„Пито-платено” след дест-петнайсет-двайсет години?

Ама разбира се, добре си написала, че човек го споменава между другото. Но лекинко подозрително е да не си виждал някой близо осемнайсет години и два часа да въртиш и сучиш около моята и твоята диплома, моята и твоята заплата и едно време, ехееее какво ми беше казала, а видя ли къде съм сега. Няма деца, няма родители или пътешествия, хобита или мъже. Само оценки, дипломи и заплати. И всичко това го повтаряш пред всеки от едно време, който си издирил. Еми малко е (как да кажа по-въздържано) налудничаво. Пък и чак годишната заплата ми цитира до последната цифра, бях безмълвна и като не реагирах двата пъти, на третия директно ме попита как я виждам цифрата. Халал да й е правото и адвокатската кантора, ама четири от класа го правят същото и са далеч по-приятни за гледане и общуване, тоест пак не събира повече точки от „старата групичка” и някак нелепо изглеждаше.

Акцентът не е на парадирането с постиженията, а на това, че близо двайсет години чака да покаже на съученичките от едно време „кой сега е номер едно”. Дано докато се пъне, животът не минал!

Натрих носа на всички...Урааааааааааа.......

Ама, то зависи, колко искаш да го натриеш...хах...

Няма хора,които да са били груби с мен.

Изобщо не искам да натрия носа, аз си имам моята си кариера и живот, те техния. Тази година ще се видим за среща на класа за 10 годишнина....ще си поговорим.

За радост или не, аз съм от тези, които са издирвани. Явно съм била леко противна. Повече ме притеснява модела на бившия съученик с леката картечница и списък с гимназиални тормозници. Вътре съм, в този списък.

И през ум не би ми минало да се връщам толкова назад. Още по-малко пък да "отмъщавам" на някого за нещо.
А авторката щом не си се впечатлила от сянката от миналото, защо чак и тема пускаш?

Пак се връщаме на темата какво определя успеха. Нормално е след време човек да се замисли какво е постигнал и да си свери часовника с хората,с които е стартирал преди време.
На въпроса- Имам такава съученичка. Намери ме в социална мрежа, обади ми се по телефона и единственото, за което говореше, беше новият й апартамент в престижен квартал. Ама нали съм се сещала къде точно бил,от новите,с еди-каква си дограма, толкова квадрата. Ми скучно ми стана и не откликнах на поканата за среща. Тя още преди години си измисляше разни работи и си живееше в собствен нереален свят, а сега май продължава по същия начин. Без да искам я хванах,че лъже и ми стана и смешно,и тъжно... Но вече сме големи и всеки е изградил себе си и е избрал как да живее.

А как ли се чувства някой, бил №1 през ученическите години, когато след време срещне съученик, който помни като неособено перспективен, среден по успех, среден по популярност, един такъв непредвещаващ, че ще успее, а онзи вземе, че го изненада с върхове от професионално, материално и лично естество?

Аз! Аз! Може ли аз да отговоря?
Бях отличничка,първа по успех. В компанията ни имаше две момичета, точно както си ги описала. Едва си взеха матурата, не можеха да пишат правилно, не знаеха почти нищо по всеки един от предметите. Сега живеят в чужбина, и двете са в много добро материално положение, едната има супер готин приятел, а другата учи в някаква артистична школа. Завиждам им само,че са имали смелостта да заминат, били са упорити и сега материално ме надминават многократно. А аз учих 100 години и така и не си пробвах късмета навън. Иначе искрено им се радвам, все пак бяхме приятелки, а като си представя едната колко беше зле финансово тогава.... Заслужава да живее добре. И двете го заслужават!

Аз се смаях от съученик, който не можеше да пише правилно дори презимето си, а днес е пилот на самолет.

Иначе отличниците днес са обикновени хорица- с добро образование, с обикновена работа, а онези, посредствените са на светлинни години пред тях.

