За уважението към родителите

   И аз да се наредя при умниците, които ти пишат. 

   Направо ти отговарям: нищо НЕ ТРЯБВА и на никого не си длъжна!!! На никого освен на себе си: да бъдеш щастлива! )) Аз не съм много по-голям от теб - на 23 години, но още преди 5 години казах, че за мен няма роднини по паспорт, а по душа, за което ме признаха за ненормален моето семейство и ми правеха погледи  .
  И аз мисля, като теб че едно приятелство и доверие, без значение какво, трябва да се заслужи преди това! Няма баща, няма папа ако щеш!

   Личен съвет: не слушай много по-възрастните. Те не носят този особен пламък за нашето поколение. При тях е "А, не слушаш, а дРъвото, говедо такова!".  Така е било едно време.

   Поздрави и я карай по-усмихнатата, със сигурност има и хубави неща наоколо 

Мисля, че си късметлийка. Млада си, здрава си. На 16 си. Никой не ти е длъжен за нищо, но ти имаш дълг към себе си: да изживееш живота си така, както на теб ти харесва. Не си губи времето с излишни глупости. Създали са те, отгледали са те. Може толкова да си могат.

Не е лошо когато станеш на 30 да отвориш отново тази тема и да прочетеш какво си писала и какво са ти отговорили. На 40 повтори същата операция. Сигурна съм, че всеки прочит ще е различен от предишния.

Тези въпроси са много по-ясни от дистанцията на времето. Може сега да драматизираш защото си още млада, може пък и реално да виждаш нещата така. След още десетина-петнайсет-двайсет години същността ще изкристализира. Въпреки че много хора отхвърлят с лека ръка впечатленията на едно дете/тийнейджър, и това понякога е оправдано, понякога наистина се оказваш права. Отдавна не съм тийнейджър, наближавам 30 и много съм умувала над детството и родителите си, и мога да заключа че мнението което съм заформила на този етап е много повече от драма и емоция. И ето на, след толкова години, все още не уважавам баща си, но за разлика от тогава, сега виждам цялата картина, от различни ъгли, в дълбочина, и съм убедена в позицията си. За други хора се получи различно - подценявах ги, сега разбирам че съм грешала; или пък им се доверявах, пък те излязоха еди какви си... Може да преувеличаваш сега, но може и да си права. Изчакай, поживей, помисли, не вини себе си и след време ако все още се чувстваш по същия начин, значи наистина родителите ти не заслужават уважение, щом не са успяли за толкова години да си го спечелят.

Впечатлена съм. От възрастта и разсъжденията на момичето. Положително.

Зависи какво разбираме под "уважение". Ако е признаване и приемане на
важността им за собствения ни живот - това винаги е факт спрямо родителите,
каквито и да са те. За всеки е така, най-малкото защото те са поводът той
да се появи на бял свят. Щем или не щем, те ни влияят. Било като добър
пример, било като пример как няма да постъпваме в нашия живот. 
Ако е безусловно приемане на сторваното тук и сега всяко нещо - не, това
не го дължим. Такова чувстване на уважение не е добро, абе, направо си е
утопично. В този смисъл нямаме вина, че сме несъгласни с техните решения.
Техният живот си е техен.

Не, изобщо не си длъжна. Наложи си да не ти пука. След като навършиш 18 просто се разкарай от тях

Напълно съгласна с $hantalche !
Не се трови с негативни чувства, а прави планове за бъдещето

  Не си длъжна да ги уважаваш. Само че човек се чувства кофти, като живее с такова неуважение, затова гледай да ги приемеш каквито са и не ги съди строго.
 Някои родители са отдадени и любящи, дурги са... други, какво да се прави.

Какви разсъждения?! Прочетох само кой от какво е длъжен да се лишава и да й го дава, та да си заслужи уважение.
Нищо не пише ТЯ какво прави по въпроса.

