Невъзможните хора в живота ни

При мен проблемът е, че съм приемала за истина оценката на родителите си, точно заради всички останали положителни качества.

Това е най-естественото нещо, те са били всичко, твоят свят и оценката им е животоопределяща, само, че в един момент осъзнаваш, че май оценката им не е много вярна,  осъзнаваш го, но не можеш да си го избиеш от главата си, чисто техните думи са сриващи.  Родителсите думи, мнение "програмират" за цял живот, ти си това, което родителите ти са ти "внушили".

На мен доста ми помогна "4те споразумения', има и 5те и "Умението да обичаш" на Дон Мигел Руис има доста интересни неща за родителите, т.е да приемеш защо те така са се държали и как да продължиш напред. Има ги из нета за сваляне мисля, в читанка. Както и "5те травми които ни пречат да бъдеш какъвто си" на Лиз Бурбо, има добро описание, какво и как си защо си "сбъркан" благодарение на детските травми. Накрая на книгата има и някои идеи как да се справиш.

А нормално ли е да си мисля Има ли изобщо травма/грешка, та да търся "лек"?

Самия факт, че усещаш, че нещо не ОК означава, че има  смисъл да се зачудиш имаш ли.

Нормално е. Но травма има. Обясних назад - мозъкът на жертвата свиква да бъде стимулиран и дори да се отдели напълно, тя пак ще търси ситуации, в които да се докаже, за да получава същата стимулация.
Въобще не може да знае, че е възможен друг вид живот, без тази нужда от стимулация.
А това е нормалния живот! Той съществува!

Как точно си свързан след като сте разделени.Аз едно съм разбрал никой няма да влезе в моите обувки,за това и се опитвам да поставям себе си и семейството ми на 1място.Имам прекрасни отношения с родители и фамилия,но гледам да не задълбавам в това когато се правят на жертви,мен никой не ме пита.Опитвам се да се съхраня.Задавал съм си хиляди въпроси вече не го правя,не зная дали с годините се случи това или погледнах, че е,важно моето аз.

Много е относително кой кога се прави на жертва.
Аз не съм убедена, че всеки, който дръзне да се оплаче, измърмори или сподели нещо, което отсрещната страна не е готова да чуе (или просто не е на същата честота в момента) се прави точно на жертва.
Относно родовата памет/отношения, мисля, че тук спадат и така модерните семейни констелации (не съм запозната, моля да ми простите лаишкия подход, може и да е изцяло грешно знанието ми за тези неща, но съм се зачитала повърхностно) - те касаят принципно позиционирането на даден индивид в рода, в родовите отношения, дори и без контакт, дори носи някакво наследство роднина, който не е между живите, но е участник в този родов процес в миналото. На това лежат там май тези връзки.
Аз съвсем на битово ниво си обяснявам, а и за себе си, от призмата на времето. Да, дори да не поддържаш контакт има определени моменти, които те дърпат, връщат, касаят те. Може да е рядко, но примерно при мен, на този етап, няма нужда да отричам съществуващата връзка. Към днешна дата тя е чрез децата ми индиректно, косвено. Как ще е занапред нямам идея.
Има нещо друго, което за себе си съм изяснила през годините. И това си е мое мнение, не ангажирам никого. Има нещо погрешно в това да се преструваш, че в живота ти не се е случило никога нищо (ако си било в токсични вазимоотношения). Да забравиш, че си бил наранен, обиден, смачкан, на дъното. Мисля, че в повечето случаи това е преструвка и подтискане. Тази мантра-режи и забрави ми е погрешна (поне на мен). Хората не сме устроени така. Имаме мозък, имаме памет, тази памет не можем да я изключваме на поискване, когато ни хрумне. Доказателство е нещо простичко-чуеш песен, която свъзваш с някакъв спомен и той, споменът възкръсва, в главата ти е конкретна сцена. Такива моменти са дори случайни, това не можем да го контролираме, непредвидени са. Та да забравим се оказва мисия невъзможна. Това ми е едното пагубно нещо, което дълги години ми повтаряха, че трябва, непременно разбираш ли, трябва да забравиш. Че то 20 години как се забравят с едно преспиване? Няма как, спомени си излизат в най-причудливи моменти ей така. Другото погрешно (пак казвам, лично за мен) е, че щом е минало, щом си простил, трябва да спреш да говориш за това. Че защо? Съвсем нормално ми се вижда, след като е било част от живота ти, да не го замажеш, заметеш и скриеш, стана ясно, че не можеш да го изтриеш с гума, а да си го кажеш. Както аз обясних някъде напред, сега от позицията на времето тези неща ги виждам ясно, мога да говоря за тях без да се разстройвам така крайно, както бе в началото, доста по-обективно да анализирам кой какво и как, а и пак казвам-да съм в някаква готовност и кондиция да посрещам някакви бъдещи стълкновения поради свързаност с децата под някаква форма. Говорейки днес за тези неща, аз имам вече ясна представа, пълна картина и както обичам сама да казвам-при нареден пъзел за мене си. И последното нещо, което за мен е погрешно - щом е в миналото трябва да си забравил, простил че и да не се разстройваш. Хората имаме палитра от чувства, затова сме хора. И намирам за нормално нещо, което ми е носило мъка в годините, да ме разстрои или да ме държи сърдита спрямо човека, който ми го е причинил. Обратното би било против моята личност - да игнорирам неговото крайно лошо отношение, макар и останало в миналото, все едно не е било, и да се усмихвам мило и любезно. Не.
Много хора използват прошката за това, като обобщение, но аз не съм на мнение, че това е начина, поне за мен. Има непростими неща, в моя живот са се случили няколко. Решението за мен беше да приема факта, че съм го допуснала, не да прощавам на всяка цена. Да, случило ми се е, и е най-нормално да ми е криво на моменти, че съм го допуснала. Но съм го приела като факт и живея с него (с този факт) в разбиратеслвто . Това е като диагноза - приемаш диагнозата и живееш по начин, който да я управлява, а не я отричаш, ч е съществува.

