Да се погрижим и за родителите си

sad fairy, какъв е твоя опит? Просто питам. Аз зная и друга притча. Но...нещата във всеки случай са различни. Няма да навлизам в подробности. При мен беше много сложно /и от страна на финанси и на жилищна площ/.Да, винаги ще ме гризе съвестта, но на моите деца съм казала /и ще го оформя нотариално/, ако се налага 24ч. някой да се грижи за мен, да ме дадат в дом. И знаеш ли...може би 1 година търсих дом за моя татко. Включително и места, на които таксата беше сериозен % от доходите ни. Примерно, когато една позната ме заведе в Брезник/уж с връзки.../ влязах две крачки, обърнах се и избягах /плаках 2 часа преди да мога да се успокоя*/. Е, мястото на което дадох татко не беше луксозно, но в природа, двама дядовци в една стая. Разбира се че мушках допълнително парички на една лелка. Там имаше едно възрастно семейство, които си запазваха стая и през зимата живееха там, защото на село в къщата не можели да се справят с дървата...., имаше момче на 17 г. с ДЦП, което престояваше там, когато родителите му имаха работа в чужбина. И т.н.т. Да никога няма да се отърва от угризения, но.....не съм го изхвърлила на боклука...няма как да "не се засягаме".Има думи, които дори и неволно казани, нараняват жестоко, особено, когато човек не е бил на ясно с нещата!

Докато татко боледуваше, винаги съм си мислила, че искам да го дадем в старчески дом или хоспис.
Упреквах го, че майка ми страда заради него, че трябва да се грижи за него, а и тя има толкова болести на куп, на които трябва да обръща внимание и да се пази.
Упреквах го, че все нещо се случваше и трябваше да се ходи по болници и следваха всичките перипетии, свързани с това.
Вече не го упреквам. Даже ми е много мъчно.
Получи инсулт и след 5 дни издъхна кротко в болницата. Сам.
Така и не го видях жив, а последният месец всички казваха колко жизнен и весел е станал. Все нямах време да отида...
Скоро ще станат 40 дни откакто вече го няма на тази земя.
Просто с родител е различно.
Докато са живи и двамата, знаеш, че ти винаги ще си дете за тях, винаги има кой да те обича. Когато почине някой от тях, осъзнаваш, че вече си голям.
Не се ядосвайте, колкото и тежки да са грижите.
Хубаво е всеки да намери начин за тези неща, че да се чувства в покой и мир, но ако все пак трябва да се грижим за родителите си, колкото и да е трудно, нека не сме толкова нервни, жестоки...

Хората остаряват много различно. Едни като катедрали, други като галоши. В много голяма степен зависи от самите нас по кой начин ще остареем. При мен  двамата ми родители остаряха съвсем различно. Мама, която винаги беше много общителна, весела и дружелюбна, с много приятелки, си отиде на 66г. от рак. Не успя да остарее дето се казва. Но макар и толкова тежко болна, до последния си дъх беше най-лъчезарния и сърдечен човек, когото познавам. Мислеше само за нас, децата и внуците си. Баща ми, цял живот бохем, злоупотребяващ с алкохола, беше проклет и завистлив човек и на младини, и на старини. И той не успя да остарее много, пиенето го умори. Но беше отвратителен старец, всички негови отрицателни черти на младини се усилиха десетократно след като се пенсионира. Грижих се за баща ми докато почине и това беше едно черно време - 6 пъти операции, безкраен престой заедно с него по болниците...и накрая - нито капка благодарност, само псувни. Мъжът ми ми се чудеше на акъла защо не го оставя да се оправя сам. Много пъти се заричах да го оставя да се удави в проклетията си, но не го направих. Събирах сили да продължа. Някак не исках да падна до неговото ниво. Но постоянно пред мен стоеше моралният въпрос - заслужава ли един такъв човек грижа. Още повече, че неговите болести бяха изцяло резултат от пиенето и разгулния живот.

Сега наблюдавам свекъра и свекървата. Той е на 80г. - бивш учител, откак го познавам винаги е бил ведър, усмихнат и  готов да направи нещо за децата си. Свекърва ми - проклет човек, егоист и манипулатор. Днес, на 78г. е нетърпима бабичка. Как я издържа свекър ми, не знам. Вероятно затова е постоянно из улиците или у нас, за да е колкото се може по-малко време с нея. Свекър си бих гледала с удоволствие. Свекървата - не знам дали ще ми стигнат силите. Честно.

Добрите хора - и като млади, и като възрастни, се обгрижват леко с любов и радост. А проклетите?

