Как действате когато мъниците не слушат?

Привет! Гледам, че тук все говорите за по-големи дечица. Аз имам 9-месечен син и според мъжа ми и баща ми - той е разглезен. Истината е, че ако му взема предмет или му се скарам да не пипа нещо, започва да се дере в рев и дори да се захласва. Също така до преди 3-4 месеца заспиваше сам в леглото си. Сега оставя ли го, моментално се изправя и започва да мрънка, а ако не го взема, изпада в истерия и плаче (пак до захласване). С баща ми много се карах по този въпрос. Неговата теория е, че не трябва да позволявам на детето да ми се качва на главата, то виждало, че има влияние с плача си и затова слоупотребявало спрямо мен. Също и да разбира, че има неща, които не трябва да се пипат. По негово настояване го оставих една вечер да плаче в кошарата 20 минути. Не само че не спря, ами след 20 минути го гушнах, целият трепереше и се тресеше в ръцете ми. Майки сте и знаете какъв е ужаса да успокоявате хълцащото си бебе и да пресушавате от сълзички зачервените бузки. Казах си, че повече няма да го позволя. Но това не решава проблема. Има дни, в които е прекрасен, играе си сам, смее се по цял ден. Има дни (като днес), в които само ми виси по краката, само иска да го гушкам, гушна ли го, бута ме и си играе, но до него да съм. Отместя ли се, пак се ядосва и накрая заплаква. Вие сте минали предполагам през подобни периоди, по-напред сте и имате повече опит. Какво бихте ме посъветвали?

Моят син също се захласваше, но му мина. Като знам какъв кошмар е това захласване едва ли бих го оставила да реве, особено пък да угодя на някой. Не мога да ти дам адекватен съвет, защото аз само и само да не реве, за да не се захласне, го разлигавих още повече. По това време го водих при личната му лекарка и тя каза да не се притеснявам, че ще му мине, така и стана. Дано и при вас отмине бързо.

sacred heart, аз също не мога да търпя такъв як рев, особено преди сън, когато трябва спокойствие. Незнам баща ти дали ще издържи на това засиняване от рев дори и 5 минути.
А тази привързаност към твоето присъствие е нещо нормално - в някой дни е по-засилена  и просто трябва да си постоянно до него, няма начин. Нещата, които си решила да са забранени, не трябва да са му в полезрението - така ще си спестиш много нерви. А твоето "не" трябва да присъства, макар че в тази възраст трудно пускат каквото са си намерили. Дай пример с нещо. Като усетиш, че работата върви към засиняване, му давай някой не толкова забранени неща, към които е имал голям интерес ...  колкото за прескачане на момента.

Уни, как да го усети човек това засиняване. Детето при самото започване на реването взима въздух и си задържа дъха, поне при моя син  беше така. Отваря си устата уж да реве и остава така и после кошмар, докато си поеме дъх. И аз умирах от страх да не зареве и му давах всичко, и както си казала - което можех бях скрила, за да не се дразни, но може ли да скриеш всичко. И така си върви - лигав и палав, но да е жив и здрав. Дано при sacred heart да е по-добре и бързо да минава този период.

