Литературен клуб - XI

Нагел вървеше по пътя си, без да спира. Откъм страната, където се намираше домът на пастора, замаян от слънцето бял гълъб се стрелна косо от високо, като че от самото небе, и изчезна зад върхарите на дърветата; приличаше на блестяща сребърна стрела, забила се надалеч в земята. Къс, почти беззвучен изстрел се раздаде отнякъде, последван веднага от облаче синкав дим, което се издигна над гората от другата страна на фиорда.

Когато стигна до последния кей и няколко пъти мина напред-назад по безлюдния бряг, той, без да се замисли, пое нагоре по хълма и хлътна в гората.

Повървя там около половин час, навлизайки все по-навътре и по-навътре в нея, като накрая спря на тясна пътечка. Всичко беше неподвижно, в застой, не се виждаше дори най-малка птичка, а на небето нямаше ни едно облаче. Той направи още няколко крачки встрани, намери сухо местенце и се просна по гръб на земята по цялата си дължина. Вдясно от него беше пасторският дом, отляво - градът, а над него безбрежното синьо море на небето.

Какво ли е да си там горе и да се рееш сред слънца, усещайки как опашки на комети докосват челото ти! Толкова малка е земята и толкова нищожни са хората. Ето например Норвегия с двата си милиона жители в Сетесдал3 и една ипотечна банка за подпомагане на прехраната им! Струва ли си да бъдеш човек срещу толкова малко! Превиваш гръб, пробиваш си път с лакти и пот на чело в продължение на няколко тежки години, а в края на краищата изчезваш на свой ред от лицето на земята! Нагел притисна главата си с длани. О, всичко ще свърши с това, че той сам ще напусне този живот, сам ще му сложи точка! Дали някога ще бъде в състояние наистина да го направи? Да. И Бог на небето вижда: той няма да се дръпне назад в последния момент. В този миг изпита безгранично щастие, че разполага с такъв прост изход, в очите му бликнаха сълзи на възторг и той задиша шумно, почти на глас. Сякаш го залюля небесният океан, в чиито води той хвърляше сребърна въдица, напявайки си. Лодката му беше от благоуханно дърво, веслата й светлееха като бели криле, а платното от модросиня коприна беше изрязано като полумесец...

Затрепера от радостна възбуда, изпадна в пълна забрава, облада го възхита наред с чувството, че е потънал в невероятното сияние на слънцето. Тишината наоколо допринасяше за още по-дълбока, изцяло обсебваща го наслада, нищо не го смущаваше, само някъде отвисоко долиташе мелодичен тътен, звукът от огромната вселенска машина, Бог въртеше своето колело. Гората наоколо не помръдваше ни с листенце, ни с игличка. Нагел се сви на кълбо, преизпълнен от радостно опиянение, вдигна колене към брадичката си и потръпна от възторг, че всичко е толкова прекрасно. Някой му подвикна и той отговори с "да", надигна се на лакти и се огледа. Нямаше никой. Пак каза "да" и се заслуша, но никой не се обади. Това му се стори наистина странно, така отчетливо бе чул как някой му подвиква, но бързо го забрави, може и да си бе въобразил, във всеки случай сега не искаше да го безпокоят. Изпадна в загадъчно състояние, обзет от психическо блаженство, всеки нерв у него будуваше, усещаше музика в кръвта си, чувствуваше родство с цялата природа, със слънцето, планините и всичко останало, сякаш го обгръщаше усещането за неговия собствен "аз", внушавано му от дървеса, бучици пръст, тревни стръкове. Душата му бе станала огромна и пълнозвучна като орган, хармонично ечащ вътре в него и той никога нямаше да забрави как сладостната музика нахлуваше на талази в кръвта му.

Полежа така още малко, наслаждавайки се на своето усамотение. После дочу стъпки долу по пътеката, истински стъпки, шумът от които не можеше да му се е причул. Повдигна глава и видя мъж, идeщ откъм града. Мъжът носеше продълговат хляб под мишница и водеше подире си на въже крава, бършеше непрекъснато потта от лицето си и на гърба си имаше само риза заради топлото време, но все пак дебел червен вълнен шал беше омотан на два пъти около врата му. Притихнал, Нагел наблюдаваше селянина. Ето го там! Ето го стопанина от Сетесдал, норвежеца, ха, ха, ето го обитателя на този край, със самун под мишница и с крава, която се тътри подире му! Ама че гледка! Хе, хе, хе, хе, хе, Бог да ти е на помощ, славен норвежки викинге, ако поразхлабиш шалчето си и поизтръскаш от него въшките! Но тогава ти би загинал, би глътнал свеж въздух и веднага би умрял. А вестниците биха ожалили твоята преждевременна кончина и биха се възползвали от нея, но за да предотврати други подобни случаи, либералният депутат в стуртинга4 Ветле Ветлесен би внесъл законопроект за най-строго опазване на националните паразити.

В мозъка на Нагел едни горчиво саркастични образи се редуваха с други. Той стана и пое към града силно възбуден и с развалено настроение. Не, все пак беше прав, тук нямаше нищо друго освен вездесъщи въшки, гранясало сирене и катехизисът на Лутер. А хората бяха еснафи средна ръка в колиби на по три ката, които не си дояждат, не си допиват и подслаждат животеца си с пунш и бистрене на политика по изборите, търгувайки денем със зелен сапун, пиринчени гребени и риба. Нощем обаче, когато небето гърми, прорязано от светкавици, те се свиват в креватите си и само от страх четат Юхан Арендт5. Точно тъй е, хайде, намерете ми едно-едничко истинско изключение и ще видим дали то е действително възможно! Дайте за пример някое отявлено престъпление, някое върло прегрешение! Не обаче онези смешни и азбучни провинения на бюргерите, съвсем не, а редките и ужасяващи разпътства, изтънчената аморалност, кралския грях, изпълнен с жестоката омайност на пъкъла. Ах, колко жалко е всичко. Какво мислите за изборите, драги ми господине? Най-много ме тревожи положението в Бюскерю...

Но когато отново мина покрай кейовете и видя кипящата жизненост там, настроението му постепенно се подобри, той пак изпита радост и започна да си напява. Времето не беше такова, че да буди униние, то беше хубаво, великолепно, един ослепителен юнски ден. Малкият град се припичаше на слънце, засиял под лъчите му като омагьосан.

Когато влезе през вратата на хотела, той вече отдавна беше забравил горчивите си мисли, в сърцето му не беше останала и следа от раздразнение и яд, а съзнанието му отново бе озарено от представата за лодка от благоуханно дърво с модросиньо копринено платно, изрязано като полумесец.

„ -... Нашата страна беше разделена на две. През 1947 година.
Доколкото знаех, през тази година Индия беше получила независимостта си.
-   И едното, и другото – каза баща ми. – Освободихме се и хоп – разделихме се на парчета като торта – обясни той и начерта хикс с пръста си върху кухненския плот. – Хундуистите тук, мюсюлманите там. Дака вече не е наша...”