Не мисля, че се преструваме, че не се е случило нищо. Просто да не живеем всеки ден с мисълта за лошото и то да не ни яде, въпреки, че сме уж приключили с него. Това е смисъла за мен.

Общо казано, има два типа невъзможни - активни, тип насилници и пасивни, тип жертва. Общото при тях е, че те са най най. При типа жертва, те са най-голямата жертва на Земята. Не може друг да страда колкото тях или въобще около тях. Но и не може да е добре, щастлив, ок. Всички трябва да са нещастни и са им съчувстват активно. Не говоря за обикновено оплакване от ежедневието, а за хора, които са като "черна дупка". Направо е страшно покрай такъв човек.
Слава Богу, почти не съм срещала такъв тип. Имам само една позната, с която се виждам рядко.
Може би, повечето такива са жени.

То това не е живеене с мисълта за лошо, и няма нищо общо с приключването.
Това, че си приключил нещо и е в миналто, няма как да го скрие, изтрие и никога повече да не се сещаш за него, просто човешката памет е учудващо услужлива понякога
Идеята е да не се чувстваш виновен, когато ти изникне спомен от нищото. Защото някой си е казал, че трябва да забравиш. Или усещане. Случвало ми се е да си вървя по улицата и конкретен мирис на едно конкретно нещо да извика в главата ми спомен. Нормално е в такива моменти да се натъжиш, или дори ядосаш, ако пък е хубаво-да се усмихнеш. Лошите неща са си лоши, хубавите-хубави. И животът на човек е низ от редуващи се такива.

Аз много свързвам спомените с места. Напоследък така се случва, че обикалям по места, на които последните години оня ми правеше гадни сцени. И се чувствам преродена, щастлива и благодарна, че вече всичко мина и замина!
Искам на всички "лоши" места да "залепя" по една нова, хубава случка! Дори да е просто разходка на слънце сама.

Аз нямам нужда да подменям. Стореното-сторено. Изживяното-изживяно. Каквото предстои, не е ясно дали ще се падне да е на някое такова припознато място, или пък на съвсем ново. Или ако е усещане, а не физическо място, е малко трудно да го подмениш. Идеята е, че не носи гняв. Може да се натъжиш, ли да се усмихнеш, както казах, палитра от чувства е. Излишната приповдигнатост и цялото замазване на всичко, що е "лошо", с усмивка отгоре също е отклонение според мен. Това е една друга мода (според мен) в последните години-да си вечно усмихнат. Не си ли, значи си задължително я в депресия, или си черноглед или песимист. Точка. И други опции няма сякаш.

Напълно споделям написаното от Фаастък в горните няколко поста. Важно е да си честен със себе си.Не рядко пълното дистанциране е единственият възможен начин да съхраниш себе си и да живееш нормално. За мен най- трудно беше да приема, че най- голяма вреда в живота са ми нанесли хората, които уж най- много е трябвало да ме обичат и да се грижат за мен. Мога да кажа, че все още не мога да си простя, че съм допускала такова отношение към себе си. С времето разбрах, че няма как насила да се накараш да изпитваш обич и уважение към някого, ако за тези чувства няма солидна основа. Всичко това обаче е свързано с тежка вътрешна борба, която, доколкото усещам, ще е до живот.

Моят бивш нарцистичен шеф, за когото съм писала, отново е в играта. Още помня как ме прецака и не, не ми е минало. Не може да минаваш през живота безнаказано и да вредиш на хората, че и да си продължиш да живееш нормално.
Честно каазано, хич не не топли, че ще умре самотен и нещастен или че е празен отвътре. Тия хора вредят практически на околните и трябва да има възмездие за тях.
Събуди ми се цялата злоба тия дни.