Здравейте,
Започвам тази тема, за да споделя, не за да се правя на герой /какъвто не съм/, не за да търся съчувствие, а защото изпитвам прекланящо се усещане към онова, което има във всяка една от нас - Майчиния инстинкт. Ние не сме го създали, не сме го градили, но той е вътре в нас и повярвайте ми вчера усетих колко е голям, велик и могъщ!
Преди да ви разкажа какво се случи ще спомена, че имам на рамото и врата голям грозен белег. Големите грозни белези не се появяват случайно и обикновено водят до траен панически страх от причинителя им. Моят е от кучета - нападнали са ни със мама една зима, когато съм била на 5. За да оттърве мен от глутницата кучета мама се е била геройски и е пострадала много. Но такава си е мама - силна и борбена, предполагам кучетата още се чудят как може такава малка женица такъв отпор да окаже.
Та от ситуацията освен споменатите горе физически придобивки имам УЖАСЯВАЩ страх от кучета.
Вчера седнах в малък парк, "захапах" телефона и блажено гледах как дъщеря ми си играе на 5 метра от мен. Зад нея имаше голям храст, но тъй като често посещаваме това място въобще не го приех като опасност. Детето стоя там дълго но изведнъж лавнаха кучета, лавнаха с глухо гърлено ръмжене и изскочиха 2 огромни псета от храстите с наведени глави и оголени зъби се втурнаха към нея. Тя изпищя и побягна към мен. И тук някъде нещо в мен започна да действа без да мисля, без да даде шанс на страха ми да се обади. Изкрещях "Чиба" и скочих от пейката, хукнах към детето си. Виждах как муцуната на по-голямото черно животно се доближава до голото и краче. Дори не разбрах кога съм замахнала, но телефона ми прелетя пред мен и се разби близо до кучето, разпиля се на частици. През ума ми дори и не мина мисълта колко струва и дали ще мога да го събера после. Но кучето не се отказа от нападението си! И тогава се спънах, полетях с протегнати напред ръце и бога ми исках да го хвана! Пльоснах се по цялата си дължина на асфалта. Повярвайте ми в такъв момент хич и не ти се иска да гледаш очите на кучетата, но си мисля, че в този момент тези двете се стъписаха и отстъпиха назад в храста. Предполагам са приели плонжа ми като нападение от майката мечка или знам ли какво, но ако не бяха отстъпили аз нямаше да се откажа да ги докопам, да ги душа или кой знае какво друго щях да се опитам да им сторя. Сетих се за жената, която ухапала куче докато защитавала детето си и осъзнах, че тази идея въобще не ми е чужда. Станах и прегърнах плачещото си и треперещо момиченце.
"Мамоооо скъсала си си любимата блузкаааа!" и тогава побеснях! Ядосах се на всички псета, които чинно съм заобикаляла с годините, на всички онези "добри самаряни" които хранят кучетата и им помагат да се размножават, НЯМАШЕ да позволя и детето ми да се страхува щом зърне грозните им космати муцуни. Побеснях и тръгнах към храста - черното куче изкочи с ръмжене и лай към мен, но нямаше шанс напирах към него и хвърлях каквото докопах - части от телефона ми, камъни и пръст, докато подви опашка и избяга. Тогава осъзнах как изглеждам отстрани - коленете и лактите ми бяха разбити и кръв се стичаше надолу, цялата ми ръка е одрана до месо, а бермудите и блузката прокъсани и прашни, единия ми чехъл се крепеше на една тъничка каишка ... Погледнах момиченцето си и и се усмихнах, за да и покажа че сме победители, а вътре в мен нещо хленчеше "Ох, ауч, ох"
Прегръщахме се още малко и тя предложи да се приберем, за да ме лекува. На няколко метра от нас две двойки седяха кротко на пейките, а мъжете им изглеждаха толкова мъжествени в спокойствието си 
Все пак щом има майки на близо мъжете няма какво да сторят! 
Така де кучетата сами са и нападнали детето и сами да се оправят!
Та разказах ви всичко това от една страна да ми поолекне споделяйки, а от друга защото съм изумена от това, което усетих. Вътре в мен имаше една друга, смела жена, която изскочи щом я призоваха с писък и нейното име бе "Мама".
Започвам тази тема, за да споделя, не за да се правя на герой /какъвто не съм/, не за да търся съчувствие, а защото изпитвам прекланящо се усещане към онова, което има във всяка една от нас - Майчиния инстинкт. Ние не сме го създали, не сме го градили, но той е вътре в нас и повярвайте ми вчера усетих колко е голям, велик и могъщ!
Преди да ви разкажа какво се случи ще спомена, че имам на рамото и врата голям грозен белег. Големите грозни белези не се появяват случайно и обикновено водят до траен панически страх от причинителя им. Моят е от кучета - нападнали са ни със мама една зима, когато съм била на 5. За да оттърве мен от глутницата кучета мама се е била геройски и е пострадала много. Но такава си е мама - силна и борбена, предполагам кучетата още се чудят как може такава малка женица такъв отпор да окаже.
Та от ситуацията освен споменатите горе физически придобивки имам УЖАСЯВАЩ страх от кучета.
Вчера седнах в малък парк, "захапах" телефона и блажено гледах как дъщеря ми си играе на 5 метра от мен. Зад нея имаше голям храст, но тъй като често посещаваме това място въобще не го приех като опасност. Детето стоя там дълго но изведнъж лавнаха кучета, лавнаха с глухо гърлено ръмжене и изскочиха 2 огромни псета от храстите с наведени глави и оголени зъби се втурнаха към нея. Тя изпищя и побягна към мен. И тук някъде нещо в мен започна да действа без да мисля, без да даде шанс на страха ми да се обади. Изкрещях "Чиба" и скочих от пейката, хукнах към детето си. Виждах как муцуната на по-голямото черно животно се доближава до голото и краче. Дори не разбрах кога съм замахнала, но телефона ми прелетя пред мен и се разби близо до кучето, разпиля се на частици. През ума ми дори и не мина мисълта колко струва и дали ще мога да го събера после. Но кучето не се отказа от нападението си! И тогава се спънах, полетях с протегнати напред ръце и бога ми исках да го хвана! Пльоснах се по цялата си дължина на асфалта. Повярвайте ми в такъв момент хич и не ти се иска да гледаш очите на кучетата, но си мисля, че в този момент тези двете се стъписаха и отстъпиха назад в храста. Предполагам са приели плонжа ми като нападение от майката мечка или знам ли какво, но ако не бяха отстъпили аз нямаше да се откажа да ги докопам, да ги душа или кой знае какво друго щях да се опитам да им сторя. Сетих се за жената, която ухапала куче докато защитавала детето си и осъзнах, че тази идея въобще не ми е чужда. Станах и прегърнах плачещото си и треперещо момиченце.
"Мамоооо скъсала си си любимата блузкаааа!" и тогава побеснях! Ядосах се на всички псета, които чинно съм заобикаляла с годините, на всички онези "добри самаряни" които хранят кучетата и им помагат да се размножават, НЯМАШЕ да позволя и детето ми да се страхува щом зърне грозните им космати муцуни. Побеснях и тръгнах към храста - черното куче изкочи с ръмжене и лай към мен, но нямаше шанс напирах към него и хвърлях каквото докопах - части от телефона ми, камъни и пръст, докато подви опашка и избяга. Тогава осъзнах как изглеждам отстрани - коленете и лактите ми бяха разбити и кръв се стичаше надолу, цялата ми ръка е одрана до месо, а бермудите и блузката прокъсани и прашни, единия ми чехъл се крепеше на една тъничка каишка ... Погледнах момиченцето си и и се усмихнах, за да и покажа че сме победители, а вътре в мен нещо хленчеше "Ох, ауч, ох"
Прегръщахме се още малко и тя предложи да се приберем, за да ме лекува. На няколко метра от нас две двойки седяха кротко на пейките, а мъжете им изглеждаха толкова мъжествени в спокойствието си Все пак щом има майки на близо мъжете няма какво да сторят! Така де кучетата сами са и нападнали детето и сами да се оправят! Та разказах ви всичко това от една страна да ми поолекне споделяйки, а от друга защото съм изумена от това, което усетих. Вътре в мен имаше една друга, смела жена, която изскочи щом я призоваха с писък и нейното име бе "Мама".
Нали за това е темата? 
те като майка, заради ужаса, който си изживяла. Няма да го забравиш, само раните ще минат. Не стига ли всичко останало с което трябва да се справи един родител, че и на трапери вече трябва да се преквалифицираме. 
