Как да кажем на детето, че домашният любимец умира?

Аз съм водила подобен разговор с дъщеря ми, която е една година по-голяма от твоята. Нашето куче живее в нашата къща, и въпреки че е само на 7 год (има поне още толкова да живее) сме говорили, че живота на кучетата е много по-кратък от на човека. Но дъщеря ми е запозната със смъртта и говорим открито за това. Тя знае, че нашето куче няма да е вечно с нас, казвала съм й, че един ден той ще си замине. Натъжи се от това, но разбра.
Във вашия случай, според мен зависи дали изобщо детето знае за смъртта; предполагам на тази възраст вече знае.
Кажете й, че Кейси е вече стара, че й идва времето да отиде в кучешкия рай, да стане кучешка звезда или както там обяснявате смъртта. Дъщеря ти може да реагира и по много по-спокоен начин от колкото вие очаквате. Обяснете на детето, че кучо вече трудно ходи, трудно се обслужва и е дошло време да си вземете довиждане. Наблегнете на хубавите спомени, които сте имали заедно с кучето, за веселото време прекарано заедно.

Детето ми поне от 3-годишно знае за смъртта. За съжаление починаха двамата й прадядовци, а наскоро и прабаба й. Знае, че когато хората са много стари и болни, отиват на небето и от там ни гледат и ни се радват. Предполагам, че подобно обяснение може да мине и за домашен любимец. Дъщеричката ми понякога, докато гледа небето, маха с ръчичка на близките ни, които вече не са сред нас.

Преди няколко години се наложи да приспим нашето куче. Казах на щерка ми, че сама е умряла, защото е била болна. Прие го емоционално, няма как. Но в крайна сметка, беше наясно с кръговрата на живота, както и че животните живеят много по-кратко от хората.

Преди година и половина ни умря зайчето. Мислех, че детето ще го приеме много зле, а всъщност накрая чак й се ядосах, защото го прие едва ли не за чудесен повод да си вземем друго зайче. 
А уж е чувствителна, но почти не се трогна. 

Мисля, че когато неизбежното се случи, няма да го приеме толкова тежко, ако следващия път, когато отиде при баба си завари там някоя пухкава топчица- кученце, коте или др.
Преди няколко месеца, изпуснахме папагалчето на сина ми през прозореца(все се каня да поръчам комарници) и такъв рев рева детето ми, че се уплаших. Купихме ново папагалче- бебе и детето си го възпитава и се грижи за него и дори не се и сеща, че някога е имал друг любимец...
Казваш че дъщеря ти е на 6 г.. Мисля, че на тази възраст, можеш да и обясниш, че кучето е било много старо и болно и сега е щастливо, там където се намира.

Аз май ще предпочета да излъжа. Например, че сме го дали на някакъв болен и самотен човек, за да му прави компания или нещо подобно.

Колкото и да съм привърженик на честността в отношенията родители-деца, в този случай май и аз бих предпочела невинната лъжа Много боли от загубата на домашен любимец, ама много! Който не го е преживял, няма да ме разбере, но аз още помня и не го пожелавам никому. На толкова малко дете сигурно бих обяснила нещо като горното или че сме го дали в специална ферма за отглеждане, някакво такова чудо Макар че синът ми, като го знам колко е светнат на 8 г., не вярвам да се върже...Но все пак бих се опитала да спестя болката, докато мога
Съжалявам за кученцето ви

Да, боли много, но е част от живота.
Аз бих казала истината в омекотен детски вариант (рай, звездички и т.н.). Още повече, че имате време до случката, за да го осмисли детето.
Много пъти съм чувала/чела, че смъртта на домашен любимец е добър начин да се представи това събитие за първи път...

