Как се живее без любов?

точно в този контекст не съм, но ми се е случвало доста пъти да си мисля, че един човек е сигурен и споделяме един и същ път, цели и изобщо сме партньори, че колкото мен ме е било грижа за него, също и него го е било грижа за мен, а после да се окаже, че аз само така съм си мислела, а той е на съвсем друг акъл. В любовните дела се случва, също и в семейните, приятелските, изобщо в тези, при които има силно емоционален елемент.

Аз не й говоря за "светлото бъдеще"....
Разсъждавам върху настоящето й .....което , оказва се, е доста .....безнадеждно, меко казано.
А дали , ако си тръгне, я очаква светло бъдеще, или още по-трагичен живот, кой може да й каже?
(Освен Лизет, ама тя е друга бира....     )
Може да го напусне и животът й никога повече да не бъде и наполовина толкова добър, колкото досега.А може да остане и нещата да се оправят....по някакъв начин (макар, че аз не го вярвам....).
Ти можеш ли да й кажеш категорично "Не си разваляй семейството, защото нищо  по-хубаво не те чака!"  ?
Е, и аз не мога да й обещая розово и светло бъдеще.
Ти мислиш, че любовта не е най-важното и можеш да живееш и без нея.
Аз мисля, че любовта е основата на семейството и без нея не може.
Просто противоположни гледни точки.
А коя повече й импонира на нея, ние с теб няма как да знаем.
Тя затова и така пита "Как се живее без любов?"
И очаква различни отговори....и най-вероятно някои от отговорите се припокриват и с нейното разбиране за семейство.

Не помня да съм писала, че любовта не е най-важното за мен и че мога да живея без нея. Аз може любовта да си я изживявам и извън къщи, но семейството да не си го развалям, ако има достатъчно други неща, които ме устройват или смятам за важни. Никой не е разписал, че е задължително любовта да е в семейството и с брачния  партньор, за да има семейство. Не се съмнявам, че всяка една от нас би разтеглила едни и същи обстоятелства по всякакъв начин, в замисимост от това колко е на зор, какво е заложил, какво е очаквал и дали мисли, че ще му излязат сметките, ако реши да направи или не нещо. Дори един и същ човек може да се смени на сто и осемдесет градуса според момента, и дори после да не се познае в постъпката си. Предполагам, че ако още утре можеше да се появи в ръцете на всяка отнас една вълшебна пръчица, и да можем да си пожелаем всичко, и да сме сигурни,  че ще се изпълни желаниетто ни, нямаше да се чувстваме много конфортно в процеса на избор, и най-вероятно повечето от нас биха избрали статуквото, колкото и да му намира хиляди кусури и да е недоволен. Малцина ще са тези, които ще променят всичко с един замах.

Така е, разбира се, а мъжът ти като разбе, ще ти метне един бой - той и родата му, и после пак по пътя семеен.
Мисля, че мина и собствените си граници, за да запазиш "семейството" на всяка цена!

е, няма да е на всяка цена, а на цената, която мога  и искам да платя, както се казва в икономическата теория!  Човек си намира някакво компенсаторни механизми, за да си намали вътрешния конфликт, аз едва ли съм много по-различна от повечето хора. Дори моята лоялност и отговорност към семейството има някакви граници! Човек страда, страда, пък му мине! Или с възрастта захитрява.

Ми..,за теб лъжа за мене истина. Стига с тез ресурси бре ! Продължавам да твърдя,че ресурсите в едно семейство касаят единствено и само възрастните - тоест родителите. Детето до към 14-15 годишна възраст хабер няма от ресурсите и от това кой точно дава 20-те лева за капките за очи,кой плаща тока,кой му плаща маратонките и кой минава през супермаркета за да му купи хляба на масата и млякото. С тези неща се занимават възрастните. детето иска като седне на масата да усеща топлината на семейния уют,да се чувства обичано от двамата си родители и да чувства обичта помежду им. За детето това е най-важното! Ако това го няма - всичко друго е ... И да,в този ред на мисли - когато единият родител се оттегли на плещите на другия остава по-голямата част задължения - както времеви,така и финансови и други.И той е този който е утежнен. И този родител ще се нагърби с достатъчно за да не усети детето липси във финансов и времеви аспект ! Значи ако остане с парньора си без да го обича само щото ресурсите му да са двойни без той да се напъва двойно - си е точно егоистично и го прави заради себе си.

