Бях чела някъде, че децата са празна дъска, на която родителите пишат. Наистина понякога травмите в детска възраст дават много голямо отражение по- късно и е много трудна промяната. Както пише по- горе- безсилен си направо. Мой родител е нещо като психопат, не съм сигурна какво точно определение да сложа. Зъл човек-сатана. Ако тръгна да ви разказвам, ще ви разплача. Всеки ден работя над себе си, над поведението си, над мислите си, които са в резултат от психическия тормоз, на който все още съм подложена. Искам вълшебно хапче, от което се забравя.
- Публикувана: 1 ноем. 2012, 12:05 ч.
- Последно мнение: 23 март 2024, 08:07 ч.
Невъзможните хора в живота ни
Не, децата не са празна дъска, на която родителите пишат. Децата са отделни индивиди със своите дадености и своите мисли. Много удобно оправдание за порасналите деца, че били празна дъска/лист. Детето пораства и като възрастен има повече контрол над мислите и действията си.
Цял живот не стига да поправиш стореното от невъзможен родител, особено от мама. Но разбирам, че за израснали в нормално семейство хора е неразбираемо и че след 18-годишна възраст според тях вече трябва всичко да си преодолял.
Поне трябва да вървиш в посока преодоляване. Не съм имала наистина сериозни проблеми с родители, но не сме близки и рядко общуваме. Никога обаче не ми е хрумвало да ги обвиня за моите си грешки и преживявания. А понякога сякаш има хора, на които за всичко са виновни родителите. Не го разбирам, освен в случаите на наистина драстично насилие 
О да, определено има хора, които удобно бягат от отговорност, почивайки на детски травми. Както на Джудит приятеля например. Много е трудно преодоляването повярвайте. Ако от дете са те закърмили с дадена мисъл или са ти вменили нещо си... Трудна е промяната. Ходих и на терапия по повод травмите. Ами те хората за главата се хванаха.
Всеки в живота си избира някакъв набор от стратегии, за да оцелее и да получи това, което иска. Както се казва, всеки с номера си, а някои цял цирк имат. Играенето на роля на безпомощното дете, жертва на родителите е достатъчно често срещана при мъжете и жените, дори през годините са усъвършенствали легендата и изпълнението.
Приятелят на Джудит с баща алкохолик и шизофреник, който е умрял в психиатрично заведение, даже не знам какво му се мисли толкова. Тези неща са наследствени, може съвсем спокойно и той да има шизофрения и оттам хаотично поведение. А Джудит упорито си търси белята и му прави психоанализи.
Умерената травма развива. Това знам. Иначе всички сме виждали и деца от проблемни семейства, които пораснаха като много свестни хора, и обратното – деца от чудесна среда и после... Та и в психоанализата се дълбае в миналото, за да се открие коренът на проблемите, не да се винят родителите. Всеки си има характер и е въпрос на много фактори какво точно ще развие в себе си. Психологията не е точна наука, иначе щеше да бъде лесно човек да следва някаква книга с препоръки и да отгледа свръхчовек, но не става така обикновено.
Не знам какво е умерена травма и как се преценява дали е . Мога да разкажа семейни истории с родител, от които настръхва косата, обаче няма смисъл. Веднага се завива в посока какво е трябвало да си преодолял и кога, как имало свестни хора, изникнали и в най-жестоки среди. Така е, има. Но ги има и другите. Повечето от тези хора не си носят травмите бучнати като медал на ревера, а трябва много добре да си ги опознал и да сте много близки, за да ти разкажат какво е станало. Някои от историите не се разказват на никого.
Травми винаги има, основният катализатор на крайния резултат мисля, че е темперамента и характера на човек, с които той се ражда. Затова и двама човека израстнали в едно семейство и получавайки едно и също отношение накрая могат да се окажат съвсем различни. Други много важни фактори са приятели, съученици, колеги... травми могат да бъдат нанесени в най-прозаични моменти - едно нещо за един човек може да не бъде травма, а същото нещо за друг да му остане отпечатък доживот. Нещата са много сложни и не мисля, че могат да се сведат до един фактор - родителите. Но въпреки това, смятам, че е дори нужно човек да направи ретроспекция на живота си и да потърси корените на проблемите си - това значи, че са една идея по-себеосъзнати и прозорливи, което е началната точка към разрешаване на някои от тях. И не бих казала, че е оправдание с родителите си или с кофти случка в живота си, по-скоро бих го разглеждала като добър знак, че индивидът се е обърнал към себе си и търси причините за дадени проблеми и желае да ги разреши. Случва се някой път циклене на едно място, може би и в такъв момент почва да звучи като оправдание, но не е лесно да продължиш нататък, особено като си сам (не посещаваш специализирана помощ). Хем искаш да се поправиш, виждаш, че нещо не е наред, хем не ти е ясно точно как да стане.
Според мен централната драма, когато някой е расъл с невъзможен родител е да не развие самосъзнание на жертва. На човекът-жертва всичко е позволено, той се самосъжалява, но и се счита в правото си да мъсти на света и честно казано, такива хора съм виждала да се пръкват и без обективно да са пострадали. Нарцисът, за когото толкова се говори напоследък, е такъв тип, особено скритият нарцис. Той все прецакан, все пострадал, все вижда у другите само лошото, все има оправдание да е лош. Не мисля, че това се лекува, то си е тип личност и е много удобно.
Наистина ли смятате, че децата сами могат да си преодолеят травмите, че и даже е тяхна грешката, че ги имат? Децата на родители с клъстър А и Б са подложенен на убийствен тормоз. Често е и физически и сексуален.
И най-стабилният възрастен човек не би могъл просто така да се справи с това. Да не говорим за дете, което не може да излезе от тази ситуацията.
Такъв родител непрекъснато критикува, изоставя, пренебрегва, малтретира, стресира. Да не говорим за сексуален тормоз Никое дете не може просто ей така да се справи с това и да си напише своята история.
Да не всички деца на такива родители стават невъзможни, но травмите си ги носят цял живот..
И най-стабилният възрастен човек не би могъл просто така да се справи с това. Да не говорим за дете, което не може да излезе от тази ситуацията.
Такъв родител непрекъснато критикува, изоставя, пренебрегва, малтретира, стресира. Да не говорим за сексуален тормоз Никое дете не може просто ей така да се справи с това и да си напише своята история.
Да не всички деца на такива родители стават невъзможни, но травмите си ги носят цял живот..
Наистина ли смятате, че децата сами могат да си преодолеят травмите, че и даже е тяхна грешката, че ги имат?
Явно да, чак се засрамих и се почувствах виновна..
Явно да, чак се засрамих и се почувствах виновна..