Автоимунен тиреоидит на Хашимото (26)

Здравейте момичета.
От известно време си размишлявам, какви хора най-често покосява тази болест.
Прочетох доста материали и мнения на хора с хашимото и ми прави впечатления, че това е болестта с две думи на чувствителните хора.
Поправете ме ако греша, но до тук стигнах.
И може би за да има някакво подобрение не е достатъчно само да си пием всяка сутрин хапчето, а да променим и вътрешния си мироглед.....

Да, но как да променим чувствата ,който напират в нас? Емоциите са в пъти повече

За съжаление и аз си задавам подобни въпроси

При мен заболяването се отключи в много преломен период: бях малка и глупава, безкрайно глупава да се товаря с неща, които тогава не разбирах, че няма как да променя. Плаках няколко месеца почти без прекъсване - до пръсване. Работата ми страдаше, социалните ми контакти замряха, лежах и напоявах със сълзи възглавница след възглавница. И един ден се събудих - сутринта ми нямаше нищо. До вечерта характерната подутина в долната част на шията вече беше факт. Или изби за няколко часа, или просто се е случвало постепенно, а аз, вглъбена в простотии, не съм забелязала.
Не се променяме - оставаме си винаги същите, що се отнася до чувствителността. Просто моят съвет към тези, които не умеят, е да се научат да се надсмиват над света и себе си. За щастие, при мен е вродено, наследено от баща ми - хуморът, сатирата и забавата са в кръвта ми. За нещастие, тогава, когато имах крещяща нужда това да се прояви, бях прекалено зелена, за да го допусна навън. А щеше да е за добро.
Успех в борбата, момичета!

Много съм съгласна с вас. Идва ми да напиша много неща, но ще се въздържа.
Писах-трих, че каквато съм кратка...
Само ще кажа, че не съжалявам за нищо. Дори и за появата на болестта, ако това е последица от това, че съм истински човек, с истински чувства. Ще се науча повече да се усмихвам и да имам повече поводи за усмивки.   

Съгласна съм с всичко написано по-горе, трчбва да сме по-лежерни и да не ни пука много, много... но за съжаление незнам дали мога да се променя на тези години...

Аз пък си спомням сякаш бе вчера, един миг преди шест години, в който, заедно с шока, усетих толкова силна болка и изтръпване в гърлото, че не можех да преглътна. Тоест, преглътнах, но така, сякаш в гърлото си имах огън.

Сега, години по-късно, от дистанцията на времето и на натрупания житейски опит, стреашно много се ядосвам на себе си, че съм позволила това да ми се случи, че съм рискувала здравето си, заради, всъщност, преодолими неща. Но, уви, тогава не съм си давала сметка, нито за болести, нито за последствия. Човек е такъв, какъвто е и реагира по своя си начин. Няма начин да си даваме сметка за всичко.  

Дали моето Хашимото е от тогава не знам, защото, даже и не подозирах за него, по скоро си мисля, че се сдобих с него след като родих, защото тогава започнаха да не ми стигат силите, тътрех се едва-едва, а го отдавах на грижите за малката и на дългите разходки, на разнасянето на багажи и колички, недоспиването.

Няма и такова значение, всъщност. Може би е истина, че тези, които са по-емоционални, са по-уязвими, но всъщност това се отнася до всички заболявания, а не само за нашето, нали?

Да.

Аз се записвам с едно ТСХ 5.6. Изненадана съм, че не е повече, защото не се бях изследвала от април-май някъде. От утре съм на 125 мг.

И аз съм съгласна с вас, но съгласете се, че има неща, които не могат да се преодолеят, колкото и да си силен, колкото и да се опитващ да си непукист и да не чувстваш прекалено дълбоко нещата всеки път, няма как някои неща да не те засегнат - при мен се отключи болестта по време на депресията след смъртта на баща ми - и тези големите неща, които ни събарят и няма как да ги преодолеем толкова лесно, без помощта на времето - те ни променят изначално. Аз преди баща ми да почине и аз сега - това сме двама различни човека, и каквото и да правя не мога да го променя. Не мога да не се разревавам от най-малкото нещо, от най-тъпия сълзлив филм, или че някой ми казал нещо по-грубо... Няма как да го променя, хората на психиатри ходят, хапове пият и луди пари дават и пак не могат да го променят, пък камо ли аз сама да го преборя. Просто съм си такава, приемам се, обичам се каквато съм и позволявам и на околните да ме обичат, гледам позитивно и се усмихвам на живота, когато ми се усмихва, и си поплаквам - когато ми се плаче  

Аз също смятам, че това е болест на чувствителните хора, но също така мисля, че е грешка да се подтиска едно негативно чувство, по-добре дай воля на сълзите, наплачи се, ако ти се плаче, а не както правя аз - мълча и стискам упорито зъби, трупам всичко в себе си, а накрая като избие... не е за говорене. Може би правилния подход би бил някъде по средата - нито прекалено да допускаме да се разстройваме, макар това не винаги да е възможно, нито вечно да премълчаваме и да се правим на силни. Трудно постижимо е, но дано всяка от нас успее да го постигне и да живеем в повече мир и хармония със себе си и другите!

   Здравейте момичета , да се запиша и аз при вас . Днес разбрах и аз ... 
 
  Наслука на всички ...   

Аз съм много търпелив човек. Изключително много! Винаги съм се опитвала да се поставя на мястото на отсрещния човек, дори когато се държи странно за мен, държи се нагло, държи се лошо...
Обаче, един ден не знам какво се обърна в мен и си казах, че не мога да продължавам така. Винаги съм давала шанс на хората дори да грешат. Та кой не греши?! Обаче всичко си има граници. Един ден просто приключих от раз с хората, които ме натоварват, карат ме да се чувствам всичко това, което не съм. Изправих се очи в очи, казах им всичко и връзката ми с тези хора приключи.
От този момент се промених и се чувствам страхотно. Старая се да не поддържам връзки с хора, които ме натоварват психически, които ме търсят само за да си излеят негативните преживявания, които дори не се интересуват как съм аз, но съм идеалният събеседник, който слуша и на който могат да кажат всичко. А пита ли ме някой, как се чувствам аз? Искам ли да слушам това? Имам ли проблеми аз? Не че ще споделя... Въпросите са риторични.

Аз не споделям с никой. Споделям тук във форума, където всички сме с еднакви проблеми. Където всички влизаме на едно място с цел да споделим тревогите, резултатите, начинът, лечението, подходът, където сме се събрали не за да се натоварваме, а да споделяме, защото имаме общо заболяване и да си помагаме.
Затваряйки форума, аз затварям заболяването и КРАЙ!
Ние не се познаваме реално, познаваме се само виртуално.

Доскоро не знаеха и родителите ми, защото така трябва според мен. Те също си имат проблеми. Кой ли няма в днешно време? Целта ми е да не правя от приятелите си кошче за отпадъци и да ги товаря с неща, които нито са им понятни, нито могат да ми помогнат, а единственото което се получава е аз да се самосъжалявам, те да ме съжаляват и от двете страни да се товарим, вместо да разпускаме.

Та, мисълта ми беше, че се опитвам да живея по по-различен начин. Казвам "опитвам се", защото наистина се опитвам да променя начинът си на живот и то главно да мисля положително, което наистина е ужасно трудно.
Не си поставям за цел да съм непукист, не си поставям за цел да не плача, нито да не съм състрадателна към близките и приятелите си, а просто да мисля в положителна насока и всеки тъй наречен "приятел", който ме ползва за отпадно кошче и ме търси единствено и само, когато има проблеми и трябва да сподели неволи, то гледам да отстраня от по-нататъшния си път.
Трудно е, но не непостижимо.
Мисля че това е една добра посока към моето оздравяване и справяне със заболяването. (За което казах, че не съжалявам изобщо). Ако сълзите, неволите, препятствията са били причина за появата му - казах:
Не ми пука как се е появило. Аз няма да спра да плача, да се тревожа и т.н. Просто искам да не съм заобиколена от лоши хора, от хора които ме натоварват без да им пука за мен, от лицемери, от енергийни вампири. Искам да съм заобиколена от позитивни хора, с които да продължа напред, а не да се връщам назад.

Пак много писах и нищо не казах. Присъщо за мен.

KYKostova,  

Няма да се плашиш.  

Щях да пиша на Лаленце, за резултата от ТСХ.
Ще се справиш знаеш! Ветерани сме вече. 
И на мен ми предстои контрола. Даже трябваше тия дни да е, ама днес ми е последен ден с АБ, та мисля да отложа контролата поне 10 дена. Даже не знам 10 дали са достатъчни. Май ще звънна да питам.

  Благодаря ти Merelenda , да знам че не страшно прочетох всичко ... , но все пак като ми го каза ме жегна ...   
   Много сте готини 

Момичета, много истински неща сте написали