Литературен клуб - XI

La`Descarada, обожавам всички книги на Сидни Шелдън. Последната, която прочетох бе "Насън и наяве" - прекрасна ..

Добре, значи нея ще взема, но просто в момента съм на Нора Робъртс, отделно имам да довършвам Ана Годбърсън. Мерси пак. 

Аз да се изкажа за книжарниците.
Все още обичам да ходя и да се ровя, да се зачитам и да прелиствам книгите.
Обаче го правя само когато съм в хармония, когато съм тъжна или нервна, избягвам да влизам.
Пазарувам от Хеликон в Пловдив, а он лайн от bimknigi.bg
В Хеликон неведнъж сам поръчвала заглавия, които ги нямат в момента и засега нямам оплаквания.

Онзи ден открих и една антикварна книжарница. Нямах много време да се ровя, но на пръв поглед ми се видя добре заредена. Даже си купих на Стайнбек една книга.
Гневът на мравките. Тъй като съм голям фен на Стайнбек, се учудих, че не съм чувала за този негов роман. Набързо го купих, а вкъщо го прелистих и се оказа, че това всъщност е Гроздовете на гнева. Издателство от 1960г.и явно тогава така са превели заглавието.  

В момента чета Добрите намерения на Андрес Барба. Абсолютно напосоки си я избрах тази книга. Досега не бях чувала за автора, но засега е повече от интереса.
Иначе съм хвърлила око и на Туве Янсон - Пътуване с лек багаж.

Тамата е много замряла. Почти всеки ден влезам с надеждата някой да е споделил нещо. Ама, няма...
Та, аз пак ще пиша.
"Добрите намерения" на Андрес Барба ми хареса. 4 новели, но са тъжни и леко песимистични.
Така че, ако на някой не му е до такива настроения, не бих му я препоръчала.
За първи път се сблъсквам с този автор и определено ще търся и друго от него.

В момента съм на "Пътуване с лек багаж" на Туве Янсон. Първият разказ е невероятен, вторият малко ме разочарова. Снощи презполових третия, засега върви добре.
Смятам след това да си закупя някоя нейна книга от поредицата с муминтролите.

То е така със замрелите теми- един трябва да пише и после се "отпушва" вълната 

Аз чета "Чест" на Елиф Шафак. Това е третата и явно последната книга засега, която ще прочета от нея. Като постройка на разказа хем се доближава до предишните две, хем ми се струва доста различна. Доста по- трудно я чета, не знам защо. Може би, защото героите не ме грабнаха така, както в предишните две книги. А може би бих била с друга нагласа към книгата, ако авторът не беше същият- така бих избегнала сравнението.

ами аз пиша в другите теми...

И аз да се разпиша...
Прочетох през лятото "Сахара" на Майкъл Палин. Сега дочитам "Нова Европа" и съм стресната. Докато Сахара ме удиви и възхити, Нова Европа е написана сякаш набързо, дистанцирано, даже на моменти враждебно, сякаш друг човек я е писал. А за отвратителната редакция (и английска, и българска) да не говорим...Пълно е с грешки - лексикални, граматически, фактологически...Сякаш и книгите са издавани от две различни издателски къщи...
"Сахара" беше много увлекателна, научих много за страни от Магреб - неща, които не съм и подозирала. Снимките бяха много добре подбрани (за разлика от "Нова Европа"). Препрочитала съм някои глави по няколко пъти.
Прочетох и "Копелето на Истанбул". Знам, че повечето сте я чели, но аз пак да си кажа - различната Турция! Много ми допадна стилът на Елиф Шафак. Пише като жена в тялото на мъж. Търся си и "Любов", и "Чест", но уви, никой не ги дава...Ще си ги поръчам за подарък от някой, че скоро имам повод.

Любов и Чест на мен лично много повече ми харесаха от Копелето на Истанбул. Пожелавам ти скоро да ги прочетеш 
Аз продължавам да се наслаждавам на Мураками и определено ми става един от любимите автори. Чета третата си негова книга - Кафка на плажа 

Аз ги прочетох вече 

Е аз на бульовчето говорех 

"Любов" я има в Спиралата, ако четеш от монитор де ... Елиф пише нова книга иначе.

За почитателите на Харуки Мураками,една страхотна новина!

Oтдавна се говореше за това, но вероятно няма да спечели, т.к. Третата част на 1Q84 срещна сериозни критики и сред най-големите му почитатели (трябва да призная, че съм съгласна с тях).

