Как се живее без любов?

глупости са това за индивидуализма и колективизма и кой накъде водел! Да се чуди човек как Китай е оцелял..., колко хиляди години, пет хиляди ли, като държава, да не говорим за китайската култура! С този, същия си колективизъм, сега китайската икономика цъфти и държи голям процент от външния дълг на САЩ, сигурно си обърнала внимание покрай борсовите сривове и емитиране на ДЦК-та, и кой ги изкупува. В антропологията няма водещи и изоставащи култури, нито дърпащи и недърпащи.

Ако ти се наложи да спасяваш семейството си в някоя държава, дали ще избереш точно "проспериращ" Китай? И какво знаем за китайската култура? Назови един художник, композитор, певец от Китай, които са повлияли твоите представи за света?
Интересно защо при тяхната цъфтяща икономика има налице китайски квартали в почти всички западни държави? Не знам дали знаеш, но в България има доста китайци, но от години няма нито един починал официално и погребан. Защото идентичността на покойника веднага се продава на милионите, чакащи да се спасят от земния рай, в който живеят!!!!

Оспамихме темата на момичето!

А, не, с това определено не съм много съгласна. И тук има нюанси. Има богати държави, в които общото благо ни най-малко не се пренебрегва, но хич не са бедни.


Що се отнася до връзката между щастието на родителите и щастието на децата. Пак няма еднозначен отговор. Може да си неудовлетворен и да не се чувстваш щастлив от това което работиш, да речем, но това по никакъв начин или в минимална степен да се отрязва върху щастието на децата ти, стига да  успееш да оставиш проблемите зад себе си когато си с децата, но ако това те прави нервен и неспособен да бъдеш адекватен родител - ще се отрази. Същото е и ако имаш проблеми и не се чувстваш щастлив с половинката (и той съответно) в някакъв аспект от взаимоотношенията ви, но ако можете да подтиснете тези чувства докато сте с децата и/или те не засенчват чувствата и отношението ви към децата и не пречат на  адекватните ви реакции като родители - влиянието  върху децата ще е минимално. Т.е. нещастието на родителя е рисков фактор за нещастието на децата, но не гарантира, че те задължително ще са нещастни. Така мисля аз.

Да, Швеция например е точно такава държава - хем много социална, хем предоволно индивидуалистична. Но като цяло изключенията са малко и везните олекват за колективисткия идеал (Северна Корея, Куба, Китай, Виетнам и т.н.). 



Съгласна съм с това твърдение, само трябва да обясниш как точно става това подтискане. Например имаш буца в гърлото и ти се плаче, но се усмихваш щастливо на детето си и то изобщо не усеща фалша? Не можеш да гледаш физиономията на мъжа си, но го прегръщаш нежно и любовно пред детето за да му дадеш модел на взаимоотношения между съпрузи? Как става това и колко дълго може да го прави един човек? В кой момент точно ще изтрещи тотално?

А като говорите за щастието на родителите и как то се отразява на децата, само майката ли я смятате за родител? Това как се чувства бащата не се ли отразява на децата? Вие, майките, как си представяте законът да не е на ваша страна, и както си живеете в семейство и си мислите, че то е вашият смисъл, изведнъж мъжът ви да реши да се разведе и да имате право да си виждате децата по един уикенд на всеки две седмици? Децата ви ще имат ли щастлива майка тогава? Знам, че много български съпрузи и бащи са дистанцирани от семействата си, но има и такива, които не са, които си обичат и се грижат за децата си също толкова, ако не и повече, отколкото майките, и те ще се чувстват точно така, както вие бихте се чувствали в тази ситуация. И разбирам, че мъжът на авторката на темата е точно такъв. Понеже моят съпруг също е такъв, ако някога, недай Боже, загубя любовта си към него, никога не бих му причинила тази мъка. И на децата си не бих я причинила - знам колко е важно за тях всекидневното им общуване с него и не мога да си представя че има нещо, което би им го компенсирало. По-скоро бих концентрирала усилията си в това да възстановя комуникацията с баща им. Ако отново започнем да си говорим и да си споделяме, което до голяма степен ще зависи от мен, за мен това е достатъчно уславие за едно спокойно съжителство, знам че не е идеално, но на този свят идеално трудно може да се намери. Ако си разруша семейството също ще има проблеми и няма да е идеално, нали?

И още нещо - лично аз удовлетворението си от живота получавам поне от 4 посоки - от децата, от любимия, от моите лични професионални проекти и от приятелите. Както виждате, не разчитам единствено на мъжа ми да ме направи щастлива. Когато имам и любов е супер, но ако случайно я загубя, лично аз имам още много неща, за които да се хвана и които ще ми бъдат достатъчни за един удовлетворяващ живот.

Никога не съм виждала родителите ми като влюбени, при тях любовта отдавна си беше отишла, но това изобщо не ми е било проблем. Едва сега си давам сметка за това че не са се държали като влюбени, тогава не мислех в такива категории. Между тях имаше нормални цивилизовани разговори, вкъщи имаше спокойствие и на мен друго не ми е трябвало. По вашите критерии това сигурно е било фалш, но на мен ми беше добре, че растях и с двамата си родители. А това че съм била свидетел на такъв "безстрастен" модел на семейни отношения, по никакъв начин не ми е повлияло за моето семейство, защото то съвсем не е такова. Така че хайде да не драматизираме липсата на любовни отношения през целия семеен живот.

Без любов може и да се живее,...
ама без дом не може.
Да няма място което да чувстваш като магнит,място което да те зарежда.
К-А-М само предполагам с какви мисли и чувства отваряш темата,може би и се чудиш дали да го направиш,затова също се изисква сила 

Кофеин, пак повтарям - пишеш глупости! Ако идеята ти е да доказваш как нашата героиня или която и да е друга, трява да си вдигне шапката и да разтури семейството, то едва ли й правиш добра услуга, защото после няма ти да сърбаш попарата, а тя! Още повече, ме тук тя не написа за някакви страшни или от всяка гледна точка неприемливи поведения и климат в семейството, че да трябва да пали с двеста и да се спасява! Най-вероятно тя си е човек, който има нужда от нови емоционално-любовни или каквито и да са емоционални събития, и с времето са я затиснали рутината и грижите живота в семейството, потиснала се е, започнало е да я човърка отвътре и да разсъждав твърде много по въпроса "любовта си отиде, как се живее без любов", и като за капак се е появил, съвсем логично, един чужд мъж, по когото тя е лапнала отвсякъде и сега не я свърта. Това не е образът на смачканата от тежкия живот с кофти съпруг женица, която се е жертвала години наред в името на децата и семейството, обаче той да й е обърсал два шамара, и на нея да й е дошло до гуша. Дори така като чета постовете й, доста прилично си живеят - мъжът й си гледа децата и къщата, не ги оставя гладни и жадни. Тя просто сега иска да си изконсумира извънбрачната връзка, и за да го направи, трябва да си изчисти съвестта с това да се самонаговори още как не обича мъжа си и колко й е омразно да се събужда вкъщи. Ми, естествено, че ще й е омразно, на кого не би му било, ако е влюбен в друг човек и иска да е с него, в някое любовно гнездо или по някакви забавления! С онзи, другия, мъжът, децата и къщата не съществуват, той сега е всичко на света! Класика! Утре всичко ще приключи, и тя ако е сглупила да си отреже пътищата към съпруга и дома, ще има да си чука главата как мъжете били егоисти икак на онзи, любовника, не му пукало за нея.

Джоджо, какво общо има домът? Домът е материална придобивка САМО. Като парите, вещите храната...Естествено базисните потребности трябва да са удовлетворени, човек да е нахранен, да е на топло и сигурно място, за да може да мисли за любов, но както казват хората, "пари се изкарват-  здраве да има". Половин свят живее под наем и все се чувстват там у дома. Ако погледнем по-глобално, ние всички тук на Земята сме само на гости- домът ни е другаде.
А между другото, мястото където човек живее за да бъде истински дом, трябва задължително там да има любов. Не знам дали някой е обръщал внимание, аз постоянно съм забелязвала тази зависимост...Домовете където няма любов са студени и много неуютни колкото и богато обзаведени да са по принцип. Огромни къщи за милиони, са студени, грозни и бездушни, а малки апартаментчета където младо семейство е свило гнезденце, дори под наем, е топъл, истински дом.

Анадриел, ако трябваше да чакам да стана "смачканата от тежкия живот женица с кофти съпруг, който ми обърсва по два шамара" за да се спасявам, все още щях да си живея абсолютно празния живот без надежда някога да бъда щастлива. Моят съпруг беше (и все още е) идеален мъж и баща. Но аз не бях щастлива с него. Ако го обикне някога друга (искрено му го пожелавам), ще бъде вероятно на седмото небе - носена на ръце жена от мъжът-мечта.

Оххх, голямо чесане на клавиатури....и нищо съществено...
Лан, лан, някакви си утопични ситуации и коментари по тях....

Аз имам няколко въпроса към авторката...
1. От какво е продиктувана тази липса на любов, омраза, ненавист и т.н. чувства към съпруга?
2. Защо и поради какви причини се събуждаш и не искаш да си на това място? Един дом се създава така, че да е комфортно на живеещите в него...ако не ти е удобно, то това не е дошло ей така от някъде...

Лизет, много често хората преувеличават емоционалните си състояния и драматизират. Не го правят нарочно, просто така им идва в определен момент. Понякота затискането от ежедневието и някакви вътрешни проблеми се бъркат с необичане на партньора, а след време нещата си идват по местата и човек си казва "ей, добре че не развалих всичко, сбъркала съм като съм мислила, че не го обичам, било е от нещо друго". Но, все пак, преди да се предприеме една стъпка по разваляне на семесйтво, особено при наличието на трети човек, е редно да се обмислят нещата, защото едно решение, каквото и да е то, засяга повече от един човек. Да живееше сама, да прави каквото ще, ама има и деца, за които също трябва да помисли. Много е изкушаващо при любовна връзка извън семейството да се хързулне човек по пързалката на страстта и да изгори предишния си живот, и не разбирам защо толкова много хора тук буквално я подкокоросват да го направи, приказвайки й как не се живеело без любов, и рисувайки всякакви картинки и приказки как трябвало да гледа първо себе си, колко сила се искало и др. А после, като се окъка работата някоя от вас ли ще поеме отговорността, а? Ще се изпокриете всички като мишки!

Аз не съм на мнение, че в сърдечни проблеми трябва човек да се осланя особено на разум. Сърцето най-добре знае какво изпитва или не. Разумът размива "клиничната картина" и агонията така може да продължава прекалено дълго. Или обичаш, или не. Когато любовта си отива, в сърцето остава само празнота.

Любовната връзка в нейния случай не играе друга роля освен по-ясно да и покаже че има огромна липса в семейството си. Нищо повече.

Аз имам приятелка която се разведе след като проумя че не го обича. Впоследствие заради детето оново си го прибира за известно време (колкото да направят второ дете) и в крайна сметка пак го разкара. Ами насила любов не става. Сега е сама с двете деца, но е по-щастлива от когато и да било, а за брака си се сеща като за лош сън.  Сигурна съм че ще си намери и тя своята любов някога защото го заслужава.

Много ми е интересно при нея да наблюдавам явлението как се издирват "от сто кладенца вода", какви ли не кусури му се приписват само и само да се изнамери обективна причина за тази раздяла. Аз го познавам добре и знам че тези глупости не са верни. Но хората нещо са така устроени, че не смятат отсъствието на любов за достатъчна обективна причина за раздяла. Не може така, трябва да се изнамери нещо по-съществено за пред очите на обществото...пред очите и на децата ако щеш, поне докато не осъзнаят, и ако въобще успеят, че във връзката на двама любовта е задължително условие.

То и в съдебната ни система е заложено... Опитай да се разведеш само по твое съгласие и без ничия вина! Хахаха...да ама не! Или намираш вина някъде, съвсем обективна, или забрави! Имам огромни угризения на съвестта за лъжите, които адвокатката ми си изсмуква от пръстите за да ме разведе. И тя се видя в чудо горката...

точно за това говоря, че човек сам може да се подлъже и да се самонаговоринаговори колко другият е лош, а наличието на трети човек е добре дошло, за да засили процеса. Получава се един порочен цикъл. Накрая, докато се усети, и вече си вярва, че няма връщане назад.

То така става обикновено- самонавиването е основен двигател.