Да не говорим,че в днешно време жените станаха толкова борбени,че голяма част от тях вадят повече пари от мъжете си. Колко родители навремето заминаха поединичко по чужбина да изхранват семействата си ?! Повечето от тях бяха жени ! пращаха пари за да се гледа детето,а бащата се нагърбваше с гледането на децата и всичко останало. Но травмата на детето не идва от това,че няма пари за маратонки и за лагер,а от това,че мама не е била до тях толкова дълго време,в най-ценните години.

Това с парите ми е  Няма нищо общо с реалността.

Колко семейства живеят в прилични палати,децата им ходят с шофьори на училище - и въпреки всички впрегнати ресурси растат травмирани в психиката си?!-много. и това не е случайно.

Детето си иска средата с любов. Всичко друго е от второстепенно значение !

Никой не напътства нищо авторката. Всеки си дава неговата гледна точка. Но понеже повечето гледни точки не се побират в твоя екран за правилност сочиш с пръст. Ако 90% пееха в хор това,което и ти - нямаше изобщо да ти направи впечатление,нали ?

ти май нещо децата за малоумни ги смяташ, или като излезли от филмчето за контенурчето Франклин! При стиггане до развод, децата ей така, както обичат и двамата си родители еднакво, и както им е важна любовта и подкрепата, лесно се подкупват с разни материални благинки или избират да живеят при финансово по-силния родител, дори да не са го виждали дни наред и той да не знае ко клас са или да не е бил и на един техен концерт в детската градина!

Относно хора и пеенето - впечатлявам се от всякакви гледни точки, защото съм такъв, впечатлинелен човек. А чак за размахване на пръст нещо си в грешка. Май ти си нещо чувствителна и възприемаш всяко нещо, което не клони към раздяла, за размахване на пръст. А за децата ми е мното трудно да приема аргументите ти, защото няма данни да си отгледала едно дете или да си се грижила и била отговорна за дете за доста време и в роля, почти покриваща родителската.

Ми не,излиза,че точно ти ги смяташ за малоумни щом смяташ,че са като тамагочита - да ги нахраниш,напоиш,да имат лекарства като са болни,да имат достатъчен брой панталонки и маратонки и покрив с двама индивида наречени родители над главата си и всичко е ОК. пък без значение с любов или без. С моите огромни уважения към теб,че си родила и отглеждаш деца - ама и мен някой ме е отгледал и съм била дете та знам какво ми е било по-важно,какво не толкова важно и кое всъщност е най-голямата травма за детето от цялата работа. а то със сигурност не са парите!

Започвам да се чудя какви са хората около теб, че са народили такива деца, които ти често описваш - неинтересуващи се от друго, освен собственото си благополучие. Или такива, за които емоционалния контакт с родителя е по-маловажен от "материалните благинки". Аз не познавам такива деца - нито професионалният ми живот ме е събирал с такива, нито пък личният. Предполагам, че са продукт на бракове, пазени на всяка цена, в които любовта се търси навън, както ти казваш.

Не зная, но ми прави впечатление, че честичко се случват такива неща, и то при хора, за които никога не би си помислил! Може да е въпрос на културни или икономически особености, но едва ли е само до хора, защото случаите, за които се сещам са от различни прослойки и образование. Чудела съм се, и сега се чудя как става така, но става! Обяснението, което до момента съм си давала е, че отт една страна обществото ни е силно оцеляващо ориентирано, особено откъм материална страна, хората са много несигурни като морални устои, и всичко това се предава на деецата. Затова детето гледа да се нагажда според ситуацията. Друго нещо, което си мисля е, че когато по-отсъстващият и по-малко ангажирания с ежедневието на детето родител му обърне внимание чрез леко емоционално изнудване (а това се среща при разводи и от двамата родители) на тема "много ще ми е мъчно за теб, ако живееш с майка си/баща си" (но най-често майка си), и детето гледа на това като на шанс да е повече с този родител, макар на практика той да не е запознат и да не е участвал в живота на детето колкото другия родител. И като притурка, обичайно родителят, който е най-много с детето и основно го възпитава, той е и "лошият",  който налага ограничения, забранява, изисква. И децата се лъжат, защото са деца и лесно могатт да бъдат привлечени с хубави обещания, материална сигурност и благинки и намеци колко хубаво ще си живеят. По-силнияят властово, по-силният финансово и по-малко възпитаващият и поради това налагащ ограничения, и по-недостъпният родител като време и енергия, се явява много по-привлекателен за детето и то иска повече да му се хареса, и да оцелее. Дори големи деца се лъжат по този начин, тийнове - обичат и давамата си родители,, но при кого би отишло, ако има избо - при този, който му преедлага по-стамилно финансово и материално положение или другиия, при когото ще яде боб! Особено при положение, че единият родител, който е поемал по-голямата тежест на грижите, е крил компромисите и детето няма никаква идея какво се е случвало зад кулисите.