Може би зависи от проклетията.
Баща ми не беше лесен характер. Никак даже. Не беше от тази планета. Не е бил злобен или проклет.
По-скоро човек, който хората биха определили като студен, ако го познаваха отблизо.
Въпреки това беше силно добронамерен към чуждите хора, щедър.
Но често мислейки си за него, спомняйки си някои неща, просто разбирам, че в много случаи той е оставал неразбран. Като че ли е говорел на друг език през цялото време.
Осъзнавам това, защото все повече забелязвам неговите черти в моя характер.

Аз също забелязвам открай време черти от характера на баща ми у себе си. Например - баща ми се ядосваше за щяло и нещяло. Ей така, от нищо можеше да избухне и да почне да обижда, но не как да е, а с подбран репертоар, който дълбоко да засегне другия. Често съм попадала под насочения му огън и съм се клела никога да не правя като него. Да, но... 1-2 пъти ми се е случвало да не успея да запазя самоконтрол  и тогава.... сякаш чувах баща си в себе си. Та ми се наложи дълги години да се боря със склонността си към гневене, докато я изкореня.

Да, за съжаление когато човек остарее "изпъкват" негативните качества. И аз си мисля за тази наследственост. Татко умря с деменция. Аз все се хващам, че ми се случва да съм....сред бяло поле и се ужасявам. Абе, живот. Каквито и да са родителите на старини все си е друго поне единия да е жив. Когато и двамата си отидат оставаш....сам...въпреки свестния съпруг, въпреки децата, въпреки хубавата работа.

 

Абсолютно си права. Не го осъзнавах докато не ги изгубих и двамата. Изведнъж житейските ми перспективи се съкратиха. Няма го вече защитния пояс, който представляваха моите родители, между мен и смъртта. Блазе на хората, чиито родители са дълголетни. Това е голямо успокоение за тях.

Колкото и голям непрокопсаник да беше баща ми, за мен беше много важно да е жив.

Починат ли нашите родители, идва нашият ред...Една епоха си отива...

Никога не съм гледала на тези неща по този начин. Много клиширано, но за там ред няма. Вероятно от позицията на човек, погребал дете, разсъждавам така, но не приемам кръговрата на живота като такъв.

Съгласна съм с Тарталета...
Това е защитен пояс м/у мен и света... Защита на душата ми, на цялостта ми на единството от емоции.

Да дава Господ сили, здраве и живот на всеки 

Zdraveie....mnogo polezna tema I informatsia poluchix ot tuk
Nikoga ne sam mislila che shte dam maika si v starcheski dom...no tova mi predstoi teparva.Maika mi e na 78g...bashta mi pochina vnezapno ....a I brat mi sled nego  vnezapno...Pribraxme ia pri nas v chujbina ..no tia nikak si se izolira  ..trudno I e s nas...samo s men kontaktuva..Dashteria mi e bolna ot 1 godina I tsialoto ni vnimanie e nasocheno kam neia.Obrashtam vnimanie na maika mi kolkoto moga...Tia e dovolna I ne e nikak kaprizna samo che sled padane I operatsia e veche trudno podvijna...Maja mi I  dvete dashteri veche ne iskat da jiveiat s neia....Tia ima nujda ot griji ....Edi nnstvenoto reshenie e chasten starcheski dom...
No az sam v panika I ne moga da se ottarva ot chuvstvoto  za vina I tova che shte ia izostavia
None moga da si raznia I semeistvoto ..oshte poveche che bolnata mi dashteria  se nujdae zasega ot nas I ne triabva  spokoistvie za da se opravi....
blagodaria  na vsichki koito shte me podkrepiat....zashtoto za osajdane az sam si dostatachna

I chestit 8 mart na vsichli jeni kadeto I da sa po sveta da sa jivi I zdravi I poveche povodi za usmivki da ima ♥♥♥♥♥♥

lisboa aбсолютно разумно решение е старческият дом.Kakво осъждане?Това май само в нашата страна го има.На мен пък ми неприемливо фанатичното отричане на такива места за възрастни хора и вменяване на вина у близките.Трябва семейството ти да живее спокойно и да помогнете на дъщеря ти.Живота е пред нея.Сигурна съм,че майка ти го осъзнава.И на трите поколения не им е лесно.
Това за ''защитния пояс'' не го приемам.Позната на 33год. в рамките на 2год. загуби родителите си.Единият преди няма и месец.Има чудесен съпруг и дете на 5год.Установиха се в красива страна с мн.висок стандарт на живот,работят.Всичко се развива отлично.Сега какво за края ли да мисли?