Благодаря, наистина дано бързо отмине. Иначе у нас съм му осигурила терен за игра, обезопасен е и максимално съм избегнала 'лоши' моменти. Научих се да мисля в перспектива и съм прибрала и преждевременно прибирам всичко опасно, което може да предизвика вниманието му. Но като бяхме на гости на баща ми (2почти 2 месеца) той много се дразнеше от мрънкането на сина ми. Преди беше много кротко и послушно бебе, само го хвалеше и сега остана дълбоко разочарован от него (явно го е сравнявал с мен, която съм била бебе-мечта по думите на майка, баби и т.н.). Неспокойството си го обяснявам със смяната на атмосферата, там играеше заграден между кашони, аз учех за изпити и му обръщах по-малко внимание. Тук го пускаме из целия апартамент и е щастлив, че получава равни права като нас с баща му. Та затова като мрънкаше, моят баща казваше, че е разлигавен. Може и да е бил прав, знам ли. Но ме издразни това, че държеше на рафта над леглото си книги, които непрекъснато привиличаха вниманието на бебето и той искаше да ги пипа. Татко викаше и се караше, аз правех забележка с 'Не!', той винаги се оглеждаше преди да иде там, значи знаеше, че не бива. Но пусто любопитство. Помолих баща ми да ги премести, защото и аз разчитах на тактиката да елиминирам изкушенията (разсейването не помагаше). Той отказа с довода, че е лесно да ги премести, но бебето трябвало да свиква с мисълта, че някои неща са му забранени.
Та се чудех аз ли греша някъде. Баща ми за мен е голям авторитет,. Самата аз съм възпитавана със строгост и последователност. Имам много резерви, но и много съм постигнала благодарение на това. Неговата максима е 'вдигай летвата възможно най-високо, дори да не я надскочиш, ще си скочил максимално високо'. Но си мисля, че за такова сериозно и поучително възпитание още ни е рано, та той е още бебе. Може би след годинката, когато започне да разбира значението на думите и да ги свързва с поведението си.

Ох, не знам, за мен и на 1 годинка още са бебета. Възпитанието не ми е силна страна, но на 9 месечно бебенце и летви идва в повече. Ще спре да се захласва, не се притеснявай. Успех на изпитите!

 Irina St. , разбирам, малкият беше същия ( направо си посиняваше), но да ти кажа от 3-4 месеца насам не го е правил. Явно плачът му се промени, сега започва с леко примрънкване и постепенно усилва.
sacred heart това, което е имало ефект при теб, може да няма при твоето дете. Това е друг човек с друг темперамент, не може да бъде сравняван с теб. Не ми звучи като разглезен, а като дете, поставено в нова обстановка. За книгите какво направих - дадох му стари мои книги, които прежалих, да му мине мерака и сега вече не са му интересни наредените книги. Не всички деца се подчиняват на авторитети, любопитството им е по-силно и са изцяло подчинени на него. След няколко месеца ще ги достигне тези книги и ще си ги взема сам.

Децата на авторката са с близка до разликата с моите, които са на 8 и 3. Има голяма разлика между 1 и 2 деца, както и голяма разлика между проблемите, които възникват когато са 2 деца с малка разлика /установено по теми из форума/, както и между деца с по-голяма разлика, защото аз имах подобни проблеми като на авторката в момента, в който малката стана на 2 г и започна да си търси "своето място под слънцето"./

Проблеми до 1 г не помня особени /е, с каката имах, ама то докато човек се учи как да бъде родител, в един момент детето започва да се движи, да иска повече неща, да пълзи, че и после да ходи. Помогнаха ми 2 книжки и от изнервена майка се превърнах отново в спокоен човек. А то било просто - вместо да викаш постоянно не и да ходиш след него просто обезопасяваш. За да не падат ги оставях да пълзят по пода. Обезопасих контактите, в ниските шкафове оставих само техни неща, които да пипат, както и разни "съкровища" /капачки, пластмасови шишета, щипки за пране, чанти, сакове, дрехи, вестници, орехи дори, стари дискове и касетки с музика, а всичко което е ценно и не бива да се бута прибрано нагоре и по възможност без да се вижда с просто око/ и естествено играчките им. Когато се събраха повече играчки скрих 2/3 от тях и през 2 седмици вадех 1/3 и прибирах другите. Така не и омръзваха, защото имаше текучество. Колко пъти на ден съм прибирала дрехите и обратно в шкафа, колко пъти нашите дрехи и чорапи обратно в гардероба на ден вече даже и не помня, че много обичаше да рови там, ама имах по половин час свободен да свърша нещо за себе си.