С тези неща повече се сблъскват адвокатите при бракоразводни дела за присъждане на упражняване на родителските права, а не терапевтите. Рядко хора в подобна ситуация се обръщат към специалист за терапия, а всичко се развива тихо и човекътт си страда тихо., защото е много разочарован от  близките си и от себе си, защото са му сринати илюзиите.

Нямам време да изчета темата. Как се живее без любов от чия страна? За да седят двама души заедно, значи поне единият обича другия според мен. Как мислите се чувства човека, който е партньор на необичащия вече, на този, който вижда живота си във "вечни скандали"? Също толкова гадно, както и другия. И прави скандалите, защото се вижда безсилен, безпомощен да промени нещо, да накара другия да го обича (невъзможно е да накараш някого да те иска, ако той не желае).

Напоследък имам много променени приоритети по темата. Ако не обичам повече даден човек, един ден не бих живяла повече с него. Имам 3 деца, не биха ме спрели, и 5 да бяха, пак. На 100% съм категорична. Ако единият партньор обича, а другия категорично не, за мен изхода е веднага развод - изобщо нямам съмнения и колебания. Ако единият обича другия, а другият се колебае, увлечен е по някого или е в някаква криза, но не е сигурен в чувствата си - за мен изхода е раздяла. И след 6 или 12, или 15 месеца примерно - всичко ще си дойде на мястото. Или ще поискат да се съберат и ще са супер здрава двойка, или ще се разделят за добро. Не е добрина и не е благородна лъжа да живееш с някого, ако наистина не го искаш. Това е гадна и мъчителна измама за всички участници.

Да живееш с човек, когото не обичаш за теб е мъка, а какво е за партньора?? Двойна мъка. Събудете се, разведете се или се разделете временно поне. Да живееш със застинала физиономия вкъщи, да мечтаеш за някой друг и да се чудиш как да се измъкнеш от неприятните разговори с някой само защото и той е родител на децата - не го заслужава никой, наистина никой. Аз не бих си го причинила - абсолютно съм сигурна вече.

Сауле, наистина ли ако изведнъж някой реши, че вече имаш право да виждаш детето си по един уикенд на всеки две седмици, за теб това няма да е проблем? Честно?

Попрехвърлих темата рано-рано.

Имаше един съвет, бях го чела някъде. Ако се колебае човек съвсем ли не си обича партньора вече, да си представи следната сцена - партньора му с нова половинка, на сватбения си ден с нея да речем, щастлив и доволен от живота. Ако и частица ревност или някакво друго човешко чувство не припламва при тази мисъл, значи няма грам любов, няма какво да чакаме да се разпали от пепелта.

Е, ако положението е такова, вярвайте ми, че никакви деца и общи домове и никакъв семеен уют няма да скрепят двойката. Просто защото семейни кризи се преодоляват заедно, от двамата. Когато единият вече наистина не обича другия, той нито на терапии ще тръгне, нито на общи занимания, той просто не иска да се занимава повече. Тегаво му е, противно, ако щете, вижда му се безсмислено като да тръгнеш да съживяваш труп. Може да изтрае в брака си и години наред, особена ако има голяма лична свобода, но какъв живот е това, и за него, и за другия човек отсреща? Бих дала съвет на всеки, който не обича партньора си категорично - не стойте с него само от съжаление, насила заради децата или подобна причина. Този човек е човек като вас и заслужава да бъде обичан истински от друг/а. По-добре раздяла, отколкото цял живот, изкаран в избягване на неприятни разговори, мълчание, бягане в собствен свят, любовни забежки и т.н. недоразумения. За мен това не е семейство и не може да бъде.