Здравейте, аз малко позарязах форума, но не съм спирала да чета книги, направо ги 'гълтам'. Набързо ще нахвърлям последни впечатления:

 - 'Спутник, моя любов' на Мураками - Хареса ми, но не колкото 'Кафка на плажа'. Някои моменти ми се сториха изсмукани от пръстите, доста теми се повтарят в двете книги, но въпреки това любопитството ми към този автор си остава. Следващата в списъка е 'Норвежка гора.

 - 'Хиляди сияйни слънца' - много увлекателна книга, прочетох я за отрицателно време. Има фактология, поднесена по достъпен начин. Има емоции без да е сладникава. Ще прочета и другата книга от автора.

- 'Парфюмът' - изказът на Зюскинд е направо невероятен. Езикът е наситен, богат и различен. Преводът е на ниво, но ми дойде и желанието да я прочета в оригинал. Малко автори умеят да боравят така с езика. Но книгата като такава не успя да ме 'привърже' към себе си. Твърде много смрад, смърт и поквара имаше в нея, липсваше ми някакъв лъч светлина в края на тунела.

- 'Вкусът към живота' - Франсоаз Саган - по един наглед лековат начин и чрез един наглед изтъркан сюжет авторката казва доста истини за живота и отношенията между хората. Отначало ми се струваше твърде опростен начинът й на писане, но книгата остави у мен глад за още. Сега ме чака 'Разхвърляното легло.'

- 'Роман без заглавие - Димитър Димов - Явно това не е моят автор. В 180 страници е написал нещо, което спокойно би могло да се побере в 50. Твърде мудна книга, подозирам, че ако я беше довършил, щеше да е четирилогия. А и, свършвайки така внезапно, още преди истински да е започнала, оставя едно чувство на празнота.

'Самота в мрежата' - Януш Леон Вишневски - дали защото с главния герой имаме една дата на раждане, или защото съм преживяла нещо подобно или защото на всяка страница откривах по нещо ново, интригуващо, оригинално, интелигентно или пък странно, но тази книга ме разплака и директно се приземи във фонд 'любими'.

'Последна любов' на Уортън - книгата, която не можах да дочета. Не ме грабна, не ми хареса стилът на автора, не успя по никакъв начин да ме впечатли. Ще се пробвам някой ден да я дочета.


Хубава вечер, момичета   

Много разнообразни книги, Faberia, аз искам да се върна по някое време пак към Саган.
И аз бях така с първата книга на Уортън ("Илюзии") - стилът не ми допадна, но друго в автора ме привлече и след това като свикнах с него и го заобичах - до край!

Но сега си завърших „обяснението в любов” към „Сто години самота”.

Бях „погълната” от книгата, просто излята от майсторското перо на Маркес. Въпреки че не ми понася много да чета книги с над 3 поколения и не винаги се прехласвам по „фантасмагории”, тук въпреки леката умора (към средата) от безкрайните поколения с умишлено повтаряне на едни и същи мъжки и женски имена, интересът ми се запази, дори отново се засили. Освен обичайното „Какво ще се случи”, още по-интересно ми беше „Как ще го каже/опише” (Маркес). Направо издевателски силен език. Хиперболизираните образи и събития създават чувството – „светът наистина е полудял”. Искаше ми се да си подчертая стотици думи и изрази – на места сякаш старомодни, но то и времето и мястото са си далечни... Образите не са типичните положителни и отрицателни герои като в повечето литературни произведения.

На фона на цялата тази тежест сякаш през цялото време се усеща хитрото подсмихване на Маркес. Хем е много сериозно и драматично, хем абсурдът не позволява да завиеш от мъка, а да се подсмихваш и ти.

А магията все повече нараства като лавина и няма край... Имах чувството, че се върти някакъв непрекъснат вихър и аз съм в него през цялото време. Мисля, че е нещо, което може да се изживее веднъж. Не мога да си представя, че преживяването може да е толкова силно при втори прочит. Въпреки това понякога героите ми липсват, без да съм обичала особено нито един от тях (освен някои от примамващите жени)... Изкушава ме и фантазията на Маркес.

Каквото и да е - приказка, драма, сага, магически реализъм, платно на Латинска Америка - за мен това е едно от най-гениалните произведения в световната литература. Сякаш написано по различен начин – не както „обикновените” писатели сядат и пишат: едва ли не си представям как Маркес е сътворил книгата насън, или на шега , или чрез Божията ръка. Нещо свръхчовешко и необозримо виждам в „Сто години самота”. Като че ли Маркес е бил е обладан от духове (не ми се иска да използвам тривиалната дума „талант”)...

Чувството накрая: покой след буря, безмълвие, отдъхване след шеметно препускане - омагьосаният кръг може би се прекъсва...???