Как се живее без любов?

Защото животът е движение и промяна, не статукво. Аз например искам синът ми да се научи да приема спокойно промените и фактът, че нищо не остава на едно място. Защото, ако не се научи, промените и движението ще се случват непрекъснато, просто той ще ги приема като драма, а не като житейския факт, който са. Не случайно златният стандарт за отглеждане е да има неизменност, системност и повторяемост в ритуалите по отглеждането на детето (къпане, приспиване, хранене и т.н.) до първите 9 месеца, после е желателно да се въвеждат вариации. Понякога ще има ресурси, понякога няма да има и детето трябва да се научи да разбира и приема това. Крепенето на статуквото на всяка цена, дори и реалността да дава ясни знаци, че то е недобро, дава в резултат неадаптивни деца. Неадаптивността е майката, бащата и първата братовчедка на провалите - и лични, и професионални.

Каква мизерия? Не говоря за икономията като икономика буквално, а като аналогия, като устройство на мисленето и на човешкия организъм като цяло, от гледна точка на природата, биологията. Организмът, гледа да минимизира разходите и да максимизира печалбата - демек, гледа да свърши колкото може повече с по-малко разход на енергия. С мисленето е същото - тъй като ресурсите са ограничени и труднодостъпни, мисълта клони към запазване на съществуващите ресурси, и е готова да прехвърли тази граница само ако има някакъв силен стимул, който да дава повече ресурси или заплашва съществуването на сегашните. Демек, трусва те нещо, което или ти предлага по-голяма печалба, или ти отнема каквото имаш. Ако отвън няма нищо, което да ти предлага повече, то защо да разбутваш това, което имаш - рискът е необоснован и не си заслужава. Онази част от хората, които решават да рискуват, действително рискуват не толкова да не получат нищо допълнително, а да изгубят вече съществуващото. Малко като да играеш комар - може да спечелиш, но може и да останеш с празни ръце. Може да изглежда много романтично, смело, напредничаво и прочие да се рискува, но са и много изгубилите - колко комарджии са забогатяли и колко са стигнали до просешка тояга? Рискът винаги изглежда по-приемлив и желан, когато се отнася до трети човек, като някаква запалянковщина, но когато се отнася за нас самите, вече мислите и действията стават други.

А, Соле, публикувала си, докато аз пишех. Нямам предвид това, за което пишеш ти, а големи промени. Статуквото си го променяме на микрониво всеки ден, но като цяло промяната на макрониво е като да стане земетресение.

ами именно. същото се отнася и за емоциите и за психиката. известно време може да правиш компромиси. може нещата да се оправят, може и не. но ако не се оправят, неизбежно идва една повратна точка, в която трябва да се вземе решение - дали да продължиш напред по нов път или да направиш саможертва в името на децата или доброто  минало.

явно за авторката тази повратна точка не съществува все още. Може и никога да не се появи. Смятам за неразумно и безотговорно някакви трети лица, каквито се явяваме ние, да я бутат в посока повратна точка, защото от тази точка вече няма да има връщане назад, все пак в картинката има и друг човек - мъжът й. Ако я подтиквате да напусне, после ако се окаже, че нещата са се скапали, тя и да иска да се върне назад, може да няма къде и при кого да се върне. Тогава вие ли ще понесете отговорността?

тук всеки говори от базата на своя личен опит и мироглед. авторката е възрастен човек и предполагам чудесно знае, че решението и кръстът са лични.

е, тя знае, ама като от десет човека, осем й разправят как не се живеело без любов, и й намекват как я чака по-добър живот извън статуквото, колко лошо е статуквото, все някакви изкушаващи, че и апокалиптични от вида как оттам човек се разболява, то е много вероятно да се повлияе и да реши, че това трябва да направи.

обикновено, когато човек е объркан и среща противоречиви мнения, избира да повярва на онова, което го устройва към момента. така че и 1000 мнения да има "за" нещо и 1 "против", ще избере да вярва на това 1, ако от това има нужда в момента.

само дето мненията тук не са противоречиви, а са със почти сто-процентен превес на тези в полза на напускането. Дори най-увереният човек при такива обстоятелства е много вероятно да се поддаде и да започне да се разколебава, защото се задейства стадният инстинкт - а действително ли аз съм прав, а всичко други грешат?
Всяко от нещата - и за избирателното търсене на подкрепящи мнения, и поддаването на болшиноството мнения се случва и в този смисъл да, може и да е едното, и другото, при равни други условия. За индивида вече е спорно кое ще сработи, но в случая аз съм по-склонна да приема версията за груповия натиск, особено защото тя в момента има връзка и с друг мъж.

Не знам за другите, но аз никъде не съм й намеквала, че навън я чака нещо много по-добро.
Може и да я чака, а може и да не я чака.Никой не може да й даде гаранции за нищо.
Но човек не загърбва нещо сигурно, само когато знае със сигурност, че навън има нещо много по-добро, което го чака.Ако беше така, разводите щяха да са поне 10 пъти по-малко.Колко хора се развеждат заради сигурен друг, който ги чака ?

Когато не ми е комфортно, уютно, спокойно и щастливо в една ситуация/връзка, хич не ме интересува дали някъде там ме чака нещо по-добро.Бързам само да оставя лошото зад гърба си.А хубавото е надеждата.....Няма ли я нея, защо живее човек?

А прекаленото търсене на сигурност и невъзможността да рискуваш те обричат на вегетиране, дори и да имаш всичката любов на света.
Целият ни живот е една постоянна промяна , един постоянен риск, в който единственото сигурно нещо  е, че ще умрем.От там насетне, как ще протече този наш живот, зависи само от нас и от нашите решения-смели или не толкова.

те си мислят, че някой друг им е сигурен! Да, надеждата умира последна, ама и само с надежда не се пълни стомахът, да се изразя така първично!

Е, то да се изсипят сто човека да говорят за "светлото бъдеще", пък после обясняват как не давали гаранции за нищо!

Авторката защо не се постави на мястото на мъжа си?
Намерил си любовница и си тръгва с децата, защото вече е охладнял!
Нека си помисли за миг как би се почувствала в тази ситуация - изоставена от мъжа си и с отнети деца

Аз, кой знае защо, не мога да изпитам съчувствие и съпричастност към човек, който дотам е заспал в брака си, дотам е приел партньора си за даденост, дотам пази спокойствието си, че не иска да види какво става под собствения му покрив. И ако отношенията са му важни, да се поразмърда. Няма значение дали е мъж или жена.
От охладняване никой не е застрахован, предполагам, че яростното вкопчване в статуквото е свързано точно с такива страхове.
"Отнети деца"? Колко драматично, ако жена ти те напусне, никога повече няма да видиш децата си. Смешно е това.

ами нека се постави в ситуация да вижда децата си веднъж на седмица, само защото мъжът и не я обича повече!

Аз не мисля, че проблемът и е в това че просто е охладняла и има нова тръпка.Това са следствия на други проблеми.Така, че стига сте свързвали нежеланието да бъде с мъжа си с наличието на друг мъж!Стига с този любовник!По-далеч от любовника не можете ли да погледнете?Други са нещата, които те карат да изпитваш нежелание да си отидеш вкъщи.Някои от тези неща дори не могат да се назоват с думи,те само се усещат.
А между другото аз също не съм казала да напусне мъжа си.Напротив,отбелязах че или ще дойде момента когато ще си тръгне, или ще си живее така.Сега още е на кръстопът.

а ти от къде знаеш какво си мислят като не си изпадала в такава ситуация?