И двете до 3 г не се отделяха от мен. Като залепени. Каката и до тоалетната не ме пускаше да отида сама или поне трябва да са в една стая с мен. Е, вземах ги навсякъде. С малката се родих докато беше бебе с шезлонга, до годинката го ползвахме и аз го разнасях от стая в стая. Навсякъде докъдето можеха да стигат разполагаха с нещата, така ги бях подредила. Да кажеш да са супер привързани за мен - няма такова нещо. Каката тръгна с удоволствие на ясла, после и на градина, малката директно на градина без и един ден рев. Аз когато пуснах каката на ясла на втория ден ревах като магаре /след като я оставих/ до обяд.


Дете до 1 година си е съвсем бебе. То плаче защото има някакъв проблем. Винаги съм обръщала внимание на плач и не съм си оставяла децата да се нареват. Не са се разглезили от това, напротив слушат ме и са искрени, дори и да са направили беля. Никога не съм се впечатлявала на нещо разлято, счупено, разпиляно. То аз чупя чаши и чинии хем съм възрастен и внимавам, че детето дето още не се е научило. Естествено когато са разлели нещо без коментар им връчвам парцала или метлата/прахосмукачката. След чистенето на малката оправям, след голямата вече няма нужда.
До 2 години е много лесно да им се отвлече вниманието от нещо желано, като им се предложи нещо ново и невиждано от тях, винаги имах на разположение разне дребни детайли, които оставяхме в една паничка, естествено гледах да са подходящи, после става много по-трудно, но се започва с обясненията.
Колкото са по-малко Не-тата, толкова е по-лесно да се отглежда едно дете. Убедих се.

Е, с моя начин на отглеждане на диванетата придобиваш разни навици като например да провериш дали в пералнята няма някой орех преди да я напълниш, да включиш в контакта всеки електроуред преди да го използваш, както и да го изключиш след ползването му, ама това ми спестяваше да повтарям не на дете на 1-2 години. Не-тата оставях за такива съществени неща като бъркане в коша и ядене на боклуци и всичко животозастрашаващо. После разбира много по-добре, че не трябва да се пипа, особено ако му покажеш защо не бива да се пипа като го парнеш леко на котлона /каката си беше такава, докато сама не се убеди, че печката пари пипа, че е студено и затова се слагат шапка и ръкавици, ама я оставях да се убеди като излезе без тях и навън си ги сложи, докато малката сякаш се роди научена на тези неща и разбира от половин дума, докато все още на кака и и е необходимо да го чуе и от друг човек, освен от семейството за да го приеме за вярно, ако сама не може да се убеди, че е правилно, ама тук на помощ идва и учителката, и треньорката, че даже и случаен дядо, който чака пред кабинета на личната и и обяснява колко полезен е меда. Попита ме дали е вярно и след това прояде мед./

Приспиване, ами аз и досега ги приспивам. От бебета /със сукане/ до 8 г, че и ще продължа като гледам. Половин час всеки божи ден, на пръсти се броят дните, когато са заспивали подушвайки възглавницата. Не ми е проблем. Това е нашето време. Баня, избиране на тоалети за следващия ден, пижама, приказка и целувка. И държане на ръчичка, първо на каката, сега на малката. Голямата след приказката на загасена лампа разказва за любовни трепети, иначе я е срам, а малката мрънка "тихо како", но това са моменти, които няма да се повторят и са ми скъпи.