Преди години бях на мнение, че едва ли не всичко мога да понеса заради децата, стига да се уважаваме и разбираме примерно. Сега след всичките ситуации, на които съм била свидетел, твърдо съм в отбора на тези, които не биха живели в семейство без любов. Така или иначе си си сам в подобна ситуация, за мен по-нормалното е да се отделиш и да си самостоятелен. По-лошото е самотата с човек до теб, отколкото другата. Това си е лично мое мнение, а както е видно от подписа ми, имам 3 деца и не е като да не знам какво е родителска отговорност. Просто различните хора могат да търпят различни неща, това е. Ако е някакъв друг кусур, може да мога да го приема, но ето това да не обичам мъжа си или той да не обича мен - не.

Всичко друго може да бъде преодоляно - семейни кризи, изневяра, залетяване в някаква компания и т.н. Ако и двамата се обичат, всички шансове са на тяхна страна. Но ако единият е категорично спрял да обича другия, аз не знам рецепта как да се оправят нещата. Може би шанса е временна раздяла и осъзнаване на комплицираните чувства на необичащия. Може да осъзнае какво губи и да погледне нещата с други очи. Но ако след 6 или 10 месеца раздяла е див и щастлив и не му липсва семейството и партньора, моля ви се, кажете какво и как да спасяваме...

Ако след 6 до 10 месеца е див и щастлив и не му липсват семейството и децата, окото ми няма да мигне да се разведа. И няма нужда да чакам толкова, аз още от преди това ще знам що за баща е. Аз говоря за бащи като моя мъж, който полага също толкова грижи като мен, ако не и повече, за децата ни. И понеже аз не мога да си представя да ме ограничават да виждам всекидневно децата си (за мен това би било нечувана жестокост), аз също не искам да причинявам това на друг. Не прави на друг това, което не искаш да правят на теб, нали така? И понеже знам как той липсва на децата ми когато отиде за няколко дни в командировка, и на тях не искам да го причинявам. Угризенията на съвестта ми от това да градя щастието си на гърба на близките ми би било по-голям проблем за мен от неудовлетворението да живея без любов.
 
Като ви чета, пък и от моите впечатления, стигам до извода, че такива отдадени бащи са голяма екзотика за българското общество. Просто не знам как иначе да си обясня факта, че масово се смята, че за един татко е ок да бъде само неделен татко, а за майките не се мисли така. Ок, само че все пак не забравяйте, че не всички татковци са такива. Дали мъжът на авторката на темата е такъв родител (в еднаква степен родител с майката), вече нека тя сама да си прецени.
А сега се сетих и за друг възможен изход от ситуацията - ако тя няма нищо против, не може ли децата да живеят при баща си, а тя да ги вижда на режим, който традиционно се дава на бащите? Нали и без това мъжът й сега прекарва повече време с децата, така и за тях ще бъде по-безболезнено?

Heuerhouse, никой не решава, че някой ще вижда детето си веднъж на две седмици, освен, ако няма сериозни основания за това - например родителят има проблем с някакъв вид зависимост и т.н. и срещите трябва да са в присъствието на другия родител.

Режимът на свиждане при цивилизованите разводи е отворен и родителят, който не живее с децата, има неограничен достъп до тях. Минимумът от виждания, обичайно присъждан, е два пъти през работната седмица и през уикенда. Проблемите при вижданията възникват в два случая - когато бащата не иска да ги вижда след развода (той толкова е участвал в отглеждането им и преди развода) и когато разводът е свински и бащата отказва да участва в разходите по децата и да плаща издръжка, в резултат на което майката започва да използва козът "срещи". Дори и тогава има съд, който урежда тези отношения.

Не е сериозен аргументът, че при развода децата губят родител. Нищо не може да спре един родител да е такъв и всъщност никой не се опитва. Влезте в подфорума за родители, отглеждащи децата си сами и сами се уверете, че проблемът е по-скоро обратен - как да се насърчи бащата да е такъв.

И, да, неделният татко е класика, при това не само българска. Класика са обаче и случаите, в коит разведени родители отговорно си делят грижите по децата 50 - 50 (по-малко съм го виждала в България, сега ме накара да се зачудя дали няма и културален елемент в това).