Нямате представа колко различно ще реагират децата ви от вашите очаквания. Колкото и да са малки и емоционални, ще се изненадате от здравия им разум в този момент. Те ще си обяснят много логично защо се е случило така и ще го приемат, като част от живота. Разбира се трябва да им го поднесете по правилния начин. Но не ги лъжете, не скалъпвайте истроии. Бъдете честни, поговорете спокойно. Една лъжа днес, ще доведе до следващи утре 

Налагало ми се е десетки пъти да го правя и всеки път съм се удивлявала на реакцията им.
Те са толкова честни и истински с вас и очакват в замяна същото

Ох, не знам, сигурно сте прави...Аз бях твърде голяма, за да ме излъжат, кучето ми умря в ръцете ми и то болезнено...Толкова плаках, толкова страдах, с дни и седмици, че просто не мога да си представя да причиня това на децата си! Но наистина може би, ако само се обясни по подходящ начин, без да са били свидетели, няма да е чак толкова непоносимо

Белинда, колкото човек е по- голям, толкова по- тежко приема подобна загуба. Племеницата ми рева три дни миналия месец, защото кучето и умря. Тя е на 26 години  Преди 20 години, когато умря прекрасната ни овчарка съвсем не плака така. Ококори си очичките, зададе хиляда и сто въпроса, даде още толкова предположение къде е отишло кученцето и какво прави и това беше. После говореше за него, все едно е в съседен град и всичко е ок. 

Поговори с детенцето си, но едва когато вече е факт. Сега не го товари с информация предварително. Всичко ще е наред, не се притеснявай 

И аз мисля, че истината е за предпочитане в този случай. Рано или късно децата ще се срещнат с идеята за смъртта и ще трябва да им се обясни. Моето обяснение в такива случаи е като на tonkabonka - близките ни са на небето и ни гледат оттам.

Ох, kaleia .... връщаш ме година и половина назад. През януари миналата година и нашата кокерка Шърли /малко преди да навърши 13 години/ пое към вечните ловни полета. Синът ми - тогава на почти 6 години, го възприе доста спокойно. Това и му обяснихме - полу по детски, полу като на възрастен - че кучето е болно и ще си отиде. Но нали е ловна порода, имат си вечни ловни полета, където по цял ден ще лае по птичките и ще тича на воля. Нещо като раят за хората.
Не знам кое надделя при него - това, че все още не пораснал или обратното, че възприема нещата като голям.
Пожелавам и при вас този преход да мине по-леко.

Не мога да лъжа децата си, особено за нещо такова.
И за домашни любимци, и за близки - предпочитам истината. Децата са далеч по-практични същества от възрастните. Ние не крием нищо от нашите и понякога те реагират в пъти по-зряло от нас.

Аз не можах. Котката ми на 15 години падна от терасата.
Казах на щерката /тогава 10 год./, че е избягал и си е намерил мадама. Имаше няколко въпроса защо му е мадама като е скопен, но... и до сега не съм и казала истината. Тя израстна с него, сърце не ми даде. А на мен все още ми липсва. Мисля, че до голяма степен го направих заради себе си - не ми се обясняваше, нямах сили - много го обичах.
Ако беше болен, да го вижда, че си отива - да, но при такава нелепица...

Спомням си когато дядо ми почина - бях на 6 години и изобщо не разбирах, защо хората умират. Попитах баща ми и той ми обясни много спокойно за кръговрата на живота и че това е естствения завършек на всеки живот. Всъшност реагирах доста добре, но трябваше да отида на погребението, защото нямаше кой да ме гледа - тогава си поплаках доста и най-вече, защото за първи път виждах баща ми да плаче.
Съветът ми е да не се лъжат децата, не ги подценявайте. Обяснете им какво е смъртта и те ще разберат. Естествено е да са тъжни и да плачат, ние също го правим, само че при тях минава много по-бързо, защото са деца

аз бих премълчала и бих казала, когато вече е факт. не виждам смисъл да се измъчва детето в очакване и все да пита кога ще умре и дали ще оздравее.
имаме риби. често умират и не съм крила. прие го съвсем нормално. в началото малко странно му беше, но не е имало драми. вярно към риба не се привързва толкова човек, но все пак...аз самата не съм създавала драми по повода. просто обяснявам, че са били болни или стари и им е дошло времето. първите пъти купувахме нови, вече не. един вид старите и болни си отиват, за да направят място за нови и здрави.
идеята с ново кученце е добра 

Не може ли да се полекува поне малко кучето? Ветеринар може да прецени дали има още живец в него?


Това е добър и щадящ чувствата на детето съвет.
И ние гледахме рибки. Драмата идваше от мен, когато умираха. Всяка си имаше име и я помня до ден днешен. Гадна работа е смъртта на домашен любимец, ама много гадна.