Благодаря! Изпитите минаха, един остана за юни
Много са ми полезни съветите, особено защото идват от майки, минали през моето положение съвсем скоро. И разликата в отношението към детето я има дали идва от майка, или баща, още повече баба или дядо.
Домът ми е обезопасен - кабели, контакти, техника, дребни предмети, книги, хартии и т.н. Най-опасно е, когато баща му забрави да си прибере зарядното от телефона, самият телефон или някоя чаша, но нямаме сериозни проблеми. Шкафовете залепих, оставих го да бърника само в ниските два рафта на гардероба, където има пижами и чорапи и не е опасно, ако ги разхвърля, търпеливо подреждам след него. Понеже нямахем възможност да пригодим апартамента на баща ми за бебето, там бе ограден половната хол с кашони. Аз пишех курсови и учех и явно страдаше, че не му обръщам достатъчно внимание (това го забелязах и на предишната сесия), а и беше откъснат очевидно от нас чрез кашоните. Тук също има мрънкащи дни, но много по-добре се погаждаме. Проблемът идва най-често при заспиване, защото мрънкането става непоносимо, в продължениена час и нещо-два се почва едно навиране, гушна го, бута ме, катери се по мен, хленчи, пак се гуши, пак ме бута и така докато накрая не ревне и някак заспи, обикнвоено на гърдата. Другият вариант е в хиперактивността си да направи рязко движение, с което се удря някъде и заплаква. Общо взето без плач не става работата. Това непрекъснато хленчене и едва ли не умоляване от моя страна да бъде тих, според баща ми е разглезване. Но какъвто е, такъв ще си го гледаме. Примирих се, че вечер няма да мога да си позволя разходка навън лятото, или гости, защото заспиването ни е цял турски сериал и няма как да се случи извън дома. Просто исках да знам, че тези неща са нормални, защото има дни, в които толкова хленчи, че се замислям, не ми ли се качва наистина на главата... Споделях с приятелки и те ме обвиниха, че едва ли не не съм авторитет за детето и не съм наложила режим, не можело едно бебе да ми диктува ежедневието. Не знам. За мен е все тая, важното е детето да е обградено от любов, аз ще се оправя някак и с недоспиването, и с умората...
За случая с котлона и т.н. - напълно подкрепям. Видях, че синът ми отваря чекмеджетата и разпилява чорапите и го оставих, знаейки, че ще прищипе пръстчета, когато приплъзва чекмеджето. Е случи се два пъти, трети път не се отпусна на чекмеджето, сега само го отваря, изпразва и оставя така. Вчера подложи ръчичка под вратата, докато я притваряше и отваряше. И това знаех, че ще се случи, но го направи два пъти, после се сети да се отмести назад...

И аз не знам кога съм права и кога не съм. Марти ми е с ангина, и Йо изкара, но й мина. И от няколко дни иска само в мен. Гушкам го, но в момента в който го оставя и рев до посинаване, тръшка се, удря си главата. Не иска нито в баба си, ното в баща си, в гледачка само мен.
И днес така ме изкара извън нерви, че вместо да го успокоя му се развиках.
Ревеше без сълзи, пънеше се на инат. Знам че викането не е начин, но понякога нямам сили да ви кажа. И сега цял ден ми се къса сърцето...

И ние сме си вечер на ръце, за по 10-15 мин пеем си, разказвам приказки. Така с приспиваме, на мен ми е добре, да съм близо до тях.

sacred heart проблема според мен е дошъл от смяната на обстановката и липсата на внимание от мама, изведнъж детето не само е на непознато място, а и е лишен от утехата на мама, защото тя заета. Откъде да знае, че това е при баба и дядо и трябва да се чувства на сигурно място? Всяка промяна в обстановката като пътуване, гости действа стресиращо на мъниците и те нервничат, а и ако мама е "далеч", макар и близо допълнително ги разтройва. Да не говорим, че са като лакмусчета за нашите чувства и емоции и ако на нас ни е нервно и притеснено, това още повече ги притеснява самите тях, защото те търсят сигурност и утеха именно от нас. Та ако ти си спокойна и уверена в себе си и действията си пред баща си, това ще рефлектира и върху детето, а и той самия няма да "дава акъл" ако усеща, че ти се справяш и си сигурна в себе си.
Авторитет?!? какъв авторитет пред 9 месечно ?!? Те заспиват ли под командата на шефа си? Толкова е абсурдно, че чак да се чудиш да се смееш ли или да плачеш.