Съученичката ти явно наистина не се чувства добре, след като изпитва нужда да се хвали с постиженията си пред хора, които не е виждала 18 г. И аз бях от зубрачките и задръстените, а сега дори не мога да се похваля с голяма заплата, апартаменти и т.н., но пък и изобщо не ми пука. Не го приемам като провал, а като избор. Не мисля, че заплатата и апартамента са най-големия критерий за успех в живота. Доволна съм от своя и не ми трябва да го доказвам на никой. А колкото до това да  издирвам хората, които са се държали зле с мен някога, за да им натрия носа - изобщо не изпитвам такива желания. Злопаметна съм за съжаление, и до днес не ми става приятно като се сетя за някои хора и случки и не бих приела покана за среща с някой от тях, въпреки че може да са станали свестни хора. Е, естествено няма да ги подмина ако ги срещна случайно, но просто не ме интересуват.

Много съм съгласна тук! И ми е тъжно... надявам се един ден за моите деца положението да изглежда по друг начин, защото това сегашното не е нормално. А и децата, оглеждайки се какво се случва, от една определена възраст насетне почват да разбират тази жестока истина и губят всякаква мотивация да инверстират в образование. По-скоро стават нетърпеливи да започнат да работят, мислейки си че ще на трупат неземни богатства...
Това малко офтопик.

А сега по темата - на скоро ми се обажда една приятелка от детски години, с нея сме на една възраст, но никога не сме учили заедно. Още от гимназията тръгнахме по съсвем различни пътища - тя зубкаше много, но я приеха в обикновена хуманитарна гимназия, аз - едва едва кретах на изпитите, но влезнах в езикова   (тия подробности ги споделям само заради случката, не го считам за нещо кой знае колко важно). Тя го прие много лично и ме "обвиняваше", че всъщност аз заемам мястото на едно дете, което е по-заслужило от мен и ще оползотвори познанията, които получавам в това училище, по-добре от мен. Както и да е... "говори си, не ми пречиш" дето се вика. Лошото е, че явно това нещо я е яло доста години, защото после, когато влизахме в университета, пак правеше едни нелепи паралели между нея и мен. Та когато ми се обади наскоро искаше всъщност да ми каже, че баща й й е подарил нова кола, която е страхотна (а ние с мъжо си караме една стара). Освен това да ме осведоми, че гаджето й е решило да й предложи и видиш ли вече "не само ти ще си омъжена"  
Някой път като се сетя за нея и много ми се иска още ония години, когато бяхме ученички, да не се е поддавала на тия си мисли и непрестанното желание да се сравнява с хората - може би още щяхме да сме приятелки, ако беше другояче. А и що за живот е това - да таиш в себе си такива горчилки за отдавна отминали събития, да си самосъздадеш драма, която да те кара никога да не се зарадваш на някое свое постижение, освен в случаите, когато твоето е по-голямо от нечие чуждо...  

Искам да напиша книга и да я посветя на учителя си по литература.
В по-изтънчения вариант искам да напиша адски скапана книга и да му платя адски много пари, за да напише адски хвалебствена рецензия.

Дона...    Да не сме имали един и същ учител по литература? Моето беше учителка всъщност, но тая подобни чувства.

Опираме до любимата тема за успеха, но за мен той е функция както от образованието, така и от личностни качества.
В университета имах състуденти, които зубреха огромни количества информация наизуст, имаше и изключително умни. Всички бяха отличници, приети с максимален бал, които се реализираха по различен начин.

Не бих оказала тази чест на някого, специално да му отделям време, та да му натривам носа. Ако обаче по някакво стечение на обстоятелствата пътищата ни се пресекат и изникне подходящ момент, няма да пропусна да му напомня, ако се е държал некоректно с мен, но определено начинът няма да е като на гореспоменатата съученичка. Хората, чиято единствена тема на разговор е да се хвалят с постиженията си, са смешни. Просто ще му напомня за случилото се.