Какво пък трябва да направи едно 16-годишно дете? Уважение на хора, които не уважава, заради едната биология?
Вярно, че тук имаме само едната гледна точка, но дори само факта, че едно момиче е наясно с любовниците на майка си и че не е чуло обичам те от баща си, за мен е достатъчен.
Уважението и доверието се заслужават, не се дават.

На тази възраст и да искаш, не можеш да ги уважаваш. Биологично обусловено ти е да искаш да се разграничиш от тях, необходимо е. Виждаш само недостатъците им, всичко те дразни.
Аз си спомням, че ненавиждах живота си у дома на 16. Даже от 13 годишна си мечтаех как ще избягам. Всеки път, когато ми ставаше тежко, си мислех как в нощта на 18-тия си рожден ден им оставям прощално писмо и избягвам от вкъщи, без повече никога да им се обадя. В моментите, когато се чувствах огорчена и наранена, мислено си съчинявах текста на писмото, което щях да им напиша, за да разберат точно как са ме карали да се чувствам.
Не избягах точно по този начин, но наистина на 18 спрях да живея с тях. И дори когато станах майка, не бях се доближила до способността да ги разбирам. Едва сега, когато детето ми пораства, започвам да осъзнавам много неща.
Жалко е, че изпитваш такава горчивина, но донякъде е необходимо. Ако живееш с детската привързаност към родителите и с детската доверчивост в техните неограничени възможности и непогрешимост, никога няма да станеш възрастен човек. А процесът по раждане е болезнен. Сега се ражда възрасният човек у теб. Не е леко, но няма друг път. Трябва да си убедена, че си по-добра от тях във всяко отношение, за да събереш смелост да поемеш сама по пътя си.

Много харесвам една мисъл на Марк Твен, която много добре илюстрира този момент от живота - "Когато бях на петнадесет, смятах баща си за най-големия глупак. Когато станах на двайсет, не можех да повярвам колко много е научил само за пет години."

И какво може да направи на 16 години?
Да сервира студена бира на баща си?
Или да дели козметиката си с майка си?
На тази възраст излизат въпроси които може да не намерят отговори и човек да стигне.......рано където не му е мястото.
На тази възраст родителите трябва да се притесняват защо детето им закъснява от дискотека.
Човек не може да не се грижи за родители си,дори и те да не искат.
Но не може да ги уважава на сила.

Аз съвети няма да давам, само ще споделя моето виждане, че уважение се печели, то не идва отсамосебе си, нито пък някой и нещо ни го налага!

Аз пък нищо такова не прочетох, а предимно разсъждения.
Вярно е, че уважението се печели, а не се полага по подразбиране, но мисля, че би било добре децата повече да разговарят и споделят с родителите си, както и при усилия от която и да е страна нещата да се оправят да си прощават и да си сътрудничат. Ако " родителството " продължава да се изразява в купуване на нови дрешки зад гърба на съпруга в чест на поредния флирт ще изоблича родителят, който го прави и ще го попитам не му ли е неудобно да се държи по този глупав начин.

Да, трябва да ги уважаваш. Ако сега не се научиш да уважаваш хората около себе си и то най-близките, няма да успяваш с уважението и към своите деца и близки, когато дойдеш на тяхната? Хората не са черно бели плоскандци, а и сте живели заедно не особено дълго време, за да правиш генерални заключения сега.

В пубертета доста деца не харесват родителите си, както и преекспонират отрицателните им качества, за сметка на положителните.
Аз съм се научила да приемам хората, които обичам, такива, каквито са.
Не всички заслужават уважение, но това е дума, която аз не бих използвала за моите родители.
Уважавам най-различни хора, и такива, които дори не познавам добре, не мисля, че точно уважение е чувството, което ме свързва със семейството ми.
А и себе си не идеализирам - не винаги и не всяка моя постъпка е достойна за уважение, но има ли любов има и прошка.
За мен е важно хората да разговарят помежду си, винаги, за всичко, така животът е по-лесен.