Наскоро имахме подобна дилема и много мислих по въпроса, но всичко мина леко.
Котката на свекърва ми почина от старост на 18 г. Синът ми /тогава на 4 г./ си играеше с нея, хранеше я, но според мен не беше особено привързан. Първите няколко дни, когато ходихме на гости, дори не забеляза отсъствието й.
Веднъж попитал свекърва ми къде е Мишо и тя му казала, че отишъл при други котенца да играе и вече няма да се върне. Тя е имала впредвид при други мъртви котенца, в рая, но не знам как точно е казала. Това обяснение било достатъчно, повече не е питал. За него е много важно всеки да си има компания. Дори като изхвърля паднала бисквита в коша, пита няма ли да й е тъжно там сама и обясняваме, че не е сама, там има парченца ябълка и т.н., с които ще си говорят и ще си играят.
Може би затова точно това обяснение свърши работа.

истината без заобикалки.
Това си е естествен ход на живота за всеки роден...
Имахме морско свинче, умря в ръцете на щерката ей тъй, както си играеха 2-те. Беше около 10-11 годишна... Плакахме много двете, а синчето мааалко се натъжи. Той е бил около 5-6 годишен.
В детската главица смъртта не е това, което е в действителност. Те възприемат по друг начин света.

Аз самата на 6г. и половина загубих едната си баба и съм доволна, че нашите не са ме "пожалили" и не са ми спестили нейното погребение.

Май и аз мисля така. Успокоения и обяснения - тогава.
Тежко е да изгубиш домашен любимец , но е неизбежно , съчувствам ви 

Встрани от темата , не се меся , но ако кученцето е много зле и се мъчи , според мен по-добре още сега да го приспите. Вие си знаете де.

Когато почина кучето ми преди 2 години, казах на детето. Поплакахме си и това беше. Когато се сети за нея по снимките знае, че е била стара, болна...Все пак в последните си две години тя не чуваше, не виждаше,....И той я гледаше и ми помагаше да я подстригваме, приспиваме /имаше дни, в които не можеше да заспива и скимтеше/, храним. Двамата си знаехме, че някой ден просто ще заспи и няма да се събуди. Е случи се. Баба му се обади и ми каза. Седнах до него и му казах, че Кити вече я няма. Че няма да се върне и е на небето. Стана му много мъчно, но смятам, че така е най - добре.

Сама ще се учудиш, че детето ще възприеме фактите по-лесно от теб. Ние загубихме дядо, куче и баба и винаги казвахме истината. Детето приема фактите доста по-лесно от нас.
ако се налага да приспите кученце, обяснете на детето, че то се мъчи. Децата разбират дори по-добре от възрастните.

Много съм съгласна, дори по себе си съдя - като бях по-малка приемах нещата много по-реалистично и наистина ми беше по-лесно.

Преди година и половина почина нашето куче. Дъщеря ни е израснала с него, тя тогава беше на 10 г. Намерихме го  починал, добре, че не се беше прибрала с баба си преди нас! Казахме и, че е много зле и го завеждаме на лекар. Като се върнахме, и казах, че е починал. Тя реагира с много малко сълзи, за разлика от мен. Преди месец може би, без никакъв повод ме попита дали ми е мъчно  за него, казах - да, и попитах- А на теб- Ето тук ме боли мамо и посочи сърцето си. Плача в момента, като се сетя. Просто децата както казаха и по- горе приемат смъртта, някак по естествено.

Здравейте,
много съм ви благодарна за отговорите, съветите, помощта и подкрепата. Моля да ме извините, че ви върнах назад във времето, а и болката от спомените. Действително имах нужда от вас и много, много ви благодаря. Още вчера вечерта след като прочетох отговора от Фики /много ти благодаря/ се замислих и започнах лекичко и нежничко да я подготвям. Точно това обяснявах, че е вече много стара и може би всеки момент ще отиде на много по - хубаво място, къдто няма болка и страдание, ще стане на звездичка и всяка вечер ще ни се усмихва от небето~В първия момент реагира с отрицание, после и стана тъжно, но не се разплака~може би защото прекратихме темата, не исках да настоявам и като за първи път информацията и бе достатъчна, а и може би защото тя е все още жива~

Винаги сме казвали истината, а много домашни любимци сме погребали- котки, кучета, папагали. Познати хора, близки също. Казвам какво се е случило, без заобикалки. Обяснявала съм, че не знам дали просто са изчезнали или душата им е на небето. Плакали сме заедно, бърсали сме си сълзите, гушкали сме се. Често гледат снимки, разказват... и знаят, че смъртта е част от живота. Приели са, че всички живи същества умират. Забранено ми е само да казвам, че някой ден и мен няма да ме има, че остарявам или дори всеки намек, че времето тече и за мен- обявена съм за вечна и безсмъртна.
Като изключим последното, приемат смъртта напълно нормално от съвсем малки. Никога не съм ги лъгала, винаги съм била директна с тях и смятам, че така е правилно. Не ги щадя, защото смятам, че така ще са по-подготвени за живота. И ги уча на искренност- качество, което аз много ценя.

Тъкмо преди месец и малко изпратихме нашия Грей. Не беше неочаквано- доста време се борихме, бягахме посред нощите в спешния. Бях честна с дъщеря ми( на 11 г. е)- не знаем дали ще го спасят, може да го изгубим всеки момент. Като почина, ѝ обясних, че е  страдал и е намерил покой. И там някъде е пъргав и здрав. Още поплаква( и аз тайно от нея поплаквам).

"МОСТ НА ДЪГАТА
На самия край на небосклона има място наречено Мост на Дъгата. Когато животното умира, особено ако то е било много любимо за някой в този живот, то попада на Моста на Дъгата. Там има безкрайни поля и хълмове, по които нашите приятели могат на тичат и да играят всички заедно. Там има изобилие от храна, вода и слънчева светлина и там на нашите любимци им е топло и комфортно.
На това място всички болни и стари животни се превръщат в млади и пълни с енергия; имащите травми и осакатявания отново стават здрави и силни. Времето за тях минава неусетно, ако само си спомним за тях в своите мечти и сънища. Животните там са щастливи и доволни от всичко освен едно - всяко от тях си е отишло рано и е оставило в този живот някой много скъп за него човек.
На Моста на Дъгата животните тичат и безгрижно играят всички заедно, но идва ден, когато някое от тях неочаквано се спира и гледа в далечината. В неговите очи пламва огън, а тялото му започва да трепери от нетърпение. Неочаквано то напуска своите събратя, лети над изумрудено зелената трева, и краката му го носят все по-бързо и по-бързо.
То ви забелязва; и когато вие и вашия любимец накрая се срещате, здраво се прегръщате, щастливи от това, че сте се събрали и повече никога няма да се разделите.
То ще бъде лудо от щастие, ще лиже вашето лице, вашата ръка отново ще го гали нежно по главата, и вие още веднъж ще погледнете в преданите очи на  своя любимец, толкова за дълго напуснал вашия живот, но никога не напуснал вашето сърце.
Сега вие можете да пресечете Моста на Дъгата заедно..."

Напълно съгласна  Децата не приемат толкова трагично загубата на животинче стига да бъде представено без драма.

Стигнах до тук и отговарям-кучето на авторката не живее с тях.Детето го вижда от време на време.И няма да умре пред очите му или в ръцете му.
Детето е достатъчно голямо, и по-добре да се говори с него сега, отколкото след време, ако се случи следващото куче да му умре в ръцете да е сринато.

2 от морските ни свинчета починаха откакто се е родил синът ми. Първото почина когато беше на около 2 год. и тогава се разминахме с "отлетя на небето". След време той спомена, че му е мъчно и иска ново. Гледахме го за кратко, разболя се и почина. Тогава синът ми беше на 4г. и сам доразви версията за "отлитането на небето". Сега е убеден, че смъртта е свързана с неправилното хранене (свичнето не искаше зеленчуци) и оттогава е много загрижен за зеленчуците в менюто си.

И на мен ми е умирало в ръцете малко кученце, сладко като картинка.  Тъжно е, но нито е грозно, нито е страшно. Всичко идва и си отива за съжаление, трябва да учим децата си да приемат смъртта нормално, защото тя е единственото сигурно нещо, което се случва в този свят...