Решихме, след близо 7 години съвместно съжителство, че няма смисъл да продължаваме да бъдем заедно. Превърнахме се в съквартиранти, които просто си делят наема. А годините си минават. И бъдеще заедно не виждаме. Всеки си живее в неговия си свят, интересува се от неговите си неща, никакви допирни точки. Коренно различни хора сме. Рядко сме на едно и също мнение. А от колко време не сме били интимни, няма да казвам, но си е доста време. Всъщност, аз съм тази, която нямаше желание за секс. Той правеше опити, но с времето спря да ме "закача". Все още обаче обичам да се гушкам в него, но това пък на него не му допада.
И така, от скоро се оглеждам за квартира. Прецених, че няма да понеса да остана в този апартамент без него, без неговите вещи. Прекалено болезнено ми идва. Обичам го по някакъв начин, но не и като мъжът, с когото искам да остарея. Но все пак боли. Толкова, че само като си помисля за събиране на багажа и изнасяне, очите ми се пълнят със сълзи, в гърлото ми се надига буца, а болка срязва сърцето ми.
Как се преодолява този момент? Как да си събера багажа и да се изнеса? Направо умирам като си помисля.