nikolina-pikolina не се обвинявай. Всички сме имали моменти на преумора, особено когато децата са болни. А и те в тези моменти са особено гушливи и имат огромна нужда от нас, именно от нас, не от тати, баба, дядо. Ама и ние не сме от желязо. Аз в такива моменти вече зарязвам всичко, домакинстване и т.н., който иска да е наготвено и изчистено - моля, свободен е да го направи, аз се посвещавам само на децата /обикновено или и двете боледуват едновременно, или една след друга като 1-2 дни се застъпват/, а и те не се отделят от мен. Не го ли направя в края на боледуването им съм кълбо от нерви и най-малкото може да ме изкара извън равновесие, а не искам да си го причинявам. И ние сме хора, и ние имаме нужда от почивка. Децата ще боледуват, но това са само част от проблемите, с които ще се сблъскваме, ако след едно боледуване съм парцал, как ще съм след по-сериозните такива? И колко време ще изкарам така? Нали искаме да сме колкото се може по-дълго с децата си? Как ще стане като си скъсяваме живота с толкова преумора и изхабени нерви? За да сме по-дълго и качествено с децата си трябва да се грижим и за себе си. И както казва мъжа ми в такива ситуации - нищо, което не е жизненоважно не е важно и може да си изчака реда.

Tsv да така е, съгласна съм с теб. Яд ме е, че покрай Марти нямам време за Йоана. Той е като лепка за мен, не дава да я гушкам, да я прегръщам. Като си играем, ако си играя с нея, я хапе.
Гледам всичко по равно да правя, но на него като че ли му обръщам повече внимание., Тя е по самостоятелна.
И си казвам всеки ден, няма да съм нервна, ще им се радвам. Чакала съм ги 12 години...през много мъки минах. Но то и животът ни мачка...и се насъбира. А са толкова сладки, невинни душички.

 sacred heart ,това за което говориш-постоянното мрънкане,нежелание да си играе сам,сърдене че не му обръщаш внимание и всичко в този дух ми е до болка познато.Дъщеря ми е по-голяма с 2 месеца от твоето дете,но се държи така от вече не помня кога-сигурно от  първата си седмица-залепена за мен.Е,в началото и аз се тревожих ( и сега понякога го правя да си призная) ,че това не е нормално,че другите бебета са кротки,тихи и неплачещи и че за всичко това съм виновна само аз.С времето се убедих ,наблюдавайки другите бебета,че нещата опира до самото дете и най-вече до темперамента му,нещо с което се е родило,а не изградено от майката.
Лесно се моделира дете склонно да бъде повлиявано.Но на мен лично ми е много трудно да обясня на 11месечната ми дъщеря,че трябва да си играе сама,докато мама се опитва да свърши някаква домакинска работа,всичко неотложно се върши с цената на рев и хълцане дълго след това.Така че не обръщай много внимание на приказките за разглезване,аз лично след такива предлагам на изказващият ги да заповяда у нас за 48 часа да се позанимава с бебето и да ми покаже как ТОЙ ще се справи.Обикновено ме гледат малко ококорени след това,но е добра тактика.

Благодаря много! Може би си права. Интуитивно знам, че детето ми си е добре, просто има силна нужда от подкрепата на мама и че това, че търси често общуване, не е никак лошо нещо. Но явно фактът, че съм млада майка ми сваля статута пред други майки критикарки и се чувствам все едно аз греша, макар развитието и постиженията на детето ми да показват обратното. Явно ще трябва да подхождам с повече вяра в себе си и детето си

На дете под 3 години не обяснявам. Казвам не или какво трябва да направи, кратко и ясно. Като започне да се дере, трябва да напусне стаята или аз си тръгвам. Това е и момента в който престава, рядко се дере повече от необходимото.
Живота е пълен с конфликти, но те не се решават с плач и тръшкане.