Как се живее без любов?

А не може ли?

Дори да живееш сама без любов е много по-полезно и ползотворно отколкото съжителство с някой без любов. Забелязвали сте сигурно всички как някоя жена след като се омъжи, катастрофически бързо се сбабичосва. Много хора го отдават на битовизми, на липса на мотивация за поддържане, но това не е съвсем така. Постоянният контакт в семейна среда където отсъства любов се отразява зле на психиката, а от там и външните прояви.
Аз тази закономерност при себе си взех да я установявам с годините. Когато имахме в семейството дълги раздяли поради работата на единия или другия, и бях принудена да оставам с месеци сама, просто разцъфтявах за отрицателно време. В последните години от брака ми, обвинявах мъжа си че зле ми въздейства на аурата. Но това не е негово въздействие, въздейства отсъствието на любов, което цари в дома. Сега, откакто съм сама, и преминала границата на 40-те, изглеждам и се чувствам по-добре отколкото на 25.

Не става въпрос за пеперуди тук изобщо. Става въпрос за намиране на хармоничната връзка която ти връща собственото аз, и която изкарва на повърхността най-доброто от теб.

А какво ще правиш ако на партньора ти му стане скучно с теб след 15-20 години и сам реши да си потърси пеперудите в стомаха? Уравнението не е с едно неизвестно драга съфорумке, а с две  . Колкото и да не ви се вярва, мъжете също имат нужда от любов и разни усещания различни от секса и храненето. И да, някои хора живеят интересен, пълноценен и наситен емоционален живот. Защо така отричате правото на жената да си търси щастието? На мен ми се струва, че тя е достатъчно зряла и може да си прецени рисковете (финансови и др.). Ние тук само даваме съвети от нашата камбанария 

КАМ, по-добре сама, отколкото с някого, но самотна. Щом си стигнала дотам, да не искаш да се събудиш вкъщи и да ти се иска да изчезнеш, щом се събудиш ... Ако не усещаш отвътре и минимално желание нещата да се оправят, работата е ясна - всичко ще бъде насила и няма смисъл. Правилен съвет са ти дали - отдели се за ден-два сама някъде, премисли нещата от всички ъгли, дай си сметка искаш ли да останеш с този мъж, дори скандалите да спрат, онзи другият да го няма и всичко да е по мед и масло. Не се полъгвай по увлечението по друг мъж, а дръж сметка за това, ако го нямаше него, пак ли би се стигнало до тази ситуация. Колкото и да е трудно, трябва да анализираш съвсем безпристрастно точно това - дали заради другия е проблемът или и без него щеше да ескалира. Тогава, предполагам, ще ти е по-лесно да вземеш решение. Не се влияй и от общественото мнение - то заради него толкова жени търпят какви ли не унижения и насилие, само и само да не кажат хората, че не са си запазили *семейството* ... Пък и майка ти няма да те роди втори път, че да принасяш живота си в жертва на обществото. Относно децата - и друг път съм го казвала - те са всичко за нас, но в един момент порастват и поемат своя път. Тогава?
П.П. И аз не смятам, че става дума за пеперудите в стомаха. По-скоро тотална липса на хармония, елементарно уважение, комуникация, всичко, което прави двамата в едно семейство едно цяло.

Донякъде е така, ама не е баш така, Лизет! Едно е любовта като сексуална любов да е поугаснала или да е умряла съвсем, и животът да си тече в обичайното русло, спокоен в смисъла без емоционални трусове, и съвсем друго  е човекът отсреща да се възприема като досаден, омразен, да има голямо напрежение, сблъсъци, демостриране на негативно отношение, което да трови живота на човек. Много хора, да не кажа повечето, предпочитат сигурността и спокойствието, макар и без емоцинолално-сексуални любови с партньора, защото явно това им носи повече поорзи, отколкото вреди. В края на краищата, никой никого не може да накара насила да живее с него, дори с лайняно въже да го върже за себе си. Има хора, които просто не могат да живеят без емоционални любовни влакчета, и те така или иначе си намират достатъчно основания да се откъснатт, ако ще някой светец да е до тях. Но като цяло, повечето са доста рационални, когато става въпрос за съвсем буквалното обслужване на живота и отглежддането на поколението. Най-малкото усещат инстинктивно, че като мине страстта и с новия партньор, нещата пак ще придобият битови измерения през годините.

Не съм съгласна категорично. Там където има любов, страстта не угасва.

Тази "полу-любов" дето описваш, поугасналата или съвсем угасналата (всъщност най-често разпространения вид семейства след определена възраст), тя е най-опасна всъщност. Защото зад привидното спокойствие човек доста трудно осъзнава същинските причини за неудовлетвореност от живота. Всичко е наред, няма сблъсъци, няма разправии, мъжът до теб е чудесен, носи ти пари, грижи се за дома и децата, не пие, по жени не ходи....какво да искаш повече? С такъв да хукнеш да търсиш нещо, цял свят ще те обяви за кучка. Да, ама не баш. Не е достатъчно някой да е чудесен за да го обичаш. Нито пък това че е чудесен човек и баща, го прави любящ мъж.
Ей така затъвайки в тази тиня на делнични битовизми, човек и не усеща как е минал живота без щастие и любов. Е нали всички така живеят- обикновено се успокояват...Да ама онази липса си човърка отвътре. Когато срещаш истински обичаща се двойка, се чувстваш некомфортно, когато виждаш целуващи се, се чувстваш по-самотно отвсякога, когато се сещаш как би могла да бъдеш докосвана и гледана, прегръщана до счупване и носена на ръце, ти идва да завиеш на луната...
"Стига бе, аз съм вече стара за любови"- знаеш ли колко често съм го чувала от познати? Има ли възраст за любов? НЕ. Старостта настъпва поради липса на такава. Тя, старостта може да настъпи, уви, и на много крехка биологична възраст.

Искам да попитам само защо темата се казва "Как се живее без любов?" след като авторката обича поне няколко човека - себе си, децата си и чужд мъж. Ако това е живот без любов здраве му кажи. 

А пък аз не видях да е споменавала че обича другия мъж. Те такива други мъже обикновено се появяват като опит да се запълни онази липса, но много рядко успяват. Затова пък служат като чудесен катализатор за да проумееш колко си самотна в семейството всъщност и какво си нямаш.

А колкото до себе си и децата, това е съвсем различна любов. Да беше приплюсовала още малко тук и любовта към родителите, приятелите и Родината...

Виж сега, Лизет, ако някой иска да направи нещо, ще си намери достатъчно аргументи в полза на точно това решение. И много често нещата се крият в самия него, а не в партньора, общественото мнение или Космоса. Защо мислиш, че този някой не иска да е вкъщи? Ми, за да е с друг човек! Типична реакция на страстно влюбен, който иска да е всяка свободна минута с любимия. Все едно и също е, просто тук става въпрос И за деца, набъркани в цялата картинка, а не просто двойка възрастни или загаджени младежи на по двайсет, и изведнъж да се е появило ново момче на хоризонта.

Този път аз не те разбрах Анадриел, би ли пояснила какво искаше да кажеш?

Дали проблемът се крие в самия човек? Че как иначе? И в него разбира се. Човек не само има нужда да бъде обичан, но и самия той да обича. Но любовта е такова нещо...не идва по поръчка и лично желание. Тя е благословия от небето -или я има, или не. В силата на човека е само полагане на грижи за да я пази, но не може да я създава там където я няма, нито разпалва, където е угаснала.

А по въпроса за децата...защо си мисля че всичко беше казано до тук и то достатъчно добре. Децата без щастието на родителите не могат да бъдат щастливи и самите те.
Колко години наред самото ми дете ме е умолявало да се разведа защото не може да ме гледа такава... В много отношения тя беше и продължава да е по-мъдра от мен, трябваше да я послушам по-рано.

аз мога да отговарям само за себе си, а не и за мъжа ми.
Това са мои принципи!

А ти какво предлагаш, да го зарежа първа, за да не ме зарежи той ли?

И ти какво предлагаш на тези, които не са докоснати от този вид благословия - да се гръмнат ли?  

п.п. По въпроса за щастието на децата. Сутринта моето дойде на спалнята между нас и го попитах какво го кара да е щастлив и мислех че ще почне да изрежда някакви негови детски мании, които го вълнуват в момента, но ме изненада с отговор. Каза ми, щастлив съм защото семейството сме заедно. При положение, че никога не е поставян под съмнение, че може и да не сме заедно, поне не конкретно за нашето семейство.

Предлагам на тези, които не са докоснати от този вид благословия или да посмеят да я потърсят, или пък да живеят както им харесва. Само, за бога, да не разпространяват мита, че "всички връзки са еднакви и в един момент не остава друго освен битовизми и общи интереси". И да не клеймят като "емоционално нестабилни и търсачи на силни усещания" онези, на които простото физическо присъствие на някакъв партньор в къщата не им е достатъчно.

Разбира се, че има хора, които по някаква причина имат дефицит в способността да изпитват трайна привързаност, скачат от цвят на цвят и всеки път се кълнат, че "този път е завинаги". Но те не са чак толкова много. Бракът е по замисъл такъв вид свързаност, в която никога не влизаш с напълно отворени очи (освен, ако разбира се, не става въпрос за брак по сметка, но тук не говорим за това). Случва се човек да сбърка при избора на брачен партньор, понеже е млад, не познава себе си и потребностите си, случва се партньорът да се развие в съвсем друга посока и т.н. Случва се и просто Голямото Нещо да дойде на по късни години, когато си достатъчно зрял, за да го изпиташ и живееш. Еснафската представа, че "те всички са еднакви" и "пак опира до мръсни чорапи" просто отрича всяка надежда, че хората подлежат на развитие. А те подлежат.

Освен това има толкова връзки, които могат да изтъкнат като свое достойнство единствено продължителността си. Дали фактът, че си бутал средновата връзка десетилетия наред е повод да се похвалиш? 

Паси, това не към теб  , просто се захванах за репликата ти, понеже е добра отправна точка.

Всеки се хвали с каквото му е ценно на него предполагам. За мен има и връзки, които изпъкват с огромната си емоционална енергия, които обаче по една или друга причина не са устояли във времето. А времето е фактор, много важен при това, когато става дума за това да отделиш ценните неща.

Не знам как някой изобщо би клеймил друг, ако въпросния друг не търси опора в чуждо преживяване, за да се чувства добре в своето.Смятам, че най добре за самия човек е да е смел и непредубеден относно себе си. Но не е лесно.

Не оспорвам  .

Но само по себе си времето означава много малко. И мавзолеят на Георги Димитров колко стоя, едва го събориха накрая  , но какво от това. Ако една връзка е само дълга и се поддържа понеже "какво ще кажат хората", "страх ме е да остана сам", "ами децата", "как ще я карам финансово", "не искам да съм като разграден двор" и т.н., то тя естествено върши своята работа и има своята важност. Служи като щит, има своята функция, някакъв вид патерица, кара човека да се чувства значим заради продължителността й, успешен в нещо. Но дали го кара да расте, дали го кара да се чувства удовлетворен, че е част от нея - в това се съмнявам. Няма какво да се лъжем - кариерата е кариера, децата - деца, социалният живот - важен, но ако човек е недобре придружен в живота, трудно ще може да се зарадва истински и трайно на другите си социални роли.