваш право на избор на детето и да го спазваш, използване на логични последствия, обещания, похвали, информация за детето предварително... в общи линии е това.

Е, олях се... за пореден път - извинете!

Толкова интересни разсъждения чета, че съвсем щях да забравя да отговоря на Поли!
Още на консултациите педиатърката ми обърна внимание, но смяташе, че има голяма вероятност сам да си падне тестисът при прохождане. Преди са чакали до 4-5 годишна възраст преди да препоръчат операция, но четох, че след 3 години вече са установени промени в развитието на задържания тестис и реших на своя глава да го заведа при специалист. При Митко нито веднъж не го напипах, въпреки, че понякога ми се струваше, че се вижда в горния край, почти до тялото. Оказа се, че само ми се е струвало и че е задържан в корема над срамната кост и няма никакъв шанс да се смъкне сам. Това, което описваш ти е по-скоро асансьорен тестис, което не изисква задължително операция и по-често се израства. Все пак си го следете и избягвайте ситуации с рязко стягане на скротума (силен студ, скачане в студена вода, силно стряскане и подобни).

Тони, все като те видя че си на линия, все ми излизаш червена. От Бг-мамма  да не са разбрали че си с краден нет

Така като гледам,колкото деца, толкова подходи. Колкото и книги да четем, децата си казват най добре, какво и как върви при тях. Подхода с поощренията е нещо, което лично не харесвам, но прилагам Не ми харесва факта, че за да свършат нещо, трябва да получат нещо, но мамка му винаги работи. Иска ми се да знаят че трябва да го на правят за тях, за мен или просто защото трябва, а не защото ще получат. Иначе похвалите са много важни, но като има защо. Искам да са уверени в способностите си, но а не да се чувстват безпочвено велики. Опитвам се, ту си мисля че съм успяла, ту се чувствам провалена. Определени случки или ситуации доказват най добре, до колко добре се справяме. Карам се, викам, лошо е, знам. Но е факт че Яна сама облече банския, хвана баткото треньор за ръка и се метна в басейна и се сети за мен чак когато и се до пишка. А Боян.... много се притеснявах че ще си стресирам детето с преместването, но се оказа че греша. Чака с нетърпение деня, в който ще тръгне в новото училище, любопитно му е, притесняваше се, че може би няма да учат за първата и втората световна война, но след като разбра че и там се учи същото, въпреки че има много приятели в училище, не се притеснява да отиде в ново, защото е сигурен че ще намери нови. Сигурен е и в моя избор, че съм намерила добро училище. Подобни ситуации ни показват, дали възпитаваме добри и уверени деца или....

Танче, стискам палци за лечението ив, да ни осведомяваш как върви, нали?

Момичета, много ми е приятно така да си разговаряме - различните гледни точки по темата са ми много полезни. Още едно доказателство, че книгите са само храна за размисъл, но не дават решенията.

Аз също никога не съм прилагала у дома оставянето насаме в стаята - пробвала съм 1-2 пъти и с двете деца и е водело точно до увеличаване на истерията, затова прилагам същите като Тони методи - успокоение, гушкане, отразяване на чувствата, после и говорене. Ако съм много ядосана и нямам сили да гушна и успокоя (което обикновено като се случи е само в първите 1-2 минути) - просто гледам да мълча.

Тони, под поощрение се има предвид именно похвали и компромисни решения, от вида направи това и в замяна ще получиш еди-какво си (няма общо с обещанията и изпълнението им, макар в случая да са намесени). Идеята е, че детето се учи по този начин, че родителят е доминиращата фигура, защото има властта да предостави поощрението (ходене в парка, нова играчка, бонбони, гледане на ТВ, и т.н.). Гордън отрича именно доминиращата роля във взаимоотношенията - независимо дали тя е на детето или на родителя. Защото точно тази доминираща роля (независимо дали е изразена чрез наказания или поощрения) отнема правото на личен избор и пространство и отнема равенството и демократичността на отношенията. Похвалата за постижения се препоръчва да е изразена чрез аз-послание, за да се избегне вкарването на детето в рамки (например: вместо "Ти си толкова умен", което дава оценка на детето ако е в контекст на конкретно постижение и предполага, че има ситуации, в които не е умен, може да се каже: "Мама страшно много се гордее с твоя успех на... "). Не знам успявам ли правилно да обясня  

Ето един много приятен сайт, който ми попадна наскоро и ми допадат някои идеи: http://blog.positivediscipline.com/