Сватби, булки с кецки и контракции - дружината за АВГУСТ сме с най-големите атракции

Терминът ми беше за 11.06, падаше се петък, но не знаех какво е това контракция още. И ми казаха до понеделник ако не е тръгнало раждането, да ида тогава на преглед. Да ама мен ме хвана шубето, че преносвам и да не стане нещо с бебето и си записах час в болницата където исках да раждам за неделя сутрин за преглед (13.06). Наспахме се, настроихме се за сутрешно кафенце навън с мъжът ми и мислехме само да минем да видим как е бебо към 8 ч. Да ама ми казаха, че тоновете били падали (май бяха 120) и трябва да остана да раждам  Направо не бях на себе си от шок, мислех, че през седмицата ще раждам. Даже се уговарях с доктора да идвам към четвъртък, ако не е тръгнало раждането или поне да ида да пия кафе и после да дойда. Мислех, че бързат да приключват с мен, ама като не съм сигурна пък, дали не са наистина ниски тоновете и да не стане нещо точно накрая и останах. Имах 3 см разкритие. Както и да е, последва клизма, не са ме бръснали, сама си се справях до края, после ме включиха на система окситоцин и аз ухилена както винаги си зачаках в предродилно. Мъжът ми донесе багажа и остана с мен, обадих се и на мама да дойде, позволиха ми (тя е акушерка, но в друг град). Дадоха ми един часовник да си го гледам. Мисля че беше 40 секунди контракция, минута и нещо почивка, контракцията ми се виждаше цяла вечност. И така след 3-4 часа контракции, когато докторът ме погледна за разкритие беше стигнало едва 5 см. И си викам леле, ако до 10 см толкова бавно се проточват нещата ще остана без сили. През цялата бременност бях категорична, че ще съм без упойка, но за всеки случай си направих тест за алергия към нея, да съм подготвена и да не губим време. Е, и аз си я поисках при това бавно и болезнено  напредване, а по принцип търпя доста на болка. Казаха ми, че хващам последния влак и извикаха анестезиолога. Супер готин човек, няма да го забравя, голям майтапчия. Цяла нощ не бях пила вода естествено, и сега не ми даваха, но казаха че съм обезводнена и трябва първо да ми сложат 2 банки вода и тогава упойката, а аз вече направо не можех да чакам. Бях и супер жадна, мама само ми мокреше устните с влажна кърпичка. Ставах, лягах, никак не се търпи. Дойде време за упойката и аз така извита трябваше да не мърдам, ама то как да стане като те боли. Обаче стана лесно и след упойката някъде до 10 минути ме погледнаха за разкритие-10 см.    И аз супер щастлива, реших че отивам на магарето и до 5 минути бебето ще е излязло, така бях чувала. Ама то голямо бебе, не излиза. Първо понапъвах права за да ми помогне гравитацията, после ме сложиха на магарето и там някъде 40 минути напъвах, направо вече нямах сили. Някой каза, че когато вече си мислиш, че повече не можеш, нямаш сили да напъваш и бебето излиза. И при мен стана така. Докторът накрая ми скочи на корема, за да помогне, после месец ме боля реброто. Иво излезе синьо лилав, с два пъти увита пъпна връв около вратлето, и не мърдаше,чух само мама да казва спокойно мамо и тогава чак се притесних. След малко мръдна ръчичката, но не изрева, чак като го занесоха там където оправят бебетата изрева, чух 4.100, докторът се ококори, казваше 3.300-3.400 на ехографа, и ми го донесоха да го гушна повит. Цялата треперех, едва го държах в ръцете си, но бях най-щастливата на света и първите ми думи бяха колко много го обичам и колко е красив. Наистина ми се струваше най-красивото бебе, което съм виждала!  После излезе плацентата, и трябваше да ме шията, че работата беше зле. Сложиха ми и допълнително епидурална. Имаше един момент, в който много съм кървяла и са се уплашили, ама аз даже не съм разбрала, мама ми разказва. Доста време след раждането бях супер бледа, хмг ми падна от 126 на 106. С усмивка разговарях с доктора докато ме шиеше, похвалиха ме че съм напъвала много добре. На мен епидуралната не ми притъпи болката на контракциите и усещанията, но ми скъси периода на разкритието в пъти. Мама ми обясни, че е можело да улеснят нещата като ми направят епизиотомия, не знам зашо не са го направили, както и че акушерката малко неправилно е извадила бебето, трябвало е да го завърти в раменцата, а тя директно го е дръпнала и затова съм се разкъсала повечко. Наистина зора е да излезе главичката, после телцето е лесно. Тя акушерката предложи на мама тя да извади бебето, ако иска, но все пак на чуждо работно място , а и на собственото ти дете е по-различно и мама отказа. Мъжът ми беше отляво до главата ми и гледаше през цялото време, правеше клипчета и снимки. Закърмихме се с малкия чак на другата сутрин, защото прецениха, че нямам сила да се грижа за него вечерта, за което ме е яд, но наистина беше така. Аз като станех от леглото и щях да припадна, не можех до банята да ида, не можех да стоя права, ставаше ми черно пред очите, но се оправих бързо. Опитвах се да ги излъжа че съм добре, но загубата на кръв си оказа думата. И все пак той засука от раз и без проблем, много лаком беше. Та така, моето първо слънчице се появи в един мързелив неделен следобед! Най-